Айзък Азимов
Двестагодишният човек (1)

1.

Ендрю Мартин каза „Благодаря“ и седна на предложения му стол. Нямаше вид да е стигнал до последната граница на търпението, но в действителност беше така.

Всъщност нямаше никакъв израз, защото лицето му беше напълно безизразно, с изключение на тъгата, която някой можеше да си въобрази, че вижда в очите му. Косата му беше гладка, светлокафява, с тънички косми, а по лицето му нямаше окосмяване. Изглеждаше току-що гладко избръснат. Дрехите му бяха отличително старомодни, но спретнати и в тях преобладаваше кадифен пурпурночервен цвят.

Срещу него зад бюрото седеше хирургът, а върху плочката с името му на бюрото бяха изписани поредица от букви и цифри, на които Ендрю не обърна никакво внимание. Достатъчно беше да го нарича „докторе“.

— Кога може да се направи операцията, докторе? — попита той.

Хирургът отговори спокойно с онази нотка на уважение, която всеки робот винаги използува, когато се обръща към човешко същество.

— Не съм сигурен, сър, дали съм разбрал как или върху кого трябва да се извърши такава операция.

Върху лицето на хирурга би могло да се изпише изражение на почитателна непреклонност, ако робот като него от леко бронзирана неръждаема стомана би могъл да има такова изражение, или каквото и да е изражение.

Ендрю Мартин се вгледа в дясната ръка на робота, режещата му ръка, отпусната върху бюрото в пълно спокойствие. Пръстите бяха дълги и оформени в артистични метални криви, толкова грациозни и подходящи, че човек можеше да си представи как скалпелът им приляга и временно се превръща в едно цяло с тях.

В работата му сигурно нямаше колебание, запъване, трепет, грешки. Това, разбира се, беше резултат от специализацията, така желана от човечеството, че вече съвсем малък брой роботи получаваха индивидуални мозъци. А този, макар и да имаше мозък, беше така ограничен в капацитета си, че не позна Ендрю — вероятно никога не бе чувал за него.

— Мислили ли сте някога, че бихте желали да се превърнете в човек? — попита Ендрю.

Хирургът се поколеба за миг, сякаш въпросът не можеше да намери място сред неговите позитронни схеми.

— Но аз съм робот, сър.

— Не е ли по-добре да си човек?

— По-добре е да си по-добър хирург, сър. Не бих могъл да съм по-добър хирург, ако бях човек, а само ако бъда по-съвършен робот. Бих бил доволен, ако мога да бъда по-съвършен робот.

— Нима не ви обижда, че мога да ви заповядвам? Че мога да ви накарам да станете, да седнете, да мръднете вдясно или вляво, като само ви кажа да го направите?

— За мен е удоволствие да ви угодя, сър. Ако нарежданията ви биха възпрепятствували моите функции по отношение на вас или на всяко друго човешко същество, аз няма да ви се подчиня. Първият закон относно задълженията ми спрямо безопасността на човека ще надделее над Втория закон, отнасящ се до подчинението. С изключение на това, подчинението е удоволствие за мен… Но кого ще трябва да оперирам?

— Мен — отвърна Ендрю.

— Но това е невъзможно. Операцията е явно увреждаща.

— Това няма значение — изрече спокойно Ендрю.

— Аз не бива да нанасям вреда — каза хирургът.

— Не трябва да навреждате на човешко същество — съгласи се Ендрю. — Но аз също съм робот.