Владимир Карпов
Да се залови жив (27)

Пряхин стана знаменитост в болницата. Дадоха му всичко ново от склада — бельо, чаршафи, даже одеяло. В манипулационната девойките размотаваха бинтовете от главата му, за да погледнат героя. Откри им се лукава физиономия с щърбави зъби и палави сини очички.

Девойките захихикаха и всяка от тях тайно отбеляза: „Ами че той е хубав, симпатичен.“

Ромашкин се радваше за сержанта, но в дълбочината на душата му се събираше обида. „Какво излиза? На плацдарма всички командувах аз. И Пряхин командувах. Но ето, Кузя Пряхин е герой, а мен ме отминаха.“ Прииска му се още сега да замине за полка. Не за да си изясни как е станало всичко това — неудобно му беше да се намира до Пряхин — и на него помрачава радостта, и самият той си тревожи душата.

Само че как да се измъкне предсрочно от болницата? Миналия път, край Москва, му помогна военният лекар. Там отчетоха гибелта на баща му, потиснатото му състояние. Тук никой няма да му помогне, няма причини.

Обаче разузнавачът и в тила си остава разузнавач: той е по-наблюдателен и по-находчив от другите.

В болницата не стигаха работници, много неща ранените ги правеха сами. Щом си станал на крака, хващай се на работа — в кухнята, в управлението, в стаята. Медицинските сестри превързваха само тези, които не можеха да се движат. Останалите сами размотаваха бинтовете, перяха ги и ги сушеха на дърветата. Раните показваха на лекаря, той казваше на сестрата какво мазило да сложи, сестричката мажеше, а се превързваха сами един друг.

Ромашкин постоя в манипулационната, послуша разговорите. Мнозина молеха да ги изпишат по-рано, но лекарят — възрастен, дебел, с очила с дебели като лупи стъкла — казваше:

— Ще полежиш още десет дни. Това е. Отивай си.

Имаше и такива, които нямаха нищо против да отложат датата на изписването.

— Ех, ти! — сърдеше се лекарят, като разглеждаше хитреца през очилата си. — Отивай в управлението при Нина Павловна, кажи, че майор Шапиро заповяда незабавно да те отправи в частта. Следващият.

Ромашкин се върна в стаята. Събра вещите си, скри бинтовете, завърза всички ширитчета на ризата и с пълна увереност в успеха, се отправи в управлението на болницата.

Нина Павловна, младолика, красива жена със строги очи, работеше спорно. Когато дойде ред на Ромашкин, той, като я гледаше право в очите, с престорена вялост каза:

— Шапиро заповяда да ме изпишете.

— Вие май сте отскоро при нас — съчувствено отбеляза Нина Павловна.

Ромашкин се изплаши да не го разобличат. Реши да се избави от нейното съчувствие и като се преструваше на началник, заговори предизвикателно:

— Това му казвам и аз, че скоро пристигнах, а той — нула внимание. Още не са те излекували, разбираш ли, и вече те гонят. Окопали са се тук в тила.

— Я не приказвай много! — накара го да млъкне Нина Павловна — Как ти е фамилията?

— Ромашкин.

— Щом майор Шапиро е заповядал да те изпишат, значи е време. — Тя написа фамилията в предварително подготвените бланки и ги подаде на Ромашкин.

— Получавай дрехите си и на фронта, ходом марш! Ама че воин!

Ромашкин беше толкова опитен фронтовак, че не се нуждаеше от указания за маршрута към местоназначението. Той, разбира се, не потегли в резерва на офицерския състав, закъдето му издадоха предписание, а излезе на шосето, на стоп се добра до своята дивизия и вечерта се озова в родния полк.

Посрещнаха го радостно и началниците, и разузнавачите. Длъжността в разузнавателния взвод беше свободна, пазеха я специално за него.

— Нещо много бързо се излекува! — с подозрение каза Гарбуз, като се вглеждаше в отслабналото лице на Василий, и го покани в своя блиндаж: — Да вървим, ще те почерпя с чай и ще те зарадвам.

На Ромашкин сърцето му подскочи: „Може така да се е случило, Пряхин — в един указ, а аз — в друг.“

Гарбуз го настани на масата, скована от снарядни сандъци, и му подаде чаша с чай. После започна да го разпитва:

— Защо, момко, не си весел? Да не си направил нещо в болницата?

— Всичко е наред, другарю майор, излекуваха ме.

— Хубаво, ако е така. Е, добре, аз много се радвам да те видя — това е едно. И да те поздравя с правителствена награда — това второ. С орден „Червено знаме“ те наградиха за форсирането на Днепър. Ордена ще ти връчи командуващият армията.

Гарбуз стисна ръката на Василий и пак изпитателно го погледна в очите. Ромашкин го обля жар. Не, не тази награда чакаше той!

Гарбуз също не беше кой знае колко весел.

— Да, брат, и аз не очаквах точно това — изведнъж каза той.

Ромашкин се уплаши: откъде заместникът по политическата част узна мислите му?

— Ти отдавна си заслужил „Златна звезда“ Колко вече „езика“ си довлякъл? Петдесетина парчета.

— Четиридесет и пет.

— Ето, виждаш ли. На разузнавачите, според мен, трябва като на летците да се води бойна сметка. Разбил 25 самолета на врага — герой. Довел 25 „езика“ — също герой. — Гарбуз явно беше разстроен. — Звъних в щаба на армията. Казват, командир на подразделението, което е минало първо и е удържало плацдарма, е бил сержант Пряхин. А са му помагали всички. И вие в това число, другарю Гарбуз, и на вас ли да даваме герой? Ето как ме пресякоха. Веднага ми се отщя да говоря. Но ти не се огорчавай, Ромашкин, ние те познаваме. Занапред ще има още възможности!

Ромашкин никога не беше виждал Гарбуз толкова разстроен и изведнъж започна да го успокоява:

— Не се огорчавайте, другарю комисар, не воюваме за награди.

— Правилно, Василий. Но щом съществуват награди, значи трябва да се дават според заслугите.

— Сержант Пряхин, според мен, честно заслужи „Златна звезда“ — той се би геройски, замени командира на ротата. И след като ме раниха, сам командува, отстоя плацдарма!

Гарбуз с досада махна:

— Не става дума за това. Пряхин е юнак. Аз казвам по принцип.

И Ромашкин, кой знае защо, си представи Гарбуз в неговата предишна роля — секретар на райкома на партията — в полето, до трактора, сред колхозниците. Там той е бил такъв — разсъдлив, справедлив. И са го обичали. А след войната повече ще го обичат, защото е станал по-задушевен, по-умен.

— Вземете ме със себе си след войната — помоли Ромашкин. — Наистина не знам какво ще мога да правя там…

Гарбуз засия:

— Ще заминем! Ще те взема с радост. А какво ще правиш? Ами като пръв дълг бих те показал на целия район, бих разказал на всички какъв героичен разузнавач си. После биха те избрали за секретар на райкома на комсомола. Е, и последния си „език“ — най-красивата девойка на Алтай — сам ще си харесаш. — Гарбуз се засмя. — А сега се отправяй във взвода си. Аз трябва да тръгвам при Куржаков. Той след раняването даже от санитарния батальон се отказа, в тила на полка се лекува. От безделие започна да върши щуротии: закачи самоволно четвърта звездичка на пагона си, разхожда се като капитан. По щат това звание му се полага, но щом като не са го произвели — значи трябва да чака. А той казва: не мога да чакам, ще ме убият и няма да мога да поживея като капитан.

Ромашкин се усмихна — такъв си беше Куржаков.

В Москва гърмяха салюти в чест на героите на Днепър. Без сън и почивка работеха хората от тила по двадесет часа в денонощие — те мислеха за това, че бойците от действуващата армия изобщо не спят.

Имаше периоди, когато почти не се случваше фронтоваците да спят. Един такъв безсънен месец имаше на Курската дъга, друг на Днепър. Утешаваха се: „Е, ще форсираме Днепър, тогава ще си отспим.“ Но не им беше писано. Немците се стараеха да удържат Източния вал. Всичките им резерви, всички, които можеха да ходят и да стрелят, бяха хвърлени да ликвидират плацдармите, завладени от съветските войски на западния бряг на Днепър.

На фронта при съветските войници пристигаха делегации с подаръци, групи артисти.

Допускаха гостите само до водите на Днепър и тук ги спираха. На отсрещния бряг продължаваха тежки боеве.

Но гости все пак трябваше да се приемат — те ходеха в болниците, в резервните части, във вторите ешелони, в щабовете, на летищата.

Пристигнаха гости и в полка на Караваев. Кирил Алексеевич беше в наблюдателния пункт, когато за това му доложи до телефона началникът на тила подполковник Головачов.

— Добре — уморено каза Караваев, но си помисли: „Не е време сега. Какво ще ги правим?“ — Е, организирайте там обед, гощавка, да бъде всичко на ниво.

— Това е ясно, всичко ще направим. Само че те искат да отидат на предната линия. Вас искат да видят, бойците герои.

— В никакъв случай! Тук положението е такова, че дъх не можем да си поемем. Шеста контраатака отбихме. Ще ти изпратя Гарбуз, той ще се оправи — И като постави слушалката, каза на заместника по политическата част: — Хайде, Андрей Данилович, това е по твоята част. Аз тук ще се оправя някак без теб, а ти занимавай гостите.

Така неочаквано в разгара на боя Ромашкин попадна на тържество.

Като се прехвърлиха на левия бряг, разузнавачите изтичаха, разбира се, при старшината Жмаченко. Почистиха се, преоблякоха се, накичиха ордените и медалите.

— Щом воюваме на украинска земя, да е с музика! — гордо каза Шовкопляс.

— Рано пируваме — възрази Голошчапов, — немецът може такъв номер да изиграе, че ще почнем да скачаме като жаби в Днепър.

— Не сме се катерили за това по плацдарма, за да драпаме назад — басово произнесе Рогатин.

— Ако не кажеш хоп, нищо няма да прескочиш. Макар че ние вече прескочихме! — подсмиваше се Шовкопляс.

— Почакай, като те надупчат немците по онова място, ще видиш как ще скочиш — заяждаше се Голошчапов.

Ромашкин завинти на новата си войнишка рубашка всичките си награди. Към първия му медал „За бойни заслуги“ отдавна се бяха прибавили медалът „За доблест“ и два ордена „Червена звезда“. Помисли си, че скоро за Днепър ще му връчат „Червено знаме“.

Жмаченко оправяше, изопваше войнишките им рубашки. Изпотен и зачервен от усърдие, той непрекъснато изтриваше с кърпа кръглото си лице, плешивината, врата си.

— И ти се обличай, ще дойдеш с нас — каза Василий на старшината.

— Къде ще ходя! — въздъхна със завист Жмаченко.

Ромашкин разбра тази въздишка посвоему: „Той дори няма какво да си закачи на гърдите. Къде сме гледали? Колко добри дела е извършил старшината! Разузнавачите винаги са облечени, обути, сити. Пък и често, като търси взвода, старшината попада на немци, отбранява се от тях. Той сам си е и разузнавач, и охрана, и транспорт — сам търси взвода, мъкне термосите и торбите с продукти. А ние не сме се отблагодарили на старшината! Интендантите в големите щабове получават ордени — и правилно! — а ние забравихме своя благодетел, който се подлага на опасности не по-малко от другите. Не е хубаво. Още днес ще поговоря с Гарбуз.“

Близо до щаба в една кола с брезентов навес бойка весела жена продаваше бонбони, цигари, игли, конци, копчета — пристигнала беше „Военна търговия“.

До Василий се приближи Початкин:

— Слушай, там има цяла бъчва вермут. Дай да напълним онези бутилки за всеки случай. Че ако усети командирът, ще откъсне главата на Гулиев.

— Правилно, къде са бутилките?

Женка донесе сандъчето. Приближиха се до колата, подадоха всички изведнъж:

— Напълнете ги, моля.

— Да излъжете някого ли искате? — досети се продавачката. — Ох, какви красиви стъкълца!

— При нас на фронта няма лъжа — сряза я Початкин.

— Колко си сериозен — продавачката обидено сви устни и му подаде бутилките с вермут.

Василий и Женка веднага го опитаха:

— Ама че гадост! — каза Ромашкин.

— На печена тапа мирише — подкрепи го Початкин. — А-а! — махна с ръка той. — Нищо, ще бъде за сметка на немците. Значи, някой от тях е налял гадост в тия красиви бутилки.

— Дай поне да запечатаме гърлата с восък — предложи Ромашкин и донесе от щабната землянка парче восък. Разтопиха го с кибрит и накапаха на гърлата.

— Ето какво имам — каза Василий.

От джоба си той извади немски, монети и притисна една от тях като печат към топлия восък.

— Идеално стана! — оцени Женка.

Занесоха сандъчето на Гулиев и забързаха за концерта.

Пристигналите артисти играха на открито. Направиха сцена от два камиона с отворени каросерии. Зрителите седяха на тревата. Конферансието Рафаил Велдович, не много млад човек, в черен костюм с атлазени ревери и кърпичка в малкото джобче, сияеше в усмивка и сипеше шеги.

След това блондинка с дълга розова рокля в басти — Нина Ковалска — изпя „Синята кърпичка“. На нея й ръкопляскаха още по-усърдно. След това баритонът Сидор Гурдов, съвсем възрастен вече, но акуратно избръснат, с напудрено лице, облечен с фрак с колосан нагръдник, изпълни „Чакай ме“ и „Тъмна нощ“.

Всички тези песни предизвикаха у Ромашкин тиха скръб: възможно е на него така и да не му се случи да изпита нито истинска любов, нито женска нежност — зад Днепър тътнеха взривове, до Берлин беше далече, още стотици нощи трябваше да пълзи за „езици“.

След концерта поканиха артистите да обядват със знатните хора на полка. Масите бяха разположени на края на гората, недалеч от мястото, където се състоя концертът. Гарбуз пое ролята на водещ и седна в центъра на трапезата, под брезата, до подполковник Головачов. Той обясни на гостите защо командирът на полка не може сам да ги приветствува и предложи първият тост да бъде за тружениците от тила, които дават всичко за фронта и за победата. И когато всички пиха, представи на гостите:

— Запознайте се моля, с Героя на Съветския съюз, сержант Пряхин. Първи премина Днепър, замени ранения ротен командир капитан Куржаков, завоюва и удържа плацдарма: Всички, които оцеляха с него на плацдарма, бяха ранени по два-три пъти. Самият Пряхин също съвсем неотдавна се върна от болницата. Златната звезда още не му е връчена. Но че е Герой — има указ на Върховния съвет.

Бурно приветствуваха Пряхин. А той се изчерви така, че луничките на лицето му изчезнала и изглеждаше, че всеки момент кръвта ще пръсне през порите.

— Кажи нещо на гостите, другарю Пряхин — помоли Гарбуз.

— Къде ти! — още повече се смути сержантът и се наведе, сякаш искаше да се мушне под масата.

Ромашкин неочаквано за себе си се надигна:

— Другари, трябваше да видите Пряхин там — Василий кимна към другия бряг на Днепър. — Той невинаги е такъв срамежлив. В боя се отличава със смелост. С една дума, той е истински герой. До него винаги се воюва по-леко.

Гостите отново заръкопляскаха, а Гарбуз тутакси поясни:

— Своя боен другар ви представи нашият прославен разузнавач старши лейтенант Ромашкин. Той е довел 45 „езици“ и в боя за плацдарма беше редом с Пряхин и е награден с орден „Червено знаме“.

Зад гърба на заместника по политическата част лукаво се усмихваше на Василий черновеждата физиономия на Гулиев. В ръцете му беше онова злополучно сандъче, което приличаше на статив.

Ромашкин размени тревожен поглед с Початкин. А Гулиев вече се изпъваше на пръсти към ухото на Гарбуз, бързо му шепнеше нещо:

— Много добре! — гръмогласно обяви Гарбуз. — Командирът на полка ни е изпратил трофеен подарък.

— Каква прелест! — възкликна Ковалска, като видя сложените в плюш красиви бутилки с ярки етикети.

— С такова чудесно вино сега могат да ни почерпят само на предната линия — многозначително каза Зелдович.

„Ти опитай най-напред, а после го хвали“ — кисело го упрекна Ромашкин.

Заместникът по политическата част наля на всички по малко от първата бутилка.

— Много приятно вино — одобри Ковалска.

— Има някакъв особен вкус — неопределено се изказа Зелдович.

Баритонът си мълчеше. „Този няма да го минеш“ — помисли си Василий.

И изведнъж в небето забоботиха юнкерси. Трапезата притихна, всички вдигнаха глави нагоре. Зенитните задавено удариха по самолетите. Черните облачета на взривовете увиснаха във висината. Но бомбардировачите все пак се построиха във въртележка и започнаха да пикират на другия бряг над плацдарма.

— Бомбардират нашите — каза Гарбуз и стана. — Значи готвят силна контраатака.

Всички станаха. Гарбуз огледа присъствуващите и някак със съжаление се усмихна на гостите.

— Извинете ни, другари, трябва да вървим. Там сега е много трудно. Оставяме ви под покровителството на подполковник Головачов.

Юнкерсите хвърляха бомбите на порции, за да държат по-дълго защитниците на плацдарма в напрежение. Обаче не беше успяла тяхната въртележка да направи и два кръга, когато се появиха нашите изтребители. Един от юнкерсите задимя веднага. Още един първо се наклони на крило, а после също рухна на земята. Трети бомбардировач се обви в дим вече далеч, над немските позиции.

— Ето, това са артисти! — възторжено каза Зелдович.

А зад Днепър все по-разпалено биеше артилерията. Като покриваха общия тътен, понякога с трясък избухваха тежки мини. Гарбуз, съпроводен от Ромашкин, Початкин, Пряхин и всички разузнавачи и сапьори, току-що сядащи на масата, тичаше към прохода.

На противоположния бряг от храстите изскочиха насреща им сержант с превързана глава:

— Другарю майор, нататък не бива: немци.

— Как немци?! — изкрещя Гарбуз. — А къде е командирът на полка? Караваев къде е?

— Там, на височината. И батальоните са там. Немците ги заобиколиха. Пробиха фланга…

— А вие защо сте тук?

— Ранени сме. Отивахме да ни превозят. А за сега задържахме фрицовете:

— Колко сте?

— Двадесет души. Идват и свързочниците.

— Къде са немците? Много ли са?

— Рота, не по-малко. Ето ги там, заседнаха в старите траншеи.

Гарбуз погледна през бинокъла натам, където показваше сержантът, и заповяда:

— Ромашкин с разузнавачите и ти, Початкин, със своите — след мен.

Всички, които пристигнаха с него, Гарбуз поведе покрай брега. Прикриваха се в склона, а после изпълзяха нагоре и по храстите се приближиха до траншеята, заета от немците. Те ги забелязаха и започнаха да ги обстрелват с минохвъргачки и картечници. Групата залегна.

— Трябва да спасяваме командира — каза Гарбуз.

— Хайде да ги ударим, каквото и да става — подкрепи заместник-командира Пряхин. — Ние сме почти една рота. На плацдарма първия ден имах 12 човека — за рота се смятаха. А тук колко хора сме! И то какви! Само разузнавачите колко струват!

— Я го виж ти, заговори! А защо мълчеше на масата? — попита Гарбуз. — Бягай, Пряхин, при ранените и всички, които могат да станат, ги вдигни в атака. Ще отвлечеш вниманието на фрицовете върху себе си, а ние оттук ще ударим.

— Слушам! — викна сержантът и се втурна да изпълнява заповедта.

— Колко патрони и гранати имаме, Ромашкин?

— За една атака, стигат.

— Хайде да допълзим по-близо.

— Вие да бяхте останали тук — хем помоли, хем посъветва Ромашкин. — Ние сами ще направим всичко.

— Ти мислиш, че аз само тостове мога да вдигам?

— Да не би да не ви познавам?

Тогава не ме обиждай — смъмри го Андрей Данилович и запълзя заедно с всички.

От крайбрежните храсталаци затрещяха автомати, донесе се „слабичко «ура». На Василий му се стори, че чува тънкото, пискливо гласче на Кузя Пряхин.

— Ще бъде жалко, ако убият Пряхин. Няма да поноси Златната звезда — каза неочаквано Гарбуз. Той се вдигна в цял ръст и изкомандува: — Напред, след мен!

Ромашкин, свикнал да действува тихо, си помисли: «Трябваше и тук без шум, без „ура“ да се припълзи покрай храстите по-близо.» Но сапьорите и всички, които се присъединиха към тяхната група, вече викаха «ура» и като стреляха в движение, се хвърлиха към траншеята.

Немските картечници заработиха настървено. Върху главите на атакуващите се посипаха клончета, срязани от куршумите. Картечарите бяха се прицелили височко и това спаси мнозина.

Рогатин замахна с ръка, бежешком метна граната към картечницата и тутакси хвърли втора. Двата взрива изгърмяха почти едновременно.

Разузнавачите изскочиха от храстите. Ромашкин забеляза, че една картечница се е изкривила встрани, а друга нещо е заяла и зелените картечари в каски трескаво дърпат затворите. «Ще успеят ли, или няма да успеят?» — премина мисъл в главата му. — Ако успеят, с нас е свършено. Ама какво пък аз!“ — стресна се той и като се прицели, изстреля един ред от автомата. Куршумите избиха земята около картечницата.

Разузнавачите се изкачиха на хълмчето, където беше траншеята, и без да се спускат в нея, се нахвърлиха отгоре, като стреляха в мяркащите се под тях каски. Вражеските войници се блъскаха на завоите на траншеята, пълзяха върху убитите.

Съвсем близо до Ромашкин забоботи картечница. Василий се огледа. С немската картечница стреляше бясно по немците Пролеткин. Той беше отстранил засечката и сега, притиснал приклада в корема си, влачеше по земята дълга лента и като с метла помиташе с огън всичко пред себе си.

— Давай, давай, дяволче! — весело го поощри Гарбуз.

Немците се скупчиха в края на траншеята.

— Хенде хох! — заповяда Ромашкин.

Няколко ръце се вдигнаха от траншеята…

Початкин се затича към тях, но Ромашкин го хвана за войнишката рубашка.

— Чакай, не се горещи. Може не всички да са вдигнали ръце!

Женка спря.

И тук се случи непоправимото. От траншеята се раздаде самотен изстрел. Немците приседнаха, като се опасяваха от ответен огън.

— Ето, виждаш ли — каза Ромашкин и чу как някой отзад се свлече.

— Комисарю! — жално викна Саша Пролеткин.

Ромашкин се огледа и видя. Гарбуз на земята. Струйка кръв се стичаше от слепоочието му по яката на войнишката му рубашка.

— Другарю майор! — повика го Ромашкин и се наклони над Гарбуз, вече разбирайки, че той е мъртъв.

Зад гърба му отново загърмяха изстрели и взривове на гранати. Ромашкин се досещаше какво става там, но даже не се обърна. Държеше изстиващата ръка на Гарбуз и шепнеше:

— Аз ви казвах, че не бива, Андрей Данилович. Щяхме сами.

Шестима разузнавачи отнесоха Гарбуз на плащ — палатка към прелеза.

Оттам Ромашкин позвъни в наблюдателния пункт на полка и доложи за бедата. Караваев дълго мълча, само се чуваше дишането му в слушалката, после с чужд, вдървен глас заповяда:

— Отнесете Андрей Данилович на другия бряг. Ще го погребем с целия полк.

— А на кого да оставим плацдарма?

— Свято място празно не остава. През нощта ще ни сменят.

През нощта остатъците от полка бяха изведени във втори ешелон.

Погребаха Гарбуз под брезата на края на гората, където той вчера приемаше гости и ръководеше трапезата. На погребението Караваев произнесе кратка, но много трудна за него реч. Подполковникът често замълчаваше и всички свеждаха ши, сякаш искаха да дадат възможност на командира да събере силите си. Караваев отново започваше да говори в пак замираше на половин дума.

А Ромашкин виждаше пред себе си далечното алтайско поле, залято от слънце, на което никога не е бил, но което си представяше отлично по разказите на Гарбуз. В това поле бръмчаха трактори и комбайни, тълпяха се колхозници. Нямаше го само секретарят на райкома Гарбуз.

Когато прогърмя прощалният залп, от задните редове някой тихо попита:

— Къде са артистите?

— Какво има? — обърна се Зелдович.

— Ние отиваме на другия бряг. И бихме искали и на нас, както на другите — смутено молеше загорял мустакат старшина.