Владимир Карпов
Да се залови жив (16)

Василий седеше на брега на тихата река, гледаше как бълбука водата, слушаше цвърченето на горските птиченца и за миг даже им завидя — те дори не знаят за войната. От гората лъхаше чиста прохлада, тя пропъждаше мириса на загоряла каша, който идваше от кухните, окопани в бреговете на падината Василий дойде тук, за да извади от „Речника на военния преводач“ непознатите думи и да ги научи. Речника му даде капитан Люленков. Той владееше свободно немски език. Ромашкин често съжаляваше, че в училище се беше отнасял толкова лекомислено към немския език. „Ако помнех думите, които тогава учехме, сега бих разбирал какво си говорят немците в траншеите и бих могъл да разговарям с пленниците“ — мислеше си той.

Ромашкин упорито се занимаваше. Той четеше подбрани немски вестници, опитваше се да прави преводи.

До него се приближи капитан Морейко — началникът на свързочниците на полка — строен, гъвкав, с малък нос и уморено нежен поглед.

— Привет на разузнаването!

— Привет на свързочниците!

— Зубриш ли?

— Налага се.

— А не ти ли е жал?

— За кое?

— За времето. Ще те убият и целият ти труд ще отиде напразно. По-добре да беше отишъл във втори ешелон. Казват, че там при началника на финансовата част такава касиерка се е появила — ще паднеш!

Думите за смъртта, произнесени с такава оскърбителна лекота, неприятно жилнаха Ромашкин. Прииска му се да постави на място този глупак с капитанско звание, но се сдържа.

— Значи не искаш да се заемеш с женския пол? — бръмчеше Морейко. — Какво пък, ще имаме пред вид, ще се заемем ние самите! А сега те вика началникът на щаба.

Колоколцев пиеше чай — това беше любимото му занимание през свободното време. Малкият потъмнял самовар, тежката сребърна поставка за чашата с извити шарки, позлатената чаена лъжичка, украсена с монограм — всичко това беше известно на по-старите от щаба. Но никой не знаеше какви спомени спохождаха Виктор Илич Колоколцев, когато пиеше чай.

Освен скъпите за майора самовар и поставка вечна негова спътница по фронтовите землянки беше никелираната машинка, с която той обичаше собственоръчно да натъпква с „ловджийски“ тютюн гилзи. Папирусите ставаха плътни като фабричните.

Колоколцев беше от онези военни, които през двадесетте и тридесетте години срамежливо премълчаваха офицерското си минало, а през четиридесетте години започнаха да се гордеят с школата, която бяха преминали в старата армия. Виктор Илич беше станал офицер в началото на Първата световна война. От Томския университет той беше постъпил в школата за прапоршчици беше заслужил на Западния фронт два георгиевски кръста, а след революцията беше постъпил в Червената армия. По време на гражданската война обаче не беше проявявал особено усърдие. Това беше намерило отражение в атестациите и службата, както се казва, не тръгнала добре. Наложило се да мине в запас и да стане преподавател по математика в техникум. За военна кариера той вече и не мислел, даже се огорчил, когато отново го призовали в армията и го назначили на длъжност началник на щаб на батальон. Това било през тридесет и девета година, преди финската кампания.

За участие в пробива на линията при Манерхайм Виктор Илич беше награден с орден „Червено знаме“ и получи звание „Майор“. Оттогава той се беше отдал изцяло на службата, сякаш му се искаше да навакса пропуснатото.

Майор Колоколцев притежаваше спокойната деловитост на човек, който знае цената си. Той неуморно обучаваше помощниците си — отначало по няколко пъти ги караше да поправят щабните документи отново и отново да преработват картата. А по-късно, спокойно пиейки чай, почти без да гледа, подписваше документите. Знаеше, че помощниците му няма да го изложат и че в сводките и донесенията всичко ще е наред.

Понякога някои от помощниците на Виктор Илич ги убиваха, понякога ги повишаваха. Той приемаше това като неизбежност — в единия случай нещастна, в другия случай приятна — и започваше да подготвя новите.

Колоколцев беше учил и Ромашкин. И не само защото това беше негов служебен дълг, но и воден от някакво душевно вълнение, в него той виждаше своята младост. Самият той беше такъв на германския фронт — млад, искрен, самоотвержен. Когато бяха насаме, той казваше на Василий „миличък“ и обезателно се обръщаше към него по име и бащино име.

— Седнете, Василий Петрович, желаете ли чай?

— Благодаря, другарю майор, аз вече хапнах.

— Чаят не е храна, миличък.

Ромашкин гледаше масивната поставка на чашата и му се прииска и той да се сдобие с такава или подобна и също така да пие чай, без да бърза, с някакъв оттенък на тържественост.

— Отдавна се каня да ви питам — вашият баща служил ли е в старата армия?

— Не — отговори Ромашкин и на свой ред попита: — А защо у вас възникна този въпрос, другарю майор?

— У вас има нещо офицерско. Нещо като вродена интелигентност. Вие, разбира се, сте от интелигентно семейство?

На Колоколцев очевидно му харесваше думата „интелигентност“ и той я произнасяше някак бавно, като едва забележимо разтягаше буквата „е“.

— Баща ми беше инженер строител. Загина край Москва през четиридесет и първа.

— Спомням си, миличък, разказваха ми. Е, какво, да пристъпим към работа. Аз ви поканих, за да осъществим суворовския завет: „Всеки войник трябва да знае своя маньовър.“ Повярвайте ми, Василий Петрович, стотици пъти бях слушал тези думи още когато бях поручик, но техния истински смисъл разбрах относително скоро — на финския фронт. Оказва се, че главното не е в това войникът да разбира някакъв тактически маньовър — обход, обхват или нещо подобно. Това, естествено, също е важно. Но на мене ми се струва, че Суворов е мислил по-широко — войникът по-добре, по-добросъвестно и с по-голям ентусиазъм ще извърши, всяко дело, ако смисълът и необходимостта на това дело са му били разяснени и то е стигнало до ума и до сърцето му. Ето, миличък, какво означават думите на великия Суворов. В нашата армия тази работа добре я вършат комисарите. Именно те, на първо място, помагат на войника и не само на войника, а и на всеки от нас да разбере своя маньовър.

Василий обичаше тези разговори с началника на щаба. Приятни бяха и доверителният му тон, и подчертаното уважение към събеседника. Но той знаеше, че след въведението непременно ще последва деловата част, в която невинаги и не всичко е приятно.

— Вие четохте ли днешната „Правда“? — неочаквано попита Колоколцев.

— Още не съм. Спах след изпълнението на задачата.

— Не се оправдавайте, миличък, отлично ви разбирам. Ето го вестника. Моля ви, прочетете това. — И той посочи съобщението на Совинформбюро за лятната кампания на четиридесет и втора година.

Ромашкин се задълбочи в четенето.

„В началото на лятото германското командуване съсредоточи в южните участъци на фронта голямо количество войски, хиляди танкове и самолети. То напълно унищожи много гарнизони във Франция, Белгия и Холандия. Само за последните два месеца оттам бяха прехвърлени на съветско-германския фронт 22 дивизии. Във васалните страни — Италия, Румъния, Унгария и Словакия — Хитлер мобилизира 70 дивизии и бригади и ги хвърли на съветско-германския фронт.“

Ромашкин неволно си спомни, че през това лято във вестниците се проявяваха и скоро изчезваха безследно ворошиловградското, новочеркаското, ростовското, краснодарското направление. После в сводките на Совинформбюро гръмна думата „Сталинград“. От днешното съобщение се виждаше, че именно сега там е най-голямото напрежение. Може би такова напрежение, както през четиридесет и първа край Москва. Този извод потвърди и Колоколцев.

— Прочетохте ли? Много добре. Битката за Москва е вече история. Немците разбраха, че с никакъв удар няма да превземат Москва. Те решиха да излязат на Волга, за да ни разцепят на две. Ако противникът завладее Сталинград… Впрочем, това не бива да се допусне. — Той строго погледна Ромашкин. — И затова ние с вас, миличък, трябва доста да поработим. Ние, както и другите части, през цялото време трябва да знаем кой държи фронта срещу нашия полк и да не позволяваме немците да снемат оттука своите сили и да ги прехвърлят на юг. На Волга се решава съдбата на отечеството. — Виктор Илич произнесе това тържествено, като се изправи и повдигна глава, както офицерите от старата армия, които Василий беше виждал само на кино. И без да иска, подражавайки на филмовите герои, Василий също енергично стана, наведе глава в поклон, което никога не беше правил по-рано, и отвърна в той на майора:

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Прекрасно! — каза Колоколцев и му стисна ръката.

Но когато излезе от сумрака на блиндажа и видя пред себе си зеленеещите се под слънчевите лъчи хълмове, Ромашкин веднага почувствува как сякаш слиза от киноекрана в реалния живот. А пред своята землянка, вече напълно, освободен от видението, навято от Колоколцев, той помисли за майора твърдо и трезво: „Така му се струва на стареца. Преувеличава. Даже ако немците форсират Волга, ще ги разбием. Но както и да е, обстановката е неприятна, особено за нас. Всички ще си седят в отбрана, а нас, разузнавачите, сега ще ни подгонят.“

На другия ден, а също и през нощта Василий още веднъж обследва отбраната на противника, постави задачи на своите наблюдатели и започна да готви наведнъж три обекта за нападение. За това му помогна Иван Петрович Казаков. Макар че командуваше стрелкова рота, той, както и по-рано, проявяваше интерес към залавянето на „езици“.

— Погледни, какво съм намислил — рече Казаков и поведе Ромашкин към едно разклонение на траншеята, изтеглено напред. — Ето, виж.

Василий видя дебела пръчка, забучена в земята, а на нея беше завързан краят на син немски телефонен кабел, който водеше към неутралната зона и се губеше в храсталака.

— Видя ли? Искам немците да свикнат.

— Не разбирам. С какво да свикнат?

— С шума. Другия край през нощта го завързахме за теленото заграждение. Те са накачили там консервни кутии, за да те хванат, когато започнеш да режеш телта. А пък аз ги дресирам. Ела вечерта, ще ти покажа.

Василий обеща да дойде и тръгна към ротата на Куржаков, за да провери наблюдателите си.

— С какво ще ме зарадвате, какво ново? — попита той Саша Пролеткин.

— Всичко е нормално, другарю лейтенант — бодро отвърна Саша. — Срещу нас седи предишната дивизия.

— Какви са доказателствата?

— Точни са като в аптека — уверено продължи Саша. — Погледнете с бинокъла — на около два километра пред тяхната предна линия пасе сива кобилка. Виждате ли я?

Ромашкин повъртя окулярите на бинокъла и ясно видя в далечината сив кон, който щипеше трева.

— Тази кобила, другарю лейтенант, нощем носи храна на първата траншея. Ако дивизията се беше преместила, нямаше да оставят кобилката, щяха да я вземат със себе си. Така ли е?

— Да допуснем.

— Значи, щом тя е тук, и дивизията също е тук.

Докато Пролеткин разказваше, Рогатин язвително се усмихваше.

— А ти какво ще кажеш, Иване?

— Дърдорко е той — въздъхна Рогатин.

— Ти кажи за фрицовете! — сряза го Пролеткин.

— Всичко е видял! — поклати глава Рогатин. — Определил е даже, че не е жребец, а кобила. Виж колко му е остро зрението!

Пролеткин набра въздух, за да отвърне, но не намери думи, шумно въздъхна и премълча.

— А може фрицовете да са оставили коня именно за да ни измамят? — не се успокояваше Рогатин. — Помислили са си: „Ние ще се преместим, а пък руснаците си имат хитър разузнавач — Саша Пролеткин. Той нека се любува на кончето и да въвежда в заблуждение командуването.“

Саша най-накрая събра мислите си.

— Разузнавачът трябва да съди за обстановката по най-различни признаци. А ти само се надяваш на силата си — хващаш фрица и го влачиш в траншеята, това ти е цялото разузнаване. Трябва да си размърдаме и мозъците.

— Съгласен съм — невъзмутимо отвърна Иван.

— Трябва да се разсъждава! — тържествуваше Саша.

— А къде са твоите разсъждения? — попита изведнъж Рогатин. — Ти самият какво каза?

— Какво?

— Спомни си! Добре, аз ще ти подскажа: „Трябва да се съди за обстановката по различни признаци!“ А къде са ти различните признаци? Само една кобилка, а на всичко отгоре сигурно е жребец!

— Е, добре — примирително каза Ромашкин. — Наблюдавайте, момчета. След обяд ще ви изпратя смяна.

Ромашкин тръгна към тила. На пътя към падината срещна Куржаков.

— Привет! — каза дружелюбно ротният. — Накъде си тръгнал?

— Отивам си.

— Да вървим, ще обядваш при мене.

Куржаков беше малко пийнал и затова на Василий не му се искаше да тръгне с него. Куржаков се обиди на отказа на Ромашкин. Даже по навик наруга бившия си взводен командир.

„Нищо, друг път ще се отбия, ще му мине“ — помисли си Василий.

Вечерта заедно с Конопльов той отново отиде при Иван Петрович да види какво е намислил. Казаков ги заведе при пръчката, която им беше показал през деня, и каза:

— Слушайте сега какво ще стане — и дръпна с всичка сила кабела.

Изведнъж няколко немски картечници заредиха дълги откоси. Това не бяха обикновените спокойни картечни откоси, с които картечарите прочесваха неутралната зона или контактуваха помежду си. Картечниците трещяха, както се стреля открито по противника.

— А сега дайте да поседим, да попушим — предложи Казаков.

У Ромашкин изведнъж се роди дръзка идея.

— Петрович, твоето хрумване може да се използува!

— Разбира се. За това съм го измислил.

— Още днес трябва да се използува. През деня фрицовете ще проверят защо са дрънчали консервните кутии върху телта, ще открият кабела ти, ще го отрежат и — край! Трябва да се действува днес, преди разсъмване. Тримата ще се справим ли?

— Ще опитаме — с подчертано безразличие се отзова Казаков и заповяда на ординареца си да му донесе ножици за рязане на тел.

Тримата — двама офицери и сержант — продължиха да седят в траншеята и да дърпат кабела. Обхвана ги весело юначество, а противникът стреляше ли стреляше по телените си ограждения с дълги картечни редове.

Едва към три часа немците най-накрая разбраха, че ги разиграват. Те почти престанаха да реагират на подръпването на кабела.

— Време е — каза Казаков.

— А няма ли да си изпатиш, ако разбере Караваев? — заколеба се в последния момент Василий. — Ти си ротен.

— Разбира се, че ще си изпатя — весело потвърди Казаков.

Той извика един от взводните си командири и заповяда:

— Оставаш вместо мене! Предупреди всички в ротата, че ние с лейтенанта и сержанта ще работим в неутралната зона. Да не стрелят по нас, нека бият отгоре и встрани.

Те излязоха на бруствера и приведени се затичаха по протежението на кабела. В низинката Казаков залегна и прошепна:

— Да вдигнем шум още веднъж!

Дръпнаха кабела. В отговор прогърмяха два къси и сякаш лениви откоса. Запълзяха нататък.

Ето я и телта. Конопльов бързо легна по гръб. Василий залегна до него, предпазливо хвана с две ръце първата тел и сержантът мигом я сряза с ножиците. Ромашкин подаде дългия край на Петрович, който отпусна телта на земята така внимателно, че нито една консервна кутия не издрънка.

Скоро проходът беше готов. Петрович кимна. Двамата с Ромашкин запълзяха към траншеята. Конопльов също запълзя след тях, но Ромашкин го спря — някой трябваше да ги охранява и да разширява прохода.

Казаков пръв се спусна в траншеята. Ромашкин го последва. Ослушаха се. Беше тихо.

Казаков погледна зад най-близкия завой и веднага се отдръпна. Той посочи с пръст и Ромашкин разбра, че там има немец. Казаков посочи към себе си, показа на Василий автомата и махна с ръка по протежението на траншеята. И Василий отново го разбра — Петрович ще залови пленника, а той ще го прикрива.

Старши лейтенантът се приведе, стъпил здраво на краката си. В тази поза той приличаше на плувец, който се готви да скочи от трамплина във водата. Като се забави една минута, сякаш проверяваше устойчивостта си, всъщност събирайки сили за решаващия скок, Казаков се хвърли напред. Ромашкин го последва. Той видя как Петрович се озова до картечаря, в един миг го хвана с присвита ръка за гърлото и с тласък го повдигна нагоре. Този прийом разузнавачите наричаха „окачване“. Немецът сподавено хъркаше и риташе. А Петрович вече му показваше нож, за да не вика. Войникът притихна. Ромашкин напъха в устата на пленника кърпа и му върза ръцете.

Всичко стана бързо и тихо.

А след един час и двамата стояха изпънати в блиндажа на Караваев, който неотдавна беше получил звание „Подполковник“.

— Как можахте да го измислите! — възмущаваше се Караваев. — Двама командири тръгват за някакъв си въшлив фриц — ротен командир и командирът на разузнавателния взвод. Е, да речем, на лейтенант Ромашкин това му е работата. А вие, Казаков, какво общо имате с разузнаването?

— Нали съм ходил на разузнаване по-рано — вяло се оправдаваше Петрович.

— По-рано! А днес кой ви е изпратил? Кой? Мълчите, нали? Никой не е утвърдил, никой не е разрешил това разузнаване!

— Да, отличихте се! — тръбеше Гарбуз, седнал на масата. — Единият — комунист, другият — комсомолец!

— Вие сте най-виновен, старши лейтенанте — твърдо каза Караваев, като гледаше пронизващо Петрович. — Вие и по длъжност сте старши — ротен командир. Защо изоставихте своето подразделение?

— Не съм изоставил подразделението — обиди се Петрович. — Бях в полосата на моята рота, само че малко по-напред.

— А къде се полага да бъдете?

Стремейки се да помогне на Казаков, Ромашкин почти умолително погледна към Колоколцев. Началникът на щаба срещна неговия поглед, изкашля се, размърда се на скърцащата табуретка и солидно произнесе:

— Може би аз съм виновен в известна степен за случилото се. Аз вчера извиках лейтенант Ромашкин, запознах го с обстановката и му наредих всяка нощ да уточнява групировката на противника.

На лицето на Караваев се изписа учудване.

— Какво излиза, Виктор Илич? Вие ги вземате под своя защита? Не, няма да позволя! За наказание именно вие ще напишете заповед, в която — Караваев помисли, подбирайки подходяща мярка. — В която на командира на ротата старши лейтенант Казаков да се наложи мъмрене, а на лейтенант Ромашкин, на лейтенант Ромашкин, този път ще се огранича с разговора.

Казаков и Василий излязоха от командния блиндаж, постояха една минута, без да се гледат в очите, и изведнъж се разсмяха. В душите им изобщо нямаше горчивина. Те бяха завладени и до този момент от радостта за успешно проведеното нападение и тя беше по-силна от всички последвали неприятности.