Владимир Карпов
Да се залови жив (28)

В полка пристигна нов заместник по политическата част. Караваев го представи на офицерите от щаба и на батальонните командири. Всички погледнаха към новоназначения и после неволно — към гроба на Гарбуз под клонестата бреза. Ромашкин позна подполковник Линтварьов — същия батальонен комисар, с когото беше лежал в болницата. Василий помнеше и неприятния разговор с Линтварьов по повод кинопрегледа за парада на Червения площад. Линтварьов беше с добре изгладена униформа, два ордена „Червена звезда“ блестяха на гърдите му. Лицето на подполковника, както и тогава в болницата, беше гладко, очите му — сериозни, умни.

Неговото първо указание се хареса на всички с краткостта и деловитостта:

— Дайте на хората да се наспят хубавичко. Ще организираме баня. Постарайте се да спазвате графика, трябва всички да успеят да се измият. В последно време в боевете нямахте време за четене. Донесох със себе си цял куп вестници, ще ви ги изпратя. Прегледайте старата преса — има много интересни неща. — Линтварьов забеляза, че командирите поглеждат гроба на Гарбуз и каза: — Аз познавах добре Андрей Данилович. Заедно с вас, другари, преживявам тежката загуба. Много пъти сме се срещали, често говорехме по телефона. Преди назначаването си в полка аз работех в политотдела на нашата армия. Ние бяхме постоянно свързани по служба.

Заповяда се да се построи полкът.

На голямата поляна Василий видя прашни леки коли. Там разговаряха генерали. Встрани от другите се разхождаше с ръце на гърба маршал — държавният герб и голямата звезда се виждаха на пагоните му.

Когато полкът беше построен и маршалът дойде по-близо, Ромашкин го позна — това беше Жуков!

Маршалът благодари на всички за твърдостта и мъжеството, проявени при небивало в историята на войните форсиране на такава водна преграда на широк фронт.

— Само за вас — съветските воини — това се оказа по силите!

Подполковник Колоколцев започна да чете списъка на наградените. Първи извика Героя на Съветския съюз Пряхин. С бърза крачка Пряхин дотича до масата. Жуков за първи път през цялото време се усмихна:

— Благодаря ти, сержант Пряхин!

— Служа на Съветския съюз! — храбро изписка Кузма и маршалът пак се усмихна.

— Юнак си, хубаво служиш! — той му подаде червена папка — грамотата на Върховния съвет. На нея в разтворена кутийка гореше като слънце Златната звезда, а в друга преливаше в топло злато орденът „Ленин“.

Пряхин се върна в строя, съседите му веднага му помогнаха да закачи наградите. Всички с любопитство хвърляха погледи към Героя, но не нарушаваха реда в строя.

— Капитан Куржаков се награждава с орден „Червено знаме“ — извика началникът на щаба.

Григорий тръгна към масата, като придържаше ръката си в черна превръзка. „Ако не бяха го ранили в началото на форсирането, сега щеше да е Герой“ — помисли си Ромашкин. Отдавна вече Василий не изпитваше неприязънта, с която започна тяхното познанство. Той уважаваше Куржаков и тайно даже се прекланяше пред неговата храброст — сега вече, разбираше причините за неговата злост и грубост. Когато човек се отдава целия в боя, без остатък, може да му се прости всяка рязкост. Разбира се, на Ромашкин не се харесваха пиянските постъпки на Куржаков и даже не те самите, а последствията, до които можеха да доведат. Съвсем скоро Куржаков откри гъсти малинови храсти в неутралната зона и се разяри:

— Няма да позволя на фрицовете да плюскат нашите малини!

Заповяда да се изрови съобщителна линия, прокара телефон и заповяда на бойците:

— Да се изядат всички малини!

Колоколцев разбра за новата му хитрост и го попита по телефона:

— Къде се намирате?

Куржаков, без да му мигне окото, отговори:

— В малините!

— Престанете да се шегувате, връщайте се на своя наблюдателен пункт — заповяда Колоколцев.

— Тук имам спомагателен наблюдателен пункт, другарю подполковник. Като дадете команда напред, аз ще съм вече отпред!

— Стига, Григорий Акимович, пошегувахте се достатъчно — уморено каза Колоколцев.

Куржаков уважаваше началника на щаба — върна се.

… Следващият награден беше Иван Петрович Казаков. На него също му връчиха орден „Червено знаме“. После дойде ред на Ромашкин. С разтуптяно сърце и със строева крачка той се приближи до маршала и с любопитство го погледна в лицето. Ниските големи вежди и тежката брадичка с дълбока ямичка по средата го правеха суров, а очите на маршала се оказаха добри.

„Сега са добри, когато връчва наградите“ — помисли Ромашкин. Той беше слушал много разкази за строгостта на Жуков. Действително, когато маршалът се появяваше на някой участък от фронта, хората веднага чувствуваха твърдата му воля. Жуков не търпеше неизпълнителност и неточност, за всяко нехайство строго търсеше отговорност от виновните. Никой никога не осъждаше маршала, защото всички виждаха, че той справедливо изисква, желае да избави войската от по-големи загуби и да ускори победата. Ромашкин беше чул как неотдавна в съседната дивизия Жуков открил, че в един полк лошо са се подготвили за настъпление: навярно са били изморени или работниците от щаба ги беше домързяло. „Ще тръгнете самите вие със стрелковите роти — казал им Жуков. — Не мога да отлагам общото настъпление. Ще се убедите колко е трудно за войника да воюва при такива организатори като вас.“

Маршалът крепко стисна ръката на Ромашкин. Василий пое кутийката с ордена и отговори като всички:

— Служа на Съветския съюз!

За да ускорят връчването на наградите, генералите започнаха да помагат на маршала.

Разузнавачите Рогатин, Пролеткин и Голошчапов получиха орден „Отечествена война“ — втора степен, всички останали, които бяха с Ромашкин и Пряхин на плацдарма — „Червена звезда“. Много ордени и медали останаха на масата в кутийките — тези, за които бяха предназначени, лежаха в земята или на дъното на реката.

После Василий, и всички наградени слушаха концерт, този път го изнесе фронтовият ансамбъл за песни и танци.

Този ден Ромашкин отиде с Женка и при Иван Петрович Казаков и при Куржаков. И техните ордени поляха. Вечерта, когато вече малко залиташе, Ромашкин отново се озова в щаба. Тук бяха останали само офицерите те пушеха и разказваха вицове. Ромашкин поседна до тях, послуша и се посмя заедно с всички.

Може би всичко щеше да бъде благополучно, ако не преминаха на истински случки:

— Случи ми се веднъж, братлета, такава смехория… — И химикът Гоглидзе разказа как срещнал във влака една жена и внезапно се влюбил в нея.

После говори инженер Биркин. След него пак Гоглидзе. Това беше обикновен мъжки разговор — без да назовават имената, си спомняха за жени, срещнати отдавна, и говореха най-често с догадки, за да е по-интересно на слушателите. Такива разкази не унижават никого и се възприемат като анекдоти.

Но изведнъж свързочникът Морейко, разгорещен от изпитото, реши да надмине всички:

— Ето тук в тефтерчето ми. — Той извади от джоба си тефтерче с изтрити краища и го потупа с бялата си сякаш женска ръка. — Тук са записани всички. — Той започна да чете: — Зиночка от Саратов, Нюрочка от Краснодар…

Ромашкин излезе от кожата си, той видя дългия списък от имена, мокрите устни на Морейко, похотливите му мазни очи. Без да се помни, Ромашкин изведнъж стана и удари с юмрук Морейко по лицето. Той падна по гръб, изпусна тефтера и няколко секунди лежа, като шашардисано мигаше с очи. От разбитите му устни потече кръв. Като залиташе, Морейко бавно се изправи.

— За какво? — попита той, изтри устата си и размаза кръвта по бузата.

— Правилно постъпи! — каза Гоглидзе.

— За какво? — попита още веднъж Морейко, раздвижи устни и изплю един зъб. — Изкърти ми зъба.

— И втори ще ти изкъртя — каза Ромашкин и сви заплашително юмруци.

Люленков и Биркин застанаха между тях.

— Какво съм направил? — питаше Морейко. — А съм по-старши от него по звание.

— Добре, после ще се разберем — каза Люленков и заведе Ромашкин при разузнавачите. — Лягай да спиш. Ама че я свърши! Добре ще бъде, ако се размине тихо. А вие, момчета, не го пускайте никъде.

Но не успяха да потулят скандала. Сутринта новият заместник по политическата част видя Морейко с издута, посиняла устна, без преден зъб, извика го настрана и си изясни каква е работата.

Незабавно Линтварьов съобщи в политотдела на дивизията — той нямаше полза да скрива такива грехове. Нека всички видят в какво състояние той приема полка.

Караваев узна за случилото се и мрачно попита Линтварьов:

— Защо не доложихте на мен, а направо в политотдела?

— Това е моя работа, другарю подполковник, и аз бих искал сам да изпълнявам възложените ми обязаности — отговори хладно Линтварьов и си помисли: „Трябва от първия ден да поставя всички по местата им, няма да дам да ме подмятат.“

— Доколкото ми е известно, вие не сте комисар, а мой заместник. Затова моля да не ме заобикаляте при решаването на всички въпроси.

— Аз не съм само ваш заместник, аз съм представител на партията.

Караваев втренчено погледна Линтварьов: „Я виж ти що за птица! Значи, свърши дружеският живот в полка. Ех, Андрей Данилович, как не те опазихме?! Ако някой беше представител на партията, това беше ти.“ На Линтварьов отговори твърдо, с увереност в правотата си:

— На нас в полка „представители“ не ни трябват. Аз имам същия партиен билет, както и вие. Партията неслучайно се отказа от комисарите. Вие трябва да знаете това по-добре от мен. Вашият предшественик Андрей Данилович Гарбуз, въпреки че беше комисар, никога не „комисарничеше“, а беше наш боен другар.

— Навярно затова в полка стават запивки и сбивания на офицерите — твърдо каза Линтварьов. — Младшите избиват зъбите на старшите. Докъде стигнахме!

Караваев побледня — фактът си е факт, но как да обясни на този „представител“, че това произшествие е единствен случай? И освен това трябва да се изясни: може Ромашкин да е отчасти прав. Но командирът разбираше, че да се говори с Линтварьов е безполезно, сега той беше неуязвим.

Линтварьов смяташе първото счепкване за спечелено. Неговото донесение в политотдела беше написано така, че началникът на политотдела полковник Губин реши да отпътува за полка незабавно и каза това на командира на дивизията.

— Аз също ще замина — отговори генерал Доброхотов.

Той току-що беше говорил по телефона с Караваев, който обидено докладваше:

— Ако сте престанали да ми вярвате и сте ми изпратили „представител“, тогава по-добре ме смъквайте веднага.

„Караваев и полкът му имаха винаги добро име — мислеше Доброхотов, — пък и този Ромашкин е отличен офицер. Какво изведнъж се е преобърнало там? Разбира се, на Караваев му е трудно след смъртта на Гарбуз веднага да приеме новия заместник по политическата част. И при това новият навярно не е разбрал чувствата на командира към загиналия Гарбуз и веднага е започнал да показва характера си. — Генералът погледна полковник Губин, който седеше до него в колата — Ето, Борис Григориевич е прекрасен политработник и използува авторитета си тактично, умело. Или членът на Военния съвет на армията Бойков — човек, натоварен с огромна власт, а как внимателно я употребява. Гарбуз беше всъщност цивилен, а какъв изключителен политработник стана! И как дружно работеха те с Караваев. Защо новият заместник по политическата част не е намерил с него общ език?“

— А кой е този Линтварьов, що за човек е? — попита Доброхотов.

Губин беше чувал, че Линтварьов нещо се бил провинил и бил изпратен в полка не по своя воля. Но в желанието си да го подкрепи на новото място той не каза на командира на дивизията за тези слухове.

— Линтварьов е опитен политработник — отговори той кратко. — Изпратен е при нас от политотдела на армията, там е служил.

Като пристигнаха в полка, командирът на дивизията и началникът на политотдела извикаха виновниците за произшествието. Те си изясниха несложните обстоятелства и генералът се опита да помири офицерите:

— Аз ви познавах, другарю Ромашкин, като боен разузнавач и дисциплиниран офицер. И вие, капитан Морейко, отдавна и добре служите в полка, и за вас предполагам не е безразлична неговата чест. Е, сглупили сте. Случва се. Вие извинихте ли се на капитана, другарю Ромашкин?

— Не, другарю генерал — отговори Василий и си помисли: „Защо трябва да му се извинявам? С удоволствие бих го цапнал още веднъж по мутрата.“

— Е, тогава му се извинете — и край на работата.

Ромашкин мълчеше.

Този край на събитието не се хареса на Линтварьов. На него му се искаше да остане писмена следа за произшествието, за да може във всеки случай да се опре на този документ: ако стане по-добра дисциплината — ето какво беше преди, ако се влоши — погледнете какви побои ставаха още преди мене.

Ромашкин не отговори на генерала, мълчеше. И Линтварьов веднага се възползува от това:

— Виждате ли, другарю генерал, как се държи Ромашкин. Аз смятам, че това не е само недисциплинирана простъпка, а престъпление с всички произтичащи последствия. Ударил е капитана при изпълнение на служебните му задължения — Морейко е бил дежурен по щаб. Ромашкин трябва да се съди. Това ще бъде урок и за другите.

— Той храбро воюва — опита се да го защити генералът. — Погледнете, целите му гърди са в ордени.

Линтварьов реши да не се предава и изложи главния си коз:

— Аз познавам старши лейтенанта отдавна, лекувахме се след раняване в една болница. Още там не ми харесаха неговите разговори: той изразяваше съмнение по повод речта на другаря Сталин на Червения площад на седми ноември.

Работата вземаше мръсен обрат. Доброхотов добре знаеше какви могат да бъдат последствията при политически обвинения. Той беше уверен, че дори Ромашкин да е избъбрил някаква глупост, то, разбира се, не е със зла мисъл „Не, трябва да се спасява момъкът.“ За да бъде обективен и да се облегне на поддръжката на Губин, генералът попита:

— Как мислиш, Борис Григориевич?

— Обвиненията на подполковник Линтварьов са сериозни, трябва да си ги изясним — замислено отговори Губин. — Обстойно трябва да ги изясним — подчерта той.

Генералът с досада помисли: „Следствие, разпити, протоколи. Ще започнат да го влачат насам-натам и ще погубят момчето. Не, не бива да се отлага работата, трябва да се изясни сега. Ако е виновен — нека отговаря, ако няма вина — защо да разкарва момчето.“

— Какво си говорил там? — рязко попита Доброхотов разузнавача.

— Нека подполковникът да каже сам — озъби се Ромашкин.

— Ето виждате ли какъв озлобен човек — тутакси каза Линтварьов.

— Престанете да го корите! — намеси се Караваев. — Ние познаваме Ромашкин не по-зле от вас. Факти излагайте, факти!

— Какво е казал той? Какво ви настрои така? — попита генералът, като насочи острите си очи и гъстите вежди към Линтварьов.

— Аз не помня точно, но той се съмняваше по повод някакви думи ма другаря Сталин.

— Какви именно думи? — Доброхотов се обърна към Ромашкин.

— Бях през 41-ва година на седми ноември на парада в Москва. Тогава валеше сняг, всички ние и другарят Сталин бяхме в сняг. А в кинопрегледа пред другаря Сталин не падаше сняг, а когато говореше, от устата му не излизаше пара. И аз попитах: Защо?

— Кого попита?

— Никого, сам си казах.

— И това ли е цялата „политика“? Ние също бяхме на парада, действително валеше сняг. — Генералът пак се обърна към Линтварьов. — Какво подозрително виждате в това?

— Смисълът не е само в този сняг. Околните чуха изказването на Ромашкин, той възбуди съмнение. А защо? На мен ми се струва, че няма да е зле нашият специален отдел да се поинтересува от това.

„Ето, пак почна“ — с раздразнение си помисли Доброхотов, и за да сложи изведнъж край на всичко, стана и гръмко обяви:

— За оскърбление на капитан Морейко, старши по звание, старши лейтенант Ромашкин да се отправи в дисциплинарната рота! Писмената заповед ще получите още днес.

Доброхотов се разстрои от това, че не можа да защити добрия офицер и че в дивизията се е завъдил такъв човек като Линтварьов. Заради този Линтварьов той, командирът на дивизията, беше принуден да вземе това строго решение:

— Дявол знае с какво трябва да се занимаваме тук, когато хората там на брега си дават живота! — гръмко каза генералът. — Вие, Караваев, въведете ред в полка и бъдете готови утре да излезете на плацдарма. Стига, починахте си! Отличихте се!

Генералът и началникът на политотдела заминаха.

На капитан Морейко Василий не се сърдеше — разбира се, че не трябваше да го бие. Но Линтварьов го възмущаваше и учудваше — как можа да забърка такава каша, да си спомни разговора в болницата, така безсъвестно да изврати всичко? Защо му е потрябвало това? Защо го беше намразил? За какво си отмъщава?

Ромашкин не знаеше, пък и не се досещаше, че Линтварьов не изпитва към него неприязън; ако на мястото на Василий беше някой друг, Линтварьов би постъпил пак така. Това беше всичко на всичко негов тактически ход, желание да заздрави своето служебно положение, своеобразен страх пред големия командирски авторитет на Караваев, желание да постави себе си ако не в равно с неговото, то обезателно в независимо положение.

Непонятна беше за Ромашкин и суровостта на командира на дивизията — какво му беше направил? Василий седеше срещу Караваев, ядеше, без да усети вкуса на храната, и говореше сякаш за някой друг, не за себе си:

— Всичко изведнъж забравиха. Вчера бях добър, днес съм лош. Генералът три награди ми е връчил, а днес ме праща в дисциплинарния батальон.

Караваев сниши глас и каза:

— Ти трябва да благодариш на генерала — той те спаси. Ако не беше той, щеше да отидеш на трибунал и освен това с политически елемент. Командирът на дивизията те изпрати в дисциплинарната рота, прикрепена към нашата дивизия, а не в дисциплинарен батальон. Ще поседиш в дисциплинарната рота и ще се върнеш в своя полк.

Това обяснение учуди Ромашкин, но като поразмисли, разбра — командирът на полка е прав, всичко можеше да свърши значително по-зле.

На Василий му беше трудно да се раздели с разузнавачите едва сега почувствува колко са му скъпи. Пък и момчетата бяха разстроени. Искаше им се с нещо да помогнат на командира, а Саша Пролеткин, на когото морето беше до коляно, предложи:

— Да избием на този капитан и останалите зъби?

— Разузнавачите не са хулигани! — решително възрази Василий — И да не сте помислили да го пипнете, ще бъде позор за целия взвод.

— Не слушайте този дърдорко — мрачно каза Рогатин.

— Ако на вас в дисциплинарната рота ви поставят отделна задача, ние всички заедно ще я изпълним — каза Шовкопляс.

— Аз още самият не зная къде е тази дисциплинарна рота. Пък и такива отделни задачи няма. Нали знаете — наказаните ги изпращат в най-горещите места. Не, братлета, вие воювайте тук, а пък аз ще се върна, ако остана жив.

На другия ден Ромашкин получи в щаба копие от заповедта, предписание и се отправи пеша към село Якимовка, където се намираха дисциплинарните роти.

Той вървеше сам, без съпровождащ. Колоколцев не искаше да го обижда с конвой.