Владимир Карпов
Да се залови жив (30)

Докато дисциплинарната рота участвуваше в общото настъпление, в полка на Караваев пристигна генерал Бойков — член на Военния съвет на армията. Отначало той имаше намерение да отиде на наблюдателния пункт при командира на дивизията Доброхотов. Когато обаче чу от Губин за обтегнатите отношения между новия заместник по политическата част Линтварьов и подполковник Караваев, реши да отиде в полка и да разбере какво става там.

Генералът пристигна в полка, когато настъплението беше спряно от контраатака на немците. На наблюдателния пункт на полка ги нямаше нито командира, нито заместника — те бяха отишли в батальоните, които се бяха отдръпнали под силните удари на танковете.

Линтварьов беше в първи батальон при капитан Куржаков. Григорий командуваше вече батальон, беше заместил загиналия край Днепър Журавльов. Куржаков знаеше за разногласията между заместник-командира по политическата част и командира на полка, знаеше и подробностите около изпращането на Ромашкин в дисциплинарната рота и заради всичко това Линтварьов му стана антипатичен. И когато заместникът дотича в батальона и попита: „Защо не напредвате?“, Куржаков отговори, като едва се сдържаше:

— Може би вие ще ни покажете как точно да стане това?

За учудване на капитана Линтварьов не се изплаши и каза официално и сухо:

— Ще ви покажа, щом вие сте забравили. — Той отиде при първите редици на ротите, които бяха залегнали, и каза на Куржаков:

— Помолете артилеристите да започнат стрелба.

Куржаков позвъни по телефона и с пресипнал глас предаде командата и координатите. Скоро се чуха изстрелите на топовете и тъмни букети мокра от дъжда земя се вдигнаха нагоре по възвишението, където бяха немците.

— Стани! След мен! За родината! — извика Линтварьов и първи се затича напред, размахвайки пистолета си.

„Не е страхливец“ — помисли си Куржаков, като тичаше, за да го настигне.

Картечниците посрещнаха атакуващите с дружен огън и мините започнаха да кълват земята. Бойците залегнаха. Залегна и Линтварьов. Куржаков реши да покаже на заместник-командира по политическата част, че е по-храбър от него. Линтварьов беше залегнал спокойно и си свиваше цигарка под свирещите куршуми. Куржаков се приближи до него и делнично попита:

— Какво ще правим по-нататък?

— Прекратете това глупаво перчене! Залегнете! Заповядвам ви!

Куржаков се отпусна на земята, но не легна по корем, а по гръб, като че ли, разхождайки се насам, се беше изморил, и сега си почива — пуска дим в небето.

При немците заработиха моторите на танковете. В траншеите се замяркаха и раздвижиха каски.

— Сега ще контраатакуват — сдържано каза Линтварьов. — На равно място ще ни изпомачкат. — Трябва да се оттеглим и да посрещнем танковете в траншеите.

— Но нали вие казахте: само напред! — невъзмутимо му напомни Куржаков.

Изведнъж Линтварьов ожесточено го напсува.

Куржаков се засмя:

— Оказва се, че и човешки можете да разговаряте. Разрешете да изтегля батальона.

— Изтегляйте го.

След това те заедно отбиваха контраатаката на немците и Куржаков още веднъж се убеди, че заместник-командирът не е от страхливите. Когато боят утихна, от наблюдателния пункт на полка съобщиха, че Бойков вика при себе см Линтварьов.

Генералът беше успял да побеседва с Караваев и с няколко офицери комунисти и те не се изказаха в полза на заместник-командира по политическата част.

Бойков имаше намерение да наругае Линтварьов, но видя измореното му лице и изцапаните му дрехи и си помисли: „Не се чувствува добре тук. Сигурно е самотен сред новите хора. И макар че сам си е виновен, трябва да го подкрепя.“

— Много смело тръгваш в атака, Алексей Кондратиевич! — каза Бойков усмихнато. — Видях през стереотръбата.

— Налага се — кратко отговори Линтварьов. Той още не беше успял да си поеме дъх след бързото ходене.

— Как се чувствуваш на новото място? Народът как е? — непринудено попита генералът, като че ли нищо не знаеше и водеше съвсем обикновен разговор.

— Народът е добър — отговори подполковникът, но едва се сдържаше да погледне Караваев — ще оцени ли той неговото благородство.

— Значи всичко е нормално?

— Да. В главното.

— С изключение на дреболиите, като в песничката за маркизата? Хайде да се поразтъпчем. Изморих се да седя цял ден свит в колата.

Те слязоха към долината, където човек можеше да се движи в цял ръст. Тук Бойков премина към сериозен разговор. Генералът изискваше много повече от своите политработници и беше по-строг с тях, отколкото със строевите офицери. Това се обясняваше не с особеното му разположение към строевите офицери или с това, че работата им е по-сложна и по-отговорна. Не, политработникът в очите на члена на Военния съвет беше човек, за когото моралната непогрешимост беше най-необходимото качество за неговата професия.

— Защо колективът не ви прие? Защо не се сближихте с хората? — питаше строго Бойков.

— Тук имаше не колектив, а семейственост. По-старшите прикриваха младшите. Не си показваха кирливите ризи. Аз обаче не се съгласих с това.

— Фактите? — кратко попита Бойков.

— Старши лейтенант Ромашкин нанесе побой на дежурния по щаб капитан Морейко. И това искаха да замажат, но аз не позволих. Поставих въпроса принципно. Освен това Ромашкин имаше и антисъветски изказвания.

Генералът беше чул за това и от другите: в делото на Ромашкин, според Бойков, обвинението в политическа неблагонадеждност беше най-сериозният пункт. Затова генералът беше разговарял и с пълномощника на специалния отдел Щирев. Той каза, че такива изказвания на разузнавача не са били забелязани, че е добро и смело момче и че това обвинение Линтварьов е донесъл със себе си — уж в някаква болница е чул от Ромашкин размирни приказки.

Накрая на информацията си Щирев изказа мнението:

— Аз проучвах делото — няма нищо сериозно. Случайно изпусната фраза, при това без политически замисъл. Подполковникът напразно се отнесе така сурово с добрия разузнавач.

Научавайки всичко това, Бойков искаше да си изясни каква е причината за такова обвинение от страна на Линтварьов. Като разбра накрая, че Алексей Кондратиевич при самозащита просто е загубил самообладание, Бойков строго го смъмри:

— Вие не сте разбрали нито хората, нито обстановката. Тук няма никаква семейственост, а съществува добро бойно семейство. Тук вие сте чужд. Вие сте се противопоставили на колектива. Трябва да ви махна от полка и не го правя само защото е засегната честта на политработниците изобщо. Вие я уронихте. Не съм срещал в практиката си досега такова нещо — политработник да не намери общ език със здрав колектив. Подчертавам — със здрав! Полкът винаги прекрасно се е справял с всички бойни задачи. — Генералът искрено преживяваше несполуката на своя подчинен — такова нещо наистина рядко се случваше. — Оставям ви тук, за да възстановите не само своето име, но и доброто отношение към званието политработник. Обещавам ви, че ще дойда след месец. Не се ли справите с тази задача, ще трябва да се разделим.

Умишлено генералът не напомни на Линтварьов греховете, заради които го бяха махнали от щаба на армията — смяташе, че това е много примитивен способ за възпитание, да премълчи беше по-благородно и по-действено.

— Желая ви да намерите в себе си необходимите сили и качества, за да поправите положението.

Линтварьов чакаше през цялото време — още малко и Бойков ще му подхвърли обидна фраза за старото му провинение. Това че генералът не си спомни за него, още повече изостряше чувството му за собствена вина.

От полка на Караваев генералът потегли по посока на дивизията, към която беше прикачена дисциплинарната рота.

По пътя Бойков попита шофьора:

— Помниш ли, Степанич, веднъж пътувахме с един разузнавач — засичаше километража по скоростомера и точно сочеше мястото на картата.

— Как да не помня, другарю генерал, сънят го събаряше и той хитруваше.

— Та това момче е попаднало при дисциплинарните.

— Какво е направил?

— Пострадал е заради момчешката си невъздържаност.

Шофьорът с учудване погледна началника си.

— Това как да го разбирам?

— Един субект се изказал лошо за жените, а Ромашкин го ударил по физиономията заради това.

— И това е всичко?

— Да!

— На момчето трябва да се помогне, другарю генерал.

— Затова отиваме, за да помогнем. Жалко, ако е убит или ранен — добър разузнавач е.

Шофьорът неволно увеличи скоростта, като че това можеше да реши съдбата на добрия лейтенант.

Уморен и потиснат от големите загуби, командирът на дисциплинарната рота доложи на генерала, че Ромашкин се е отличил — помогнал е да бъдат задържани предатели изменници, а по време на настъплението е повел след себе си атакуващите от левия фланг. Телегин говореше някак неопределено, в минало време.

Накрая Бойков попита:

— Жив ли е?

— Сутринта беше жив. Сега не знам.

— Обадете се.

Телегин започна да вика по телефона „Шурочка“. Той дълго я търсеше по номератора и накрая радостно завика:

— „Шурочка“? Сиваков, ти ли си? Ало, къде ти е разузнавачът, този, Ромашкин? Жив ли е? — Той се обърна към Бойков и доложи: — Жив е, другарю генерал.

— Заповядайте да го отправят насам.

След един час Ромашкин стоеше пред члена на Военния съвет.

— Здравен, орел! Радвам се, че си жив! Е, какво, не са ли те ранили?

— Не, другарю генерал! — усмихнато отговаряше Ромашкин. Той беше щастлив и горд от това, че го помнят и се тревожат за него.

— Ти знаеш, че за да те освободят от дисциплинарната рота, трябва да си ранен. Само заради формалността е необходимо да имаш, макар и някаква малка драскотина.

Ромашкин виновно пристъпваше от крак на крак:

— Нямам. Този път не ме удариха.

— Ти може би не си почувствувал? Случва се в треската на боя да не забележиш. Иди в онези храсти и се съблечи: може под дрехите да те е улучило?

Ромашкин отиде в храстите, но не се съблече — беше сигурен, че не е ранен — постоя, попуши и се върна:

— Нямам никакви драскотини, другарю генерал.

Искрената простота на разузнавача предизвика раздразнение у члена на Военния съвет — не можа ли да намери някоя стара драскотина, някоя пъпка да беше разчоплил. Нищо не можеше да се направи. Трябваше да се мине по дългия път на съблюдаване на всички формалности, които бяха неизбежни при освобождаване на войник от дисциплинарната рота, който не е ранен. Трябваше да заседава трибуналът, да разгледа делото от всички страни и да излезе с решение за освобождението на Ромашкин от дисциплинарната рота за проявено мъжество. Това, което беше извършил Ромашкин, беше напълно достатъчно, за да го освободи трибуналът. Но въпреки това на Бойков му се развали настроението. Дългите формалности сега не бяха нужни нито на него, нито на Ромашкин. Трябваше да ги спазят заради Линтварьов. Генералът добре познаваше хората като Линтварьов, които, без да се замислят, хвърлят политически обвинения. От такъв човек се страхуват не само околните, а и началниците му. Затова Бойков беше принуден да оформи всичко строго по документи, за да не може при случай Линтварьов да каже и по негов адрес: имаше власт и затова освободи един политически неблагонадежден! „Ако ще се спазват всички тънкости, трибуналът ще трябва да се занимае не само с Ромашкин“ — помисли си Бойков и попита командира на ротата:

— Кой друг се отличи при настъплението?

Капитанът каза замислено:

— Всички смело тръгнаха в атака.

Ромашкин му помогна:

— Редникът Нагорни продължаваше да върви напред с простреляно сърце, другарю генерал. Аз лично го видях. Не може ли да се награди за мъжество?

— Необходимо е даже! — подкрепи го Бойков. — Представете доклад, другарю капитан. Друг някой?

— Има едно пъргаво момче, от престъпниците е наистина, но от него може да излезе добър разузнавач — каза Ромашкин.

— Набелязал си да го вземеш при себе си във взвода? — попита генералът.

— Ще го взема, ако разрешите.

— И него го представете на трибунала за разглеждане на положението му. Как му е фамилията?

— Синичкия — подсказа Василий.

Бойков се усмихна:

— Гледай да го направиш червен.

— Ще го направя, момчето е съобразително.

Още същата вечер, като разгледа делата на двамата отличили се в боя, Военният съд излезе с решение да се освободят предсрочно Ромашкин и Синичкия от дисциплинарната рота и им издаде съответните книжа.

И ето че Ромашкин, забравил всички обиди, пътуваше към родния полк с попътните коли, а Вовка франтът, който още повече се беше развеселил от внезапния обрат на живота, разпитваше Ромашкин:

— А разузнавачите какви са — специално подготвени ли са или как?

— Разузнавачите, Вова, са особени — те са най-смелите и находчиви бойци, най-верните и най-предани на родината хора.

Проходът през бодливата тел беше вече готов, трябваше само да преминат един след друг през него, да прескочат след това траншеята ида запълзят към немския тил, но ненадейно немците направиха смяна. Часовият, който стоеше дотогава на пост, се движеше в траншеята наляво от картечницата и от групата разузнавачи. Потропвайки с крака, топлейки се, той се отдалечаваше настрана, затова и разузнавачите решиха да направят прохода именно тук. Новият часови се движеше надясно от картечницата, точно покрай готовия проход.

Ромашкин с раздразнение гледаше тъмната глава и раменете на немеца. Той приличаше на „гръдна“ мишена на стрелбище, която сякаш плуваше над заснежения окоп. Най-лесно беше да пропълзиш под бодливата тел, да се спуснеш в траншеята и фашистът сам ще падне в ръцете ти. Василий обаче добре си спомняше разговора с полковник Караваев.

— Ето оттук ни трябва „език“ — Караваев показа синьото знамение, обозначаващо на картата немски щаб, и погледна Ромашкин напрегнато и изпитателно. — Ще можеш ли?

— Ще опитам.

— Това е нужно не само на мен, обектът е посочен от щаба на армията.

— Ще се постараем.

И ето, Василий лежеше до бодливата тел заедно с още петима души — Пролеткин, Рогатин, Синичкия, Голошчапов и радиста Жук. Всичко започна толкова добре — добраха се тихо до заграждението, откриха наблюдателя, направиха проход. А сега фрицът като че ли напук се движеше именно в тяхната посока! Не можеше да го премахнат — щяха да открият следите на групата, водещи в тила, и да ги подгонят с кучета — далече нямаше да избягат. Дали да направят друг проход? Само щяха да загубят време, пък и рискът не беше малък: трябваше безшумно да допълзят до ново място и да намерят там часови. Освен това не е известно как щеше да се движи той. По-добре да дочакат тук смяната. Може би следващият часови ще се движи наляво. Ромашкин дръпна ръкава на маскировъчния си халат, показа на разузнавачите циферблата на часовника си, повъртя отгоре пръст и посочи към отдалечилия се часови. Всички разбраха: ще чакаме смяната.

Смяната стана след час. Хитлеристите поговориха малко. Единият от тях се засмя и тръгна по съобщителната линия. Новият наблюдател застана до картечницата, изстреля нагоре една ракета, огледа неутралната зона пред себе си и пусна за всеки случай един откос, изглежда, искаше да изпробва машиненгевера си. Ромашкин го следеше. Той вдигна глава и мислено го подканяше: „Хайде де, разхождай се. Накъде ще се движиш, гадино?“ Немецът потропа с крака и тръгна в посока на групата. „Ах да те…! — изруга Ромашкин. — Толкова чакахме, време загубихме, а ти също насам си тръгнал! Е, толкова по-зле за тебе. Другия го пощадихме, но теб ще те науча, гад!“ Василий истински се ядоса на злощастния часови, който, без да подозира, разрушаваше плановете ма разузнавачите.

До Ромашкин лежеше Вовка Синичкия — той не се отдалечаваше даже на крачка от командира. Сега изпитателно и въпросително бляскаха игривите му очи.

Часовият, като че долавяйки надвисналата опасност, мина покрай картечницата и се отдалечи наляво. Сега той започна да се движи вляво и вдясно от картечницата.

Ромашкин веднага почувствува облекчение, оживи се. Щом хитлеристът се отдалечи на максимално разстояние, командирът махна на Пролеткин и той мигом се мушна под тела, прелетя над траншеята и се скри в заснежените храсти. Така един по един се промушиха всички. Ромашкин мина последен. Гърбът на отдалечаващия се наблюдател още се виждаше, когато Василий пропълзя под тела и свали подпорките. Проходът беше направен по същия начин, за който Ромашкин говореше на Жълтицата — това беше необходимо, за да не могат немците заранта да го открият. Като махна пръчките и се убеди, че телът е паднал на предишното си място, Василий бързо се прехвърли през тъмната част на траншеята, откъдето го лъхна специфична „фрицовска“ миризма.

Вървяха дълго — от храст на храст, от канавка в яма, от дърво до дърво. На разсъмване успяха все пак да се доберат до набелязаното място. Замаскираха се в малка горичка. Хапнаха, напиха се с вода и легнаха да спят. Само Ромашкин остана да наблюдава. През деня всички поред щяха да наблюдават и изучават обекта.

Щабните блиндажи бяха в скатовете на оврага. У тъпканите в снега пътечки водеха от скатовете към една централна пътечка на дъното на оврага. Сутринта хитлеристите се миеха, някои офицери, голи до кръста, правеха гимнастика. В бинокъла се мярнаха и няколко жени с униформи, с пилотки и ботушки. Ромашкин се оживи: „Ами, ако хванем някоя от тях. Такъв «език» още не съм имал.“ Той започна да следи в кои блиндажи влизат немкините, удобни ли са жилищата им за нападение през нощта.

Главното беше всичко да мине безшумно — разузнавачите бяха само шестима, ако започнат да ги преследват, нямаше да се измъкнат — до предната линия имаше около четири километра.

Немкините влизаха в големите блиндажи в центъра — да се ходи там беше опасно. Знае ли човек, може би там са работните землянки, а вечерта ще отидат да спят в някои от онези крайните мънички блиндажи.

Когато предаваше бинокъла на Саша Пролеткин, който трябваше да го смени, командирът разказа за жените. Саша се навъси и с отвращение каза:

— Не дай си боже да се натъкнем на някоя от тях в блиндажа.

Василий се засмя.

— Добре, добре, няма да се залавяме с жени. Следи втория блиндаж от края, там влязоха двама офицери. Сега са там. Гледай и преброй колко ще останат там към края на деня.

Когато започна да се смрачава и дойде време да хванат „езика“, Ромашкин усети безпокойство — не беше изяснена една много важна подробност. Бяха определили накъде ще вървят, знаеха, че в набелязания блиндаж има не повече от трима човека, двама от тях бяха офицери. А охраната къде е? Това досега не успяха да установят. А щабът не може да е без охрана. Тя беше някъде тук, само че разузнавачите не я откриха. Това беше много опасно за хора в тяхното положение: добре прикритата охрана съществува именно за да предпази щаба от нападението на такива групи като тази на Ромашкин.

Василий си мислеше вече да съобщи по радиото в полка, че ще им се наложи да останат още един ден, когато Иван Рогатин, който дежуреше с бинокъла, му махна с ръка да отиде при него.

— Има охрана, другарю старши лейтенант. Ето вижте там — патрулна двойка. Тръгнаха нагоре.

Ромашкин се долепи до бинокъла.

— Ясно. Поставят ги, значи, за през нощта. Добър маршрут са избрали за патрула. Те виждат и подстъпите, и всичко, което става долу в оврага.

— Ще ги премахнем ли? — попита Вовка, който досега не беше смъквал часови и затова го сърбяха ръцете. — Ние тихо с Иван или например с Голошчапов — молеше се нетърпеливият Франт.

— Ти говори за себе си, мене ме остави — заскърца Голошчапов. — Веднъж вече съм смъквал часовой при едно знаме. И досега, като си спомня, усещам студения нож под реброто си. Ох, как ме удряше, гадината!

— Ще вземем „езика“ тихичко — прекъсна Ромашкин разузнавачите. Той вече беше засякъл времето, беше направил необходимите изчисления и сега обясняваше на момчетата: — Патрулите правят обход около щаба за седем-осем минути. Щом минат край нашата горичка — спускаме се в оврага. Жук, ти не сваляй очи от тях, трябва всяка минута да знаеш къде се намира патрулът.

— Ясно.

— В блиндажа ще влезем аз и Рогатин.

— Не може ли и мен да вземете? — попита Вовка.

Ромашкин така го погледна, че Синичкия веднага разбра: времето за разговори и шеги е минало, сега всички се подчиняват безпрекословно.

— Синичкия ще прикрива входа на блиндажа отляво, а Пролеткин — отдясно. Голошчапов ще остане до вратата. Ще откриете огън само в най-краен случай.

Дочакаха глухата нощ. Патрулът се смени няколко пъти. Луната още не беше изгряла. В черния овраг не се виждаше нито едно светещо прозорче. Щабът спеше. Пушеха само комините на блиндажите.

Разузнавачите допълзяха до пътечката, където се движеше патрулът. Напрегнати, стегнати като пружини, те наблюдаваха патрула и чакаха сигнала на командира. Щом немците се отдалечиха на достатъчно разстояние, Ромашкин бързо се изправи и като стъпваше безшумно, наведен тръгна надолу. Той не се оглеждаше — знаеше, че всички вървят след него. До набелязания блиндаж Ромашкин залегна. Той забеляза тънички ивици светлина и запълзя към прозореца. Отвътре прозорецът беше затулен с черна хартия. През тесните процепи Ромашкин видя върху масата, застлана с вестници, термос, бутилка вино, отворена консервна кутия, бисквити, цигари. Около масата седяха двама. Единият, облечен с пълна униформа, беше хауптман-капитан. Другият беше без кител, по зелена риза. Кителът и кобурът с парабела висяха на забит в стената пирон. „Защо ли до толкова късно не спят? Може би са дежурни? За нас няма никаква разлика — добре е, че са офицери.“

Ромашкин погледна към Жук, който пък погледна часовника си и посочи с ръка натам, където можеше да се намира патрулът. Като почака войниците да се отдалечат, Ромашкин бързо влезе в окопчето, водещо към вратата. Иван го последва.

Пред вратата Василий спря. Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че офицерите в блиндажа го чуват. Той се изплаши, че това наистина може да се случи, дръпна вратата и с насочен пистолет бързо прекрачи прага. Веднага след него с автомат, готов за стрелба, влезе Иван. Той веднага хлопна вратата, та светлината и евентуалната борба да не се видят отвън.

Ромашкин тихо, но властно изкомандува:

— Халт! Хенде хох!

„Че те никъде не бягат, защо им казах «халт»? — му мина през ума. — Е, нищо, разбраха. Вдигат си ръцете.“

Този, който беше с пълна униформа и стоеше по-близо до Ромашкин, вдигна ръцете си и с разширени очи се пулеше срещу неизвестните същества, облечени в бяло. Вторият хитлерист стоеше от другата страна на масата, беше вдигнал нерешително ръцете си — едната по-високо от другата — и гледаше през рамо. Ромашкин веднага улови движението му, искаше още веднъж да изкомандува „Горе ръцете!“, по не успя. Офицерът се хвърли към ремъка, който висеше на пирона, и се опита да извади пистолета от кобура. Всичко стана за част от секундата, но Василий успя да прецени и да реагира на станалото. Масата му пречеше да свали с боксьорски удар офицера. Парабелът беше вече наполовина изваден от кобура. Трябваше да стреля. Ромашкин натисна спусъка. Изстрелът им се стори по-силен от оръдеен! Офицерът се свлече от другата страна на масата, а на другия, който стоеше до тях, изведнъж очите му се оживиха и изражението му стана по-смислено. Той се вслушваше напрегнато: не тичат ли на помощ, след като са чули изстрела? Ромашкин и Иван също чакаха напрегнато — още малко и ще се чуят тропот, стрелбата на разузнавачите, които ги прикриват — и ще започне.

Всичко свърши благополучно за разузнавачите. Никой не беше чул изстрела, отекнал глухо в блиндажа. Рогатин „обработи“ бързо пленения — напъха в устата му кърпа, навлече му шинела и белия маскировъчен халат и завърза ръцете му на гърба. Иван знаеше от опит, че всичко това трябва да се прави по-бързо, докато немецът е в шок. Скоро той ще се опомни и ще започне да се съпротивява.

В това време Ромашкин беше събрал всички книжа от блиндажа, документите и оръжието на убития офицер. Той огледа още веднъж землянката, изгаси парафиновия светилник и отвори вратата. Отначало не видя никого в мрака. След това различи Жук и ръката му, която сочеше към патрула. Ромашкин се притаи до вратата, и изчака да минат войниците. Тъмните фигури бяха наблизо. Неочаквано, когато патрулът се намираше на съвсем близко разстояние, плененият офицер удари с крак Голошчапов, събори го и се опита да излезе от окопчето, да привлече вниманието на своите. Хитлеристът мучеше, клатеше глава и се мъчеше да изплюе кърпата. Голошчапов не се обърка, а го хвана за крака, повали го на земята и за всеки случай му затисна устата с ръка. Офицерът продължаваше да рита. Патрулът мина покрай тях, без нищо да забележи.

Бързо — ту бегом, ту на подскоци — те се придвижваха към предните линии — трябваше да се измъкнат колкото може по-бързо, преди в щаба да са открили отсъствието на офицерите.

Студеният нощен въздух и сполуката държаха момчетата бодри — те се носеха, без да чувствуват умора. Предпазливият Ромашкин ги спираше:

— Ей, тихо, като коне тропате!

Когато вече бяха близо до първата траншея, иззад облаците излезе луната и освети цялата група. Всичко наоколо придоби жълтеникав отблясък.

— Само ти липсваше! — изруга Пролеткин.

Ромашкин видя две мокри ивици по бузите на хауптмана — офицерът плачеше. Това много учуди Ромашкин. На разпитите беше свикнал да вижда предизвикателно наглите хитлеристки офицери. Странен фриц.

По излитащите ракети те намериха по-широк промеждутък между немските ракетчици от първата траншея и предпазливо запълзяха към нея. На това място тя беше празна. Те провериха дали има някой до близките завои. Саша извади от мешката ножици, прехвърли се през траншеята и започна да реже тела — сега проходът не само че не трябваше да се крие, а даже трябваше да бъде по-широк — нали плененият не можеше да се промъкне през малка пролука. Когато всичко беше готово, Саша премина от другата страна на тела, в неутралната зона, и за всеки случай се приготви да прикрива групата с автомата си.

Ромашкин дръпна пленения за рамото и му показа прохода отпред, а за да може фашистът по-добре да разбере и да изпълни това, което се искаше от него, Василий размаха пред носа му тежкия си юмрук. Хитлеристът послушно закима с глава. „Това вече е добре“ — помисли си Василий.

В щаба на полка не спяха само началникът на разузнаването и дежурната свръзка. Развързаха ръцете на пленения и извадиха кърпата от устата му. Когато офицерът си пое дъх, Ромашкин го попита:

— Защо плакахте? За това, че ви ударих ли?

Офицерът, без да скрива ненавистта си, погледна накриво разузнавача — сега той видя, че има работа със старши лейтенант. Затова демонстративно застана с рамо към него и с лице към капитан Люленков и заговори на руски, като не намираше бързо нужните му думи и ги смесваше с немски.

— Ако имах възможност — с хрипящ от злоба глас каза хауптманът, — ако можех да получа такава възможност, аз не само бих ви разкъсал на парчета, но освен това бих тъпкал всяко парче, докато то не се превърне в мокро месо.

— Нима толкова сте се обидили, че ви ударих? Аз дори ви пожалих, съвсем лекичко ви ударих.

— Обиден съм не само за удара. Целия ми живот провалихте. Аз бях предал длъжността си на майор Франк, когото вие убихте. Имам ново назначение в резервен полк. Утре трябваше да замина. За мен войната беше свършила. След няколко дена щях да видя скъпата ми фрау Хилда, милите ми дечица — Кетхен и Адолф. И ето колко неочаквано се обърна всичко. Ако бог ми беше дал няколко минути, със собствените си зъби щях да ви прегриза гърлото!

Отначало Ромашкин се усмихна, помисли си: „Как ли не!“, а после спокойно каза:

— Никакви особени неприятности не съм ви създал. За вас войната свърши и тук, и там. Там щяхте да останете жив, и тук ще живеете. — Вълна на гняв обхвана Ромашкин: „И аз любезнича с този кръвожаден звяр! Може би ти, гадино, си убил баща ми и, разбира се, вървеше към Москва през четиридесет и първа!“

Василий срещна злобния поглед на немеца и с не по-малка неприязън му каза право в лицето:

— Ако обичаш своята фрау и своите киндери, защо тогава си тук, у нас в Русия? Аз също имам майка и годеница. А баща ми може би ти си го убил. Защо си тук? Какво ти трябва на чуждата земя? Роклите на майка ми за твоята Хилда ли?

Немецът беше пребледнял. Той не очакваше разговорът да приеме такъв обрат и си мислеше: „Сега този оберлейтенант ще ме застреля.“

— Успокой се, Вася! — каза капитан Люленков и сложи ръка върху рамото на Ромашкин. — Не се разстройвай заради този мръсник.

В блиндажа влезе сънен Караваев. Като видя полковнишките пагони и усмихнатото лице на руския командир, хитлеристът с надежда си помисли: „Благодаря ти, господи, струва ми се, че съм спасен.“

Кирил Алексеевич хвърли бърз поглед на хауптмана и се отправи към Ромашкин, протягайки и ръце за поздрав.

— Какви разузнавачи имам аз! Майстори в работата си! Асове! Водят „езици“ по поръчка. Ако трябва от предната линия — водят ти го, ако трябва от тила — заповядайте, моля. Помолих за офицер от щаба — ето, заповядайте! Благодаря, скъпи Ромашкин!

Василий вдигна ръка към пилотката си:

— Служа на Съветския съюз!

— Стига с тези официалности — спря го Караваев, като го потупваше по раменете с протегнатите си ръце и се любуваше на простичкото, усмихнато лице на Василий. — Как е, всички ли са живи? Никой ли не е ранен? Люленков, имате ли нещо топличко за вечеря?

— Ще намерим, другарю полковник.

Караваев като че ли беше забравил за пленения офицер. А той изобщо не можеше да разбере какво става, защо полковникът, тази недостигаема в неговите представи величина, изведнъж се отнася толкова просто с оберлейтенанта, а оберлейтенантът и капитанът се чувствуват много свободно в присъствието на полковника.

Обхванат от необикновено горещ порив на преданост към фюрера, хауптманът изведнъж, неочаквано за всички, но с голямо наслаждение за себе си, закрещя, като вдигна ръка за фашистки, поздрав:

— Хайл Хитлер!

Караваев се намръщи, като че го болеше зъб, но даже не погледна към немеца.

— Е добре, вечеряй и си почивай, Вася. Благодари на момчетата. Утре ще поговорим.