Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Взять живым, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание

Владимир Карпов. Да се залови жив

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Огнемир Киров

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректори: Златина Цекова, Радка Ботева

История

  1. — Добавяне

През пролетта на 1943 година немците подготвиха ново страшно настъпление при Курската дъга. Това узнаха първи разузнавачите, които носеха немска униформа и работеха в дълбокия тил на врага, в неговите щабове и държавни учреждения. Прели тази битка Ромашкин и целият му взвод бяха потънали в работа. Неслучайно Гарбуз зачести посещенията си в блиндажа на разузнавателния взвод; той вече не беше комисар, а заместник по политическата част.

Разузнавачите разглеждаха с интерес тъмнозелените му пагони с малинови лентички и звезда в центъра. По заповед още от януари на всички се полагаха пагони, но докато ги ушият в тила, докато ги докарат на фронта, мина доста време.

— Скоро, скоро ще натъкмим и вас — обеща Гарбуз. — Пагоните са получени в дивизията. Тези дни ще ни докарат и на нас. А сега моля за внимание.

И за кой ли път захвана реч за замислената в немския генерален щаб операция, за това, какви надежди възлага на нея Хитлер и колко е важно за нашето командуване да бъде постоянно в течение на събитията, които стават от другата страна на фронта.

А през това време полкът все по-дълбоко и по-дълбоко се окопаваше в земята. Мрежа от пресни траншеи покриваше полето и хълмовете, спускаше се в долчинките и продължаваше, в горичките.

Офицерите от щаба на дивизията ежедневно проверяваха строителството на отбранителните съоръжения. Не седеше в щаба и армейското началство. Веднъж в полка пристигна членът на Военния съвет ма армията генерал-лейтенант Бойков. На командира на полка, на началника на щаба, на началника на артилерията и на другите, които възнамеряваха да го съпровождат, той каза:

— Свита не ми трябва. Ще мина по батальоните само с Гарбуз. Немецът ще забележи свитата, няма да ни даде да работим и ще се наложи повече да лежим под обстрела.

Началникът на политотдела на дивизията, който пристигна заедно с него, каза също:

— Ти, Борис Григориевич, действувай по своя план.

Към средата на деня Бойков обходи почти цялата отбрана на полка и се обади на Караваев от деснофланговия батальон:

— Кирил Алексеевич, ние свършихме и сега се връщаме. Съберете след двадесет минути работниците от щаба и командирите на специалните подразделения, които са наблизо.

— Трябва да обядваме, другарю единадесети — напомни Караваев.

— Ние вече обядвахме тук — отговори Бойков. — Трябва да ти кажа, че храната ми хареса. Войникът обича супата да е гъстичка. Ние с Андрей Данилович проверихме — гъстичка е. И ние сме доволни, и войниците също.

Сред поканените на съвещанието се оказа и Ромашкин. Събраха се в най-големия щабен блиндаж. Хората се бяха струпали тук и беше задушно, макар че вратите бяха отворени.

Генералът отметна прашната плащ — палатка на входа. Румен и бодър, той прекрачи приведен ниския праг.

На гърдите му като ярко слънце грееше Златна звезда на герой на Съветския съюз. Василий за първи път видя от толкава близо човек, удостоен с най-високата бойна награда.

Бойков отначало каза мнението си за състоянието на отбраната на полка. Похвали ги, че добре са се потрудили. Посъветва ги да обърнат внимание на съединяването със съседите им отдясно.

Разказа подробно за положението по фронтовете. Дълго и с уважение той говори и за тружениците от тила. Цитира цифри и предаде уверенията на работниците и колхозниците, че ще направят всичко за фронта и за победата.

На тръгване Бойков изведнъж се сети:

— Кирил Алексеевич, щях да забравя да ви попитам, имате ли познат инженер Початкин?

— Инженер? Имам съсед край Москва Початкин. Старец, участник в гражданската война.

— Не, този е млад. Днес сутринта са го задържали тук наблизо. Помислили, че е местен жител. Проверили му документите и се оказало, че е московчанин.

— Чакайте, Женка Початкин?

— Точно, Евгений.

— Значи това е синът на моя съсед.

— Той така се и представи. Каза също, че иска да служи при вас. Някои горещи глави се канеха да го предадат на трибунала. Като шпионин или като дезертьор. Дезертьорите бягат от фронта, а този побягнал към фронта. Общо взето, вземайте го. Ще го познаете — вашият е. Ще го оформим и нека служи. Вижда се, че момчето е добро. Изпратете някого да го вземе от специалния отдел. По пътя мога да го закарам дотам.

— Старши лейтенант Ромашкин! — викна Караваев.

Василий се приближи.

— Ще отидете в щаба с генерала. На връщане ще отскочите да доведете задържания Початкин. Само че не го водете като „език“ — усмихна се подполковникът, — макар че е задържан.

— Това не е ли този Ромашкин, който се отличи на Нова година? — попита генералът.

— Същият! — потвърди Караваев. — Сега той командува при нас разузнавателния взвод.

— Радвам се да се запозная с вас. Да тръгваме, старши лейтенанте…

В емката Бойков седна до шофьора и веднага задряма — беше се намъчил през деня. Но подремна малко, после отвори очи и се обърна към Ромашкин:

— Действувахте отлично през новогодишната нощ, старши лейтенант. А сега как са работите?

— Различно. Разузнаването е мъчна работа.

— Трябва да се учиш. Добре ли четеш карта?

— Мисля, че добре.

— Я да видим. Спри, Степанич. — Генералът излезе, отвори планшетката с картата и я подаде на Ромашкин. — Определи къде сме и какво има около нас.

В първия момент Василий се смути, но после намери на картата полка. Пресметна колко са се отдалечили от предната линия, огледа се и започна да докладва:

— Ние сме тук. Ето гората на юг от нас на 80 метра. Това е село Лукино — комините стърчат. Това е пътят, по който пътуваме. На реката има мост.

— Вярно! Сядай, продължаваме нататък.

Емката подскачаше по разбития грапав път, правеше завои. Ромашкин също започна да се унася. Сам не забеляза как заспа, облегнат в ъгъла.

Събуди се от хлътването в някакъв трап.

— Добро утро! — пошегува се генералът и пак спря колата. — Хайде, старши лейтенанте, определи къде сме сега?

Василий, се измъкна от колата и даже без да погледне, както трябва, наоколо, показа пътя.

— Юнак! Ориентираш се като летец — мигновено.

— Не ме взеха за летец — призна Ромашкин.

— Напразно. Още не си успял да си отвориш очите, а се ориентираш в местността.

Когато стигнахме до специалния отдел и Бойков започна да се сбогува, Василий каза:

— Ориентирам се, другарю генерал, по километража на автомобила ви. Виждам, че сме пътували шест километра, пресмятам ги от пътя и — готово! Пропътували сме четири — отново отмервам и пак всичко излиза точно.

— Ах ти, хитрецо! — разсмя се генералът. — За разузнавача и това не е лошо. Бъди здрав! — и кратко подхвърли на работника от специалния отдел, излязъл да ги посрещне: — Предайте на старши лейтенанта задържания Початкин.

Початкин излезе, съпроводен от сержанта. В прифронтовата полоса външността му действително би могла да предизвика подозрения. Беше с цивилно есенно палто и черна кожена шапка, малко накуцваше с левия крак. Лицето му беше обрасло с брада, а погледът — мрачен.

— Познавате ли го? — строго попита дежурният.

Ромашкин мълчаливо се спогледа с Початкин, но не излъга:

— Командирът на полка ни го познава добре. А на мен само ми е поръчано да заведа този другар на наблюдателния пункт.

— Разпиши се тук за получаване на задържания — каза дежурният и пъхна в ръката му някаква хартийка. — И гледай да не избяга по пътя. Може да не е този, за когото се представя.

Початкин почувствува опасенията на старши лейтенанта и тръгна мълчаливо до него, без да се натрапва с разговор.

Излязоха на пътя. Ромашкин вдигаше ръка пред всяка пътуваща към фронта кола, но нито един шофьор не спря, всички отминаваха.

— Тук няма да успеем, да отидем при регулировчика — подсказа Початкин.

— Излиза, че имаш опит.

— Аз чак от Москва пътувам на стоп.

— Как не са те задържали по-рано?

Початкин премълча.

Приближиха до момичето регулировчик. Ромашкин я помоли:

— Качи ни, мила, по посока към района на генерал Доброхотов. Чувала ли си за такъв?

— Чувала съм, чувала съм. Знам всичките ви райони — отговори делово регулировчицата. — Дръпнете се настрана, да не пречите. Ще ви повикам, когато има кола за там.

Ромашкин и Початкин поседнаха на могилката до пътя. Тук вече пушеха няколко души. Девойката от време на време извикваше:

— Района на Никитин! Качвайте се!

— За района на Трегубов кой искаше?

Пътниците бързаха от могилката към колите, и благодаряха на регулировчицата в движение:

— Благодаря ти, красавице!

— Благодаря, мила, да ти даде бог добър жених!

Скоро дойде ред и на Ромашкин и неговия спътник. След не повече от час те вече влизаха в землянката на командира на полка. Караваев прегърна Початкин и зарадвано възкликна:

— Женка! Ех, че си пораснал! Съвсем голям си станал. Вярно ли е, че си инженер?

Ромашкин стоеше до вратата в очакване на указания. Такива обаче не последваха. Караваев каза просто:

— Събличай се. Ромашкин, сядай… Бих искал да се сприятелите. — И отново се обърна към Початкин. — Това е наш разузнавач, много добро момче.

Початкин погледна Ромашкин с упрек, като че ли искаше да възрази на командира на полка: „Как добро? Аз го приех с цялата си душа, а той мълчи като ням! Води ме като шпионин.“

На Ромашкин не му се оставаше тука, не му се искаше да седи така неловко. И няма какво да пречи, щом са се срещнали близки хора — нека си поговорят. Деликатно, но настойчиво той помоли:

— Разрешете да напусна, другарю подполковник. Имам работа.

— Ама вие май нещо не сте се разбрали? — досети се Караваев. — Какво е станало, Женя?

— Нищо. Той ме взе срещу подпис и ме доведе под конвой. Това е.

— Не се обиждай, такава му е работата — примиряващо каза подполковникът. — Елате на масата, момчета. Ти, Женя, сигурно си гладен? Ех, че арестант! Впрочем, уведоми ли майка си и баща си, когато реши да бягаш?

— Оставих им писмо на масата.

— Сега им пиши, че си стигнал благополучно.

— Трябва да се измия, да се обръсна, Кирил Алексеевич!

— Извинявай, че не ти предложих веднага. Гулиев! Дай бръснача. И помогни на госта да се измие. Тук, Женя, нямаме баня, свиквай. Иди там в ъгъла, Гулиев ще ти полее.

Докато Женя се привеждаше в ред, подполковникът разказваше:

— Той не бяга за първи път. На 12 години бяга за Африка. Къде те хванаха тогава? — В Клин, струва ми се?

— Във Волоколамск — разсеяно отговори Початкин.

Гол до кръста, той се наведе над кофата. Ромашкин веднага определи: „Спортист. Мускулите на раменете и ръцете му са здрави, заоблени.“

Караваев проследи погледа на Ромашкин и поясни:

— Гимнастик първи разряд. От дете е луда глава. Веднъж излизам от къщи и виждам: майката на Женка стои на двора, скръстила ръце на гърдите си, и гледа нагоре, сякаш се моли. „Какво ви е? — питам я. А тя ми отвръща: Тихо“. — И сочи покрива на нашата къща. Гледам — там на комина Женка прави стойка нагоре с краката. Майката не смее да гъкне, да не изплаши детето си… Ти сега във форма ли си? Правиш ли стойка?

— Моля — с готовност се отзова Початкин, опря се в края на табуретката, леко отхвърли тялото си нагоре с ботинките и достигна с тях дървения таван.

Гулиев гледаше объркано госта. Него го изуми не ловкостта на Початкин, а това, че този младеж застана нагоре с краката в присъствието на командира на полка. Караваев явно се любуваше на Женка.

— Виждаш ли го? Силен е. Къде да те разпределим?

— Разузнавач — помоли Початкин, спусна краката си на земята и кимна към Василий. — При него.

— Няма да стане — заплаши го с пръст подполковникът.

— Защо?

— Ами ако те убият, какво ще кажа на родителите ти?

— На мястото на Ромашкин бих се обидил. Той, значи, може да рискува, а мене трябва да ме пазят?

— Чакай, не се горещи. Ти си с висше образование, инженер си, ще ми станеш адютант.

— Не, чичо Кирил, адютант няма да стана. По-добре ме връщай назад в специалния отдел.

— Възразяваш ми, значи.

— Аз още не съм военен — усмихна се Женя.

— И това е вярно! — съгласи се Караваев. — Е, добре, сега ще ти дам звание „Сержант“ и ще те разпределя… Къде ли да те разпределя? Да, ти си инженер, значи ще бъдеш сапьор!

— Е, това вече по-върви. А не може ли все пак в разузнаването?

— Сапьорите също ходят на разузнаване. Питай Ромашкин кой им прави проходите.

— Сапьорите — потвърди Ромашкин, но си помисли: „От Женка би станал разузнавач.“

— И така — решено: ще положиш клетва, ще се научиш на туй-онуй и ще биеш фашистите заедно с нас.

— С вас, чичо Кирил! — възкликна някак момчешки Початкин, като гледаше влюбено подполковника.

И Василий ясно си представи как този същият Женка в ученическите си години със завист е гледал красивия си съсед с командирска униформа, как му се е искало да прилича на Караваев.

Гулиев беше сложил вече на масата чинии с консервирано месо, сланина, пушена риба, паница с пшеничена каша и парчета черен хляб.

— Хайде, момчета, зареждайте се с гориво покани ги подполковникът.

Початкин вземаше храна, без да бърза, и се стараеше да дъвчи също бавно. Но по тревожния поглед, който устремяваше понякога към празната чиния, Ромашкин разбра, че момъкът се е нагладувал. Караваев също разбираше състоянието на Женка и за да не го смущава, поведе разговор за семейни работи:

— Баща ти с какво се занимава сега? Майка ти как е?

Женя разказваше:

— Сега всички работят. Баща ми се върна пак в завода. „Не е сега за пенсия“ — казва. Мама взема работа в къщи, шие войнишко бельо. Не се оплаква от здравето. У вас също всичко е наред. Валерка ходи на училище. Любаша тича, бузките й са розови. Бях у тях миналата седмица. Леля Аня ме покани на чай. Любаша се вреше в ръцете й, а после казва: „Искам при чичо Женя.“ Много е забавна. Слезе на пода, топ-топ към мене и се покатери на коленете ми. Изведнъж ококори очички и ме пита: „А захарта къде избяга?“ Всички се разсмяхме. Оказа се, че тя дошла при мене заради захарницата. А леля Аня се сетила и докато тя се премести, скрила захарницата. — Початкин замълча и веднага се поправи. — Аз, между другото, се сетих за захарта. Всички деца обичат сладко.

— Добре, дипломате, не се измъквай — тъжно се усмихна подполковникът. — Всичко разбирам. Но ето кое е странното, момчета, колкото повече се отдалечаваме от къщи, толкова е по-спокойно на душата.