Владимир Карпов
Да се залови жив (20)

Местността тук беше леко нахълмена. Хълмчета между кръпките на отдавна изорана земя.

Няколко дена валяха сиви дъждове. В браздите имаше мътни локви. Тясната река се напълни и заля полегатите брегове. А привечер изведнъж духна пронизващ вятър и времето рязко се застуди.

Разузнавачите излязоха късно — все чакаха да се стъмни още. Но луната светеше така ярко, че цялата неутрална зона се виждаше почти като през деня.

Като минаха първите сто метра, Ромашкин разбра, че при такива условия няма да могат да заловят „език“.

Немците ги откриха по средата на неутралната зона. Трябваше да залегнат между браздите, направо в ледената вода. Дрехите им веднага се намокриха.

Вражеските картечари — отначало един, а после и друг — стреляха с дълги откоси. Куршумите плющяха наоколо, пръскаха лицата им с рядка кал. Разузнавачите се притискаха в локвите до земята, като изтласкваха на края на браздите глинестата каша.

Пред очите на Василий внезапно изригна огнен стълб.

От взрива в ушите му зазвънтя. Няколко такива стълбове блеснаха отдясно. Това бяха вече минохвъргачките. Ромашкин даде команда да се отстъпва и сам започна да се обръща в браздата. До него се раздаде слаб вик.

— Кой е ранен? — попита Ромашкин.

— Аз, Лузгин.

— Можеш ли да пълзиш сам?

— Мога.

— Хайде, отстъпвай първи.

В траншеята ги срещна загрижен Люленков.

— Всички ли са живи?

— Раниха Лузгин. Къде, Лузгин?

— В крака.

Разузнавачите бяха така омазани с кал, че самите те едва се разпознаваха.

— Е, какво — въздъхна началникът на разузнаването, прибирайте се, сушете се и си почивайте.

Следващата нощ всичко се повтори с угнетяваща неизменност. Не донесе утеха и третата нощ. Луната като че ли се надсмиваше над разузнавачите.

Началникът на разузнаването на дивизията Рутковски извика Ромашкин и рязко попита:

— Дълго ли възнамерявате да докладвате „с три О“?

Ромашкин добре знаеше какво значи да докладва „с три О“ — открити, обстреляни, отстъпили. Това беше обиден упрек за неудачите, даже може би за неспособността му правилно да подготви и да проведе нощното разузнаване. Искаше му се да възрази на Рутковски, но той не му позволи и завърши строго:

— „Език“ трябва да бъде заловен на всяка цена!

Можеше да ги спаси само лошото време. Но за радост на всички и напук на разузнавачите времето се задържа хубаво — с топли дни и студени, ясни нощи.

Веднъж все пак им се удаде да се промъкнат до предното немско заграждение. Точно когато разузнавачите минаваха през тесния проход, отстрани на траншеята удари струя трасиращи куршуми. Тя биеше почти в упор. „Край!“ — реши Ромашкин. И в същия миг видя как някой от неговите момчета скочи, изправи се и се затича към картечницата. Огънят го опари, но той все пак успя да хвърли граната. Избухна взрив. Картечницата млъкна. Разузнавачите тутакси се втурнаха назад, пропълзявайки под бодливата тел, оставяйки върху шиповете парчета от дрехите си, раздирайки телата си, без да чувствуват болка.

Ромашкин се застави да погледне — не е ли останал зад тела този, който хвърли гранатата? Като видя, че го влачат, той изстреля с автомата няколко откоса по траншеята и продължи отстъплението.

Цялата немска отбрана бълваше огън. На това зловещо осветление Василий ясно различаваше бягащите в безпорядък разузнавачи, виждаше как падат на земята, само не знаеше кой от тях е жив и кой е рухнал в безсъзнание.

Зад възвишението групата се събра. Ромашкин бързо преброи момчетата — и седмината бяха тук. Но единият лежеше неподвижно на земята.

— Кой е той?

— Костя Королевич — отвърна Рогатин, който държеше в ръцете си бинт, приготвен за превръзка.

Иван беше разкопчал войнишката рубашка на Костя и търсеше раната.

— Не е нужно — спря го Саша Пролеткин и показа две кръгли големи колкото вишни дупчици, които се чернееха в главата на Королевич там, където в косата му започваше тънкият път.

Още двама бяха ранени: Конопльов — в рамото, и Студилин — в ръката. Драскотините от бодливата тел не влизаха в сметката.

Пренесоха Королевич в дерето и го положиха до блиндажа на разузнавателния взвод. За първи път Костя не влезе заедно с тях в шумното им жилище.

Там разузнавачите ги очакваше сложената вече маса — старшина Жмаченко, кой знае защо, беше нарушил традицията. На Ромашкин му хрумна глупавата мисъл: „Ето защо убиха Костя.“ Той със злост попита старшината:

— Защо си направил това?

— Стана ми жал за вас, вече толкова нощи не спите. Исках веднага да вечеряте и по-скоро да легнете да спите — виновно отговаряше старшината и бузите му забележимо потрепваха…

Никой не седна на масата. Разузнавачите избърсаха оръжието си, хвърлиха маскировъчните си дрехи и легнаха да спят. Но не заспаха веднага, всеки си спомняше за Костя Королевич. Сега, когато го нямаше, всички изведнъж ясно разбраха колко добър и сговорчив момък беше той — никога не изтърси глупост, с никого не се скара.

На сутринта погребаха Костя. Изкопаха гроба на хълма („да е по на сухо“), почти до блиндажа на разузнавателния взвод („нека да бъде с нас“). На дъното постлаха борови клонки. И когато спуснаха Костя, завит в плащ — палатка, върху ароматните клонки там внимателно скочи Саша Пролеткин, поправи ушанката на Костя — пилотката му беше останала зад немската тел — и затегна на възел шнура.

Всички разбираха, че на мъртвия разузнавач няма да му е по-топло, но мислено одобриха тази последна грижа за другаря.

Плака само старшина Жмаченко. Без да се стеснява, той триеше сълзите си с ръкава на фланелката си и даже тихичко нареждаше като жена.

Изгърмя автоматен залп. На гроба поставиха дървена пирамидка с фурнирна звезда, боядисана с червен туш, и написаха с черна маслена боя: „Костя Королевич, роден 1922 г., разузнавач. Геройски загинал при изпълнение на бойна задача на 30 юни 1943 г.“.