Владимир Карпов
Да се залови жив (23)

Пред вид настъплението на немците съветските полкове и дивизии, отбраняващи Курската дъга, се попълваха.

В полка на Караваев поредното попълнение пристигна рано сутринта. От гарата войниците бяха вървели пеш цялата нощ и бяха измъчени порядъчно. Когато ги построиха в две редици на дъното на дерето, картината не беше много красива. В попълнението преобладаваха младежите, току-що призовани в армията, облечени с още неомачкани шинели и с нови обуща, които изглеждаха огромни и тежки като ютии. Но тук имаше и изписани от болниците фронтоваци с добро, макар и износено облекло, и с бог знае откъде и кога придобити ботуши.

Майор Колоколцев излезе да разпределя попълнението. Началниците на служби и командирите на специални подразделения се разхождаха пред строя и търсеха нужните им хора.

— Дърводелци, ковачи, строители има ли? — гръмогласно питаше полковият инженер Биркин и записваше имената на обадилите се.

— Радисти, телефонисти! — викаше началникът на свързочниците Морейко.

— Богове на войната има ли? — тръбеше басово артилеристът Богданов.

На всеки му се искаше да получи готов, в най-лошия случай почти готов специалист… Но в разпределението на новопристигналите съществуваше определена последователност. И Колоколцев веднага въдвори ред.

— Свършвайте пазарлъка! Няма защо да си губим времето!

Пръв имаше право да си подбира хора капитан Люленков. Той се появи пред строя, съпроводен от Ромашкин, юнашки наклонил пилотката над дясното слепоочие, и звънко изкомандува:

— Който иска в разузнаването, три крачки напред!

Строят не се помръдна.

— Навярно не са ви чули или не са разбрали — тихо каза на капитана учуденият Ромашкин.

Люленков не за пръв път имаше работа с попълнение. Със злобичка отговори на Ромашкин:

— Всичко са разбрали. Това, нали знаеш, не е като на кино. — И отново се обърна към пристигналите с той на изкусител: — В разузнаването има специална дажба — сто грама през зимата и през лятото.

— И девет грама олово без опашка — обади се някой от строя.

— Е, тези грамове на война всеки може да ги получи. А в разузнаването службата е интересна, почетна.

Бойците стояха, навели глави, никой не искаше да срещне погледа на капитана.

— Нима всички пристигнали са страхливци? — ядоса се Ромашкин.

— Чакай, не се горещи — спря го Люленков.

— А какво общо има тук страхливостта? — силно и обидено попита от строя висок боец с гъсти руси вежди и със строго дълго лице.

— Как какво? Боите се да ходите на разузнаване — продължаваше да се горещи Ромашкин.

— Боим се — потвърди високият боец. — Но не от страх.

— Как да ви разбирам?

— Ей така ни разбирайте. Другарят капитан правилно каза — разузнаването е специална служба. Не всеки чувствува в себе си това, което трябва на разузнаването, ето затова се опасяваме. А вие веднага — били сме страхливци. Не е хубаво така, другарю старши лейтенант.

Ромашкин се смути. Действително се получи неудобно, обиди всички изведнъж, изтърси нещо, без да помисли.

— Е, добре — примирително каза Люленков. — Ето вие ще отидете ли да служите в разузнаването?

— Ако трябва, ще отида.

— Трябва.

— Значи, ще отида.

— Фамилия?

— Севостянов Захар.

— Запиши, Ромашкин. Кой още иска? Имайте пред вид, другари, разузнаването е единствената служба в армията, където се отива по желание.

— Ами ако никой не пожелае, тогава разузнаване няма ли да има? Слепешката ли ще воюваме? — звънко попита синеок черновежд украинец с черни мустаци.

— Е, тогава ще назначат със заповед. Без разузнаване още никой не е воювал. Обаче е по-добре, когато човек отива по собствено желание. Защо вие например не отидете? — попита го капитанът.

— Та аз съм като този момък, не знам дали имам нужните качества или не.

— Ти момко, си здрав, весел — на нас точно такива са ни нужни. Ще те обучим, ще станеш юначен разузнавач. Впрочем, в разузнавателния взвод служи твой земляк — Шовкопляс — каза Люленков.

— Е, тогава зачислявайте ме. Казват ме Микола, фамилия Цимбалюк.

— Другарю капитан, и с мен поговорете! Може и аз да ставам — примоли се мършав момък с палаво луничаво лице. Той се усмихваше, като оголваше дребните си зъби.

— Фамилия? — попита Люленков.

— Пряхин Кузя.

В строя се засмяха. Пряхин не се смути, веднага даде отпор на присмехулниците:

— Няма какво да цвилите. Казвам се Кузма, а съкратено, значи, Кузя.

Капитанът оценяващо разглеждаше Пряхин:

— Откъде си родом? С какво си се занимавал, преди да те призоват?

— От Рязанско съм. Селски колхозник. Няма да ви подведа. — И се смути: дали затова, че не на място постави думата „селски“, дали заради неприличната хвалба „няма да ви подведа“.

— Слабичък си. Няма да се справиш с фрицовете в ръкопашен бой — каза капитанът.

— Аз затова не излязох напред, но бих искал в разузнаването.

— Ромашкин, как мислиш?

— Нека да порасне. Аз няма кога да чакам, утре отиваме в разузнаване.

Младото войниче виновно отстъпи във вътрешността на строя. На Василий му стана жал за него. Но какво да се прави, в разузнаването трябва сила.

Като обходи целия строй, Люленков избра само трима: Севостянов, Цимбалюк и здравеняка Хамидулин. Този беше вече раняван, беше воювал преди това край Сталинград.

Ромашкин заведе новоизбраните в новото жилище на разузнавачите — плевнята в гората. Те се спряха до вратата, не знаеха къде да сложат вещите си.

— Минавайте към масата, момчета — ободри ги Ромашкин. — Жмаченко, нахрани тези юнаци. А вие сядайте, чувствувайте се като у дома си.

Разузнавачите станаха от сеното, постлано на пода, разгледаха новаците:

— Ти си направо запорожки казак — каза Пролеткин на мустакатия украинец.

— Аз съм си запорожец. Моите прадеди са били истински запорожки казаци. Само аз бях казак на трактор.

— Значи дядо ти — казак, баща ти — казак, а ти — глупак — подметна Голошчапов.

Цимбалюк го погледна с укор.

— И това ми било разузнавач! Такъв некултурен — на непознат човек глупави думи говориш.

Другите не осъдиха Голошчапов, даже се посмяха малко. Никой не подкрепи Цимбалюк. Язвителният и малко злостен Голошчапов неведнъж беше проверен на дело, а този още не се знае на какво е способен.

— Сядай до мене, земляк — покани го Шовкопляс, — ще си поговорим с теб.

— Имаме комбайнер, сега се прибави тракторист — може малоруски колхоз да направим — подкачи ги Саша Пролеткин.

— Именно! — съгласи се Шовкопляс. — Ние и теб ще приемем. Ще развъждаш жирафи и хипопотами.

— А ти, момко, откъде си? — попита Рогатин другия новак.

— От Кубан — с готовност се отзова Севостянов и малко се смути. — Професията ми не е много боева — пекар съм. Но силица имам. Преди механизацията ръчно месех тестото. За една смяна се е случвало да прехвърля не един тон. — Севостянов опря лакът на масата и предложи: — Хайде, кой иска да опита?

Първи се приближи Саша Пролеткин. Пекарят, даже без да го погледне, му свали ръката, сякаш беше празен ръкав. Следващата жертва беше Жук. Севостянов поред, без да се напряга, свали всички. Устоя само Иван Рогатин, но както и да се стараеше, не можа да надделее над пекаря.

— Ама че дявол! — възхищаваше се Саша Пролеткин: — Това се казва стругар пекар.

— Имате ли гвоздеи? — попита Севостянов.

— Ще намерим — обеща Саша.

Той сне от стената автомата си, разклати гвоздея и го дръпна, но неуспешно. Поразклати го още и накрая го издърпа.

Севостянов погледна този голям стар гвоздей и помоли Шовкопляс, който седеше до вратата:

— Дай ми, приятелю, парче дърво или тояга.

После постави гвоздея с острието към масата, покри главичката с дървото и поясни:

— Да не си нараня ръката.

И докато разузнавачите се опомнят, Захар с няколко удара заби гвоздея с юмрук в масата почти до самата главичка.

Всички одобрително зашумяха, а Севостянов скромно каза:

— Това е половината работа. Сега трябва да се извади.

— Без клещи? — изуми се Саша.

— С клещи всеки може — снизходително забеляза Захар. Той хвана останалото крайче от гвоздея, стисна го така, че пръстите му побеляха, и го извади с едно дръпване.

— Слушай, ти можеш да играеш в цирка! — възкликна Саша. — Да извиваш подкови. Да чупиш дъски.

— Да чупя не обичам. Моята сила е мирна. Ако съм жив, пак ще отида да храня хората с хлебец. Няма на света нищо по-приятно от мириса на хляб! Отивам на работа и от километър разбирам дали са извадили без мен самуните, или още са в пещта. Ех, братлета, каква чудна работа е да печеш хляб! Измориш се през смяната, краката ти не те държат, ръцете отмаляват. А сутринта ставаш и пак тичаш при хляба.

— Да, твоят хляб сигурно не е като този — каза Пролеткин, като почука с вкоравения самун по масата.

— Тоя все пак става — възрази Жмаченко. — Ти погледни немския трофеен хляб. Според мен, той половината е от стърготини.

Жмаченко донесе от своя килер самун в плътна хартия. На хартията беше написано: „Година на изпичане — 1939.“

Севостянов с любопитство разглеждаше това удивително творение.

— Ти го опитай на вкус — канеше Жмаченко.

Хлябът отвътре беше бял, но когато Захар отхапа от него, съвършено не почувствува вкус на хляб.

— Стърготини!

— Ерзацът си е ерзац — заключи Рогатин.

— Е, а ти какво мълчиш? — попита старшината Хамидулин.

— Не ми е дошъл редът — дружелюбно отговори той.

— Как се казваш?

— Наил.

— А къде си живял, какво си правил?

— Живях в град Горки, на Волга. Правех автомобили.

— По-добре да беше правил повече танкове — подметна Голошчапов.

— Не ми е такава специалността — отговори шеговито Хамидулин.

— Семейство имаш ли?

— Не, не успях.

— Това е добре — каза старшината и въздъхна.

— Защо?

— В разузнаването е по-добре да не служат семейни. Човек работи, без да се обръща назад. А освен с автомобили с какво друго си се занимавал?

— Със спортна борба. Имам втори разряд.

Жмаченко огледа разузнавачите, сякаш търсеше кой да изпробва силата на Хамидулин.

— Я се опитай, Рогатин — каза старшината.

— Ами, той знае най-различни хватки — отдръпна се Иван.

— Знам — потвърди Хамидулин. — Ще ви науча, ако искате.

Саша Пролеткин не обичаше да отлага нищо. Излезе иззад масата и застана по средата.

— Хайде, показвай.

Наил се огледа и поклати глава:

— Тук не бива, ще ти счупя ребрата. Навън може.

— Изплаши се — пъчейки гърди, се перчеше Саша.

— Е, стига, братлета! — намеси се Ромашкин. — Хайде на занятия… Ще научим новите на това-онова и сами ще си припомним някои работи. Трябва да сме във форма.