Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Взять живым, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание

Владимир Карпов. Да се залови жив

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Огнемир Киров

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректори: Златина Цекова, Радка Ботева

История

  1. — Добавяне

Денем не можеше да се стигне до предната охрана затова Ромашкин остана при разузнавачите до вечерта. Чак когато се мръкна, той отиде при ротата си да предаде взвода, да вземе мешката с багажа си и да се прости с бойците.

— Аха! Яви се, не се загуби! — посрещна го както винаги сурово Куржаков. — А аз вече мислех, че няма да се върнеш, че се зарадва, че изчезна от предната линия!

На Василий му се стори, че този той и оскърбителните думи са от завист. Но той вече не беше подчинен на Куржаков, вече имаше правата на ротен. Впрочем, и по-рано, когато му беше подчинен, Василий не угодничеше пред него. А сега му отвърна с явно предизвикателство:

— Аз, другарю лейтенант, изчезвам от предната линия в неутралната зона и по-нататък. В общи линии, всичко остава, като си е било: аз — отпред, а вие — зад гърба ми.

Ромашкин подчертано говореше на „вие“, макар че по-рано понякога говореше на Куржаков на „ти“, за да го ядоса. Сега това „вие“ звучеше от високо, като напомняше на Куржаков, че и той вече няма право да му говори на „ти“.

Куржаков възприе поведението на Василий като самохвалска простащина: за първи път се отличи и вече се възгордя до умопомрачаване. Той също подчерта „вие“, но вложи в него предишния смисъл на отношенията им — подчинението на взводния на ротния:

— Предайте взвода на сержант Авдеев по всички правила, както се изисква. А после ще дойдете със сержанта да доложите за приемането и предаването!

Ромашкин разбра скрития смисъл, вложен в разпореждането на ротния, но нямаше какво да прави — формално Куржаков беше прав. Макар че във взвода нямаше много имущество и обикновено взводните командири не го предаваха, защото най-често отиваха в лазарета или на онзи свят, уставът предвиждаше такъв ред.

— Ще бъде изпълнено, другарю лейтенант — нарочно не по устава отговори Ромашкин и за да бодне още веднъж Куржаков, предложи: — А може би с оглед на този изключителен случай вие сам ще дойдете с мене в охраната, ще протоколирате лично приемането и предаването и на място ще дадете бойна заповед на новия командир?

Куржаков се усмихна саркастично:

— Сетил съм се за това и без вашето напомняне, Ромашкин. Вече бях там и направих, каквото трябва. А вашият взвод е вече тук. В предната охрана е назначено друго подразделение начело с лейтенант. Така че вървете и предайте имуществото. Чакам доклада ви.

Ромашкин намери своя взвод в първата траншея. Тя беше по-дълбока от тази, в която той седеше на самотното възвишение отпред. В стените бяха изкопани лисичи дупки, бяха направени стълбички, за да се води по-удобно огън и да се излиза в атака. И блиндажите тука бяха по-здрави.

— Командир на втори взвод сержант Авдеев — представи се неговият приемник.

— Поздравявам ви! — каза Ромашкин.

— С какво? — попита сержантът. — С това, че сега ще тръгна пръв в атака?

— За това си и командир!

— Нали и аз това казвам…

Да се предаде взводът не беше сложна работа, но трябваше да се уточнят някои работи със сержанта: Куржаков щеше да се заяде за най-малката дреболия. Авдеев беше разбрано момче, слушаше и се съгласяваше. Накрая неуверено помоли:

— Да ми бяхте предали автомата си като на взводен.

Ромашкин реши, че в разузнаването за него ще се намери автомат. В краен случай Казаков също ще му даде своя, няма да си го вземе.

— Вземи, сержанте, той наистина ти е нужен. Ето ти и резервната лента. И двете ленти са заредени. В мешката имаш отделно и патрони. Ела, ще ти ги дам и тях…

Без привичната тежест на автомата Василий се почувствува неловко, веднага нещо започна да му липсва. В блиндажа той видя бойците си и помисли: „Интересно, как ли ще ме изпратят? Разузнавачите разбраха, че Казаков си отива, и се натъжиха. А какво ли ще кажат моите славяни? Все пак живяхме с тях в една землянка, ядяхме от един термос, едни и същи картечници ни обстрелваха, може би щяхме да лежим и в една братска могила, а ето, аз нито веднъж не съм се поинтересувал какво мислят те за мене. Може би ще се радват, че си отивам? Не би трябвало, аз не съм ги ругал като Куржаков. Той, макар и да постъпва точно по устава, макар и да не изисква повече, отколкото позволяват правата му, има в себе си нещо, което те кара да му възразиш, да се защитиш от обидната му студенина. Аз като че ли не съм такъв…“

Той погледна Махоткин, Бирюков, Ефремов — тези хора винаги първи откликваха на неговия зов и се вдигаха в атака, вървяха до него срещу картечниците на врага. И вчера през нощта те действуваха отлично. Добри томчета!

Попита ги, без да скрива тъгата си:

— Е, какво, братя славяни, разделяме ли се?

Бойците го обградиха. Махоткин се обади заради всички:

— Не ни забравяйте, другарю лейтенант.

— Как, ще ви забравя? — каза Ромашкин и помисли за медала си. Кой знае защо, стана му неловко пред тях — заедно биха немците, а медал дадоха само на него. — Как ще ви забравя — неволно повтори той. — Я вижте какво ми спечелихте!…

Василий разкопча шинела си и показа медала, който блестеше на гърдите му. Бойците разглеждаха медала, четяха надписа и номера. Разсъдливият Ефремов уточни:

— Този медал вие сам си го заслужихте, другарю лейтенант. Такова нещо за един миг измислихте! И немеца го хванахте сам, така че не се съмнявайте.

— Искаше ми се и другите да наградят. Вас, например, Бирюков, Махоткин — нали също заловихте немци.

— Нашите награди са пред нас — весело каза Махоткин. — Я колко път още имаме да извървим до Берлин!

На Ромашкин му олекна на душата. Въпреки че момчетата не изразиха към него такава обич, както разузнавачите към Казаков, все пак той не им беше безразличен.

„Пък и аз не съм Казаков — отбеляза мислено Василий. — Той е такъв юнак. Аз прекарах с него половин ден и вече го обикнах.“

— Идвайте при нас — помоли Махоткин.

— Вас не може да ви подмине човек — отговори Ромашкин. — Пътят към немците минава през вас. Е, бъдете здрави, момчета. Да вървим, Авдеев, да доложим на ротния.

… Куржаков стана, за да изслуша рапорта прав, както се полагаше. А след като го изслуша, попита строго Авдеев:

— Всичко ли приехте?

— Тъй вярно! — без колебание заяви сержантът.

— Автомата предаде ли ти?

— Тъй вярно, и автомата.

В ротите автоматите се бяха появили току-що и за сега ги даваха, само на взводните и на някой сержанти. Затова на Куржаков не му се искаше да загуби „една единица автоматично оръжие“.

Ромашкин чакаше заяждания. Но заяждания нямаше.

— Можете да вървите — каза ротният на Авдеев и когато сержантът излезе, предложи на Ромашкин: — Седни, да се сбогуваме поне като хората.

— Можем и така… да се сбогуваме — мрачно се съгласи Василий.

— Интересно какво ли ще мислиш за мене?

Ромашкин отговори смело и прямо:

— Ще мисля за тебе това, което съм мислил и по-рано: досадник си ти. Това е всичко.

Той очакваше взрив, но Куржаков само се усмихна криво. Погледна го някак отстрани и каза примирено:

— Виждал ли си някога как се бият млади петлета? През цялото време скачат един срещу друг. А за какво? Не знаеш! И те не знаят! Ето, и ти си петле. Още нищо не си видял в живота. Изхвръкнал си от училище, изкукуригал си веднъж в атака — и хайде в лазарета. Вярно е, че сега изкукурига истински, по-силно. И си въобрази, че си безстрашен воин… Хайде върви, петле. Сам ще разбереш кой от нас колко струва! Бъди здрав!

Ромашкин излезе напълно объркан. По пътя към щаба на полка си спомни цялата си кратка служба при Куржаков. И излезе, че колкото и да го извърта, той, Ромашкин, невинаги беше прав. Откъде го беше измислил, че Куржаков нарочно показва властта си? Той не показваше властта си, а командуваше, както се изисква от ротен командир. Гледал от високо ли? Че той беше завършил пълния курс на училището, от юни четиридесет и първа беше в боевете…

От тези размисли Василий премина към домашните работи: „На мама няма да пиша за сега за новото назначение. И без това се безпокои, а сега изобщо няма да може да спи…“