Владимир Карпов
Да се залови жив (5)

През нощта лейтенант Куржаков повика в своя наблюдателен пункт взводните командири.

— Съберете бойците. След 30 минути ще потеглим към първата траншея. Ще сменим тези, които са оцелели. Нашият участък е ето тук. — Куржаков показа на картата къде трябва да заемат отбрана ротата и всеки взвод. — Ще уточня на място. Е, братя, утре ще бъде бойното ни кръщение.

Ротите вървяха в мрака по разбития междуселски път, под снега се надигаха застинали буци есенна кал. Отпред беше тихо и тъмно, само понякога излитаха ракети. С приближаване към предната линия на фронта взривните ями ставаха повече — имаше широки и малки, стари, със замръзнала вода и съвсем пресни, черни отвътре. Дърветата приличаха на стълбове, клоните им бяха окастрени от парчетата снаряди. Двата черни димящи квадрата Ромашкин взе за къщички, в които горят печки, но това бяха ударени догарящи танкове.

Първата траншея се стори на Ромашкин празна. „Кой е воювал тука? Защо фашистите не вървят напред? Тук няма никого.“ Но след третия завой на траншеята срещна един червеноармеец на неопределена възраст с небръснато и явно отдавна невиждало вода и сапун лице. Ушанката покриваше ушите му, изцапаният с пръст шинел, целият покрит със скреж, приличаше на замръзнал чувал.

— Сам ли си тука? — учудено попита Ромашкин.

— Защо сам? Народът си почива. Ей там в землянката.

— Показвай къде сте. Дошли сме да ви сменим.

— Това е хубаво. Ще се оттеглим за формиране, значи. — Червеноармеецът отиде до плащ — палатката, отметна я и викна към черната дупка:

— Ей, народе, излизай, дойде смяна!

От блиндажа излязоха четирима души със замръзнали лица и мръсни шинели.

— Смяна ли? — попита единият. — Е хайде, приемай кой е старшият?

— Командир на взвода лейтенант Ромашкин.

— Командир на взвода редник Герасимов. Да вървим, лейтенанте да ти покажа участъка.

Василий тръгна с него по траншеята. Окопите тук не бяха като онези отзад — там бяха равни, изкопани сякаш по време на учения, а тук — изровени от снарядите, на места полузасипани и полузаровени, с дълбоки дупки, които водеха към бруствера.

Герасимов вървеше, без да бърза, клатушкаше се като уморен селянин след тежка работа. Обясняваше на лейтенанта просто, като стопанин, говореше му на „ти“, сякаш не знаеше уставното „вие“.

— Мястото пред теб е равно, танковете минават свободно. Отдясно има овраг, там няма наши траншеи, тоест има междина със съседа. Сложи до оврага картечница за пехотата. За танковете са нахвърляни вече мини. Като започнат да бомбардират или артилерията почне да стреля, скрий хората в тези дупки — той показа дупките в предната страна на траншеята. — Когато танковете тръгнат над главите ви, там в дупките има запасни бутилки със запалителна смес. Само внимавай, хвърляйте ги нагоре с гърлото, че един наш се заля и изгоря вместо танка.

Като се върнаха в землянката, Василий искаше да начертае схема на отбраната и да я подпише: предал — приел, както ги бяха учили на курсовете.

— Това е излишно — каза Герасимов, — пък и аз нищо не разбирам от вашите схеми, другарю лейтенант. Позицията ти предадох. Ние я задържахме. Сега ти я дръж, докато те сменят. Е, сбогом.

— А къде е твоят взвод?

— Ето го, целият е тук. Преди три дена имахме и лейтенант, имахме и сержанти…

Герасимов махна с ръка и четиримата червеноармейци тръгнаха след него, като също се клатушкаха.

Василий гледаше след тях и не можеше да разбере как тези невзрачни, опушени от боя селяни не са пропуснали механизираната лавина от немци.

Василий разведе отделенията по траншеята, избра огневи позиции за картечницата, назначи наблюдатели. Помисли си: „Би трябвало да изпратя патрул, може немците да тръгнат през нощта“. Но като погледна загадъчната тъмна неутрална зона, реши: „Ще изпратя утре, ще се огледам къде какво е.“

Василий така и не можа да заспи до сутринта. Отначало дойде Куржаков, провери как са заели отбрана. После надзърна командирът на батальона — дългият слаб капитан Журавльов. Когато си отидоха, Ромашкин пак не си легна, през цялото време излизаше от землянката, ослушваше се, вглеждаше се в мрака. Струваше му се, че фашистите могат да допълзят и да се хвърлят в траншеята.

Но отпред беше тихо. „Нима врагът е толкова близо, на това черно поле? — мислеше Василий. — Нищо, утре ще им дадем да разберат! Само да се пъхнат насам“.

Чак преди разсъмване, когато небето започваше вече да се синее, сънят повали Ромашкин и седнал в тъмната, опушена землянка, той се унесе.

Василий се събуди от оглушителен грохот. През плащ — палатката, която закриваше входа, се промъкваше утринна светлина. Там, отвън сякаш се рушаха планини, беше страшно да се излезе. Но Ромашкин извади пистолета си и все пак изскочи. От небето се носеше пронизващ вой, който сковаваше всичките му мускули и го караше да се притиска, към земята. Свил глава между раменете, Ромашкин намери в себе си сили да погледне нагоре. Там като черни птици слизаха надолу един след друг пикиращи бомбардировачи: Те бяха много — летяха в непрекъсната верига, после сякаш клякаха, хвърляха бомбите и рязко се вдигаха нагоре. Бомбите също виеха като самолетите. После тежко се удряха в земята и се взривяваха. Земята потреперваше, сякаш се огъваше от ударите, и се разпиляваше на черни конуси от огън и дим. А самолетите все виеха и виеха и се хлъзгаха надолу като по стръмна пързалка.

„Колко ли са? — помисли си Ромашкин. — Трябва да ги преброя.“ Той повдигна глава и разбра, че самолетите не са чак толкова много. Те бяха построени като вертикална въртележка, непрекъснато се въртяха и хвърляха бомбите не наведнъж, а на серии. На смяна на едната ескадрила дойде друга и също се завъртя, зави. Лютив дим от взривове, мирис на изгоряло и барут застла траншеята. Когато след бомбардировката ескадрилата отлетя, Ромашкин се накани да въздъхне с облекчение, но взривовете още дълбаеха и дълбаеха земята, тя все потреперваше и се издигаше на черни ветрила. „Откъде падат бомбите? Самолетите си отидоха“ — учуди се Ромашкин, но разбра: биеше артилерията.

Два снаряда попаднаха в траншеята. Някой зверски закрещя, но нов взрив заглуши вика му. „Доуби го — с пареща жал помисли Ромашкин. — Кой ли беше?“

Самотен уплашен глас изведнъж викна: „Танкове отдясно!“ Василий чак сега дойде на себе си и си спомни: авиацията бомбардираше, а артилерията обстрелваше, за да се придвижат насам танковете и пехотата. А той беше командир и не трябваше да ги пропусне. Още преди да види настъпващите — отпред всичко беше обвито в дим — Ромашкин викна:

— Готови за бой! Приготви гранатите!

Ромашкин се страхуваше, но в него още не бяха угаснали желанието и стремежът да се отличи. „Сега ще им дам да разберат!“ Василий се огледа — кой ще оцени неговото мъжество? В траншеята нямаше никой, всички се бяха скрили по дупките. А кой викаше за танковете? Сигурно наблюдателите, аз им забраних да се крият в дупките.

Снарядите се взривяваха над траншеята, пръскаха земя и парчета метал или свистейки над самото му ухо, се взривяваха зад него и сипеха, наоколо пръст и черен сняг. Куршумите свиреха като непрекъсната буря. Василий се страхуваше да погледне над бруствера, но се застави и се приповдигна.

На неутралната зона Ромашкин отначало не видя нищо, освен мръсно снежно поле, покрито с взривни ями като с шарка. „Ами къде са танковете? А, ето ги!“ Надалеч Ромашкин забеляза нещо като кибритени кутийки, които се движеха шахматно в три редици. Бяха много и изглеждаше, че всички се движат срещу взвода на лейтенант Ромашкин. Пехотата на врага още не се беше показала.

Взрив от снаряди оглуши Ромашкин. Той падна, но успя да види как в края на траншеята взривът откъсна от землянката гредите и те литнаха високо и леко, сякаш не бяха истински. Дим покри всичко. Ромашкин стана, клатушкайки се, и дотича до землянката. Това, което видя, го вцепени — хората, загубили своите очертания, бяха размазани по стените. В черните сажди имаше много червено и парчета от ослепително бяло. Ромашкин ужасен побягна оттам. Спъвайки се в убитите и ранените, той тичаше по траншеята и мислеше с отчаяние: „С кого ще воювам? Немците още не са се приближили, а взводът вече го няма!“ Чак сега Ромашкин разбра защо във вестниците пишеха за мъжеството на отделните бойци — ту някой артилерист останал сам до оръдието, ту картечар стрелял с две картечници, ту червеноармеец влязъл в бой с три танка. „Значи, с бомби и снаряди немците изравняват нашите със земята и чак тогава тръгват в атака! Как ще воюваме с тях? Те идват в траншеите, когато тук почти няма живи! А къде е нашата авиация, артилерията? Защо не ни прикриват?“

Ромашкин погледна към небето — там кръжаха тъмни кръстчета, звукът на моторите не се чуваше поради артилерийската канонада. „Значи, авиация имаме!“ Пък и пред приближаващите се танкове през цялото време се разпръскваха черни фонтани от пръст. Един танк вече димеше и вятърът разстилаше черно-бял пушек над полето. „Значи и артилерията бие! Защо се паникьосвам? Хората ли са избити? — Ромашкин си спомни петимата войници, които неговият взвод смени. — Те устояха. Нима ние няма да издържим?“ Той тръгна по траншеята, като викаше:

— Който е жив, обади се!

— Аз съм жив — Опльоткин!

— И аз за сега съм цял, другарю лейтенант!

— Тук има живи! — викнаха от дълбоките дупки.

На Ромашкин му олекна. „Има хора. Има кой да воюва!“

Дотича запъхтян Куржаков, бързо огледа с упоритите си зелени очи Ромашкин, неутралната зона, танковете, траншеята. Той сякаш се беше подмладил и даже се усмихваше. Ромашкин никога не го беше виждал толкова весел.

— Е, как си тук? — весело попита Куржаков, сякаш между тях никога не е имало нито вражда, нито сбиване.

— Чакаме!

— Сега ще пристигнат. Много хора ли са убити?

— Половината взвод го няма вече.

— Това още нищо не е. При другите е още по-зле. — Куржаков престана да се усмихва. — Твоите приятели Карапетян, Синицки, Сабуров вече ги удари.

— Ранени ли са? — възкликна Василий.

— Убити. Е, хайде да се готвим за отблъскване на танковете. Бутилките и връзките с гранати да са под ръка. — Куржаков пак се усмихна и весело кимна към пистолета, който държеше Ромашкин. — Ти прибери това нещо. Вземи винтовката на убития. Тя стреля по-надалеч и в ръчния бой е по-надеждна. Странно, командирът стреля най-добре от всички във взвода, а по щат не му се полага винтовка. Е, хайде, дръж се! Нито крачка назад! Ако има нещо, изпрати свръзка. — И Куржаков затича приведен обратно.

Ромашкин изобщо не можеше да си представи приятелите си мъртви. Струваше му се, че Карапетян го гледа някъде отдалече с черните си блестящи очи, до него се смее Синицки и мръщи русите си вежди Сабуров, а по простото му селско лице се разлива добрина. „Нима са мъртви? Как ли изглеждат сега? Неподвижни като тези на дъното на траншеята? Или като онези, размазаните по стените на блиндажа? Но за какво ми е да зная това? Тях ги няма вече, ето кое е непоправимото. Те не дишат, не се смеят, не съществуват.“

Танковете наближиха и по траншеята, освен немската артилерия и минохвъргачките, засвириха и снарядите на танковите оръдия — изстрел — взрив, изстрел — взрив — почти без пауза.

Василий взе винтовката на убития наблюдател, сложи пистолета си в кобура и се повдигна над бруствера. Къде е пехотата? Къде са тези гадове, които така му се искаше да убива?

След танковете едва различими, със зелени дрехи вървяха във верига автоматчиците. Те стреляха на откоси, като опираха автоматите в корема си. Ромашкин го хвана страх. Изплашиха го не танковете, не веригата пехота, а именно това спокойствие. Приближаваха се истински войници, а не страхливците от карикатурите по вестниците. Немците се движеха, като че ли отиваха на работа, и той разбра: те си знаеха работата и смятаха да я свършат добре.

— Готови за бой! — викна Ромашкин и опря винтовката на рамото си. — По фашистите — огън! — изкомандува той на себе си и на червеноармейците, които изскочиха от дупките на бруствера. Те вече бяха оценили това, че лейтенантът ги пази от артилерийския обстрел, и сега разбираха, че щом ги вика, не бива да се бавят.

Ромашкин все не можеше да хване в прицел зелената фигура — дали ръката му трепереше или земята. Недалеч удари снаряд, наложи се да приклекне. Тъкмо стана, по-наляво удари друг снаряд. Не успя да се изправи, когато точно над главата му мина по бруствера автоматичен откос. „Сега ще ни се изсипят на главите, нарочно не ни дават да се изправим“. Ромашкин пак викна:

— Огън!

И събрал всичките си сили, извади навън винтовката и започна да стреля почти без да се цели. Първата линия танкове беше съвсем близо. Пехотата вървеше след третата. Танковете дрънчаха и скърцаха с веригите си. На Ромашкин му се струваше, че три машини са се насочили право към него. Той все пак не изгуби самообладание и изкомандува:

— Приготви гранатите и бутилките!

И сам грабна от нишата тежка зелена бутилка. „Сигурно е от бира“ — мярна се в главата му. Той се изправи и видя чистите, лъскави звена на веригата. На Ромашкин вече не му стигнаха силите да хвърли бутилката, той някак изведнъж омекна и падна по корем. Танкът с ръмжене мина през траншеята, лъхна на изгоряло и със скърцане и вой продължи по-нататък. „В гръб е по-удобно, той няма отзад картечници“ — спомни си Ромашкин. Той се стараеше да оправдае секундната си слабост и се хвана за тази мисъл — излиза, че беше паднал, за да надхитри танка. Василий скочи и метна бутилката в мръсната, покрита със студ и сняг кърма на танка. Бутилката се счупи, чу се слаб звън на стъкла. Но пламъкът, който Василий очакваше да види, не избухна. Всички танкове от първата линия минаха невредими през траншеята.

„Какво стана? Защо танковете не горят?“ — в объркване мислеше Ромашкин.

С бръмчене се приближаваше втората линия танкове. През тяхното бучене се чуваха виковете на пехотата.

И тогава сякаш изпод земята изскочи Куржаков.

— Вие какво, дяволи окопни, заспахте ли? Защо пропуснахте танковете? — Като видя Ромашкин, той искрено се учуди? — Жив ли си? А защо пусна танковете? Ще те застрелям, гадино? — кресна Куржаков.

Не се палят. Аз хвърлих бутилка — виновно каза Ромашкин.

— Хвърлял си! Къде си ги хвърлял? — викаше Куржаков така, че жилите на врата му се издуваха.

Вкаменявайки се от ужас, Василий си спомни: „Бутилката трябва да се хвърли на кърмата така, че запалителната смес да влезе в мотора.“

— Какво си губя времето с тебе! — Куржаков грабна една бутилка и хукна право срещу танка, който излизаше при траншеята малко по-отляво. Ромашкин се хвърли след него също с бутилка. Куржаков пропусна танка, хвърли бутилката върху димящата кърма и веднага залегна. Ромашкин хвърли своята бутилка и тъй като нямаше къде да бяга, падна върху ротния.

Куржаков веднага се разшава, отхвърли от себе си Ромашкин и започна да се смее.

— Какво ти става? — учуди се Ромашкин.

— Та бутилките не са гранати, няма да се взривят, а ние с тебе като двама глупаци веднага залегнахме. — Без всякаква пауза, стараейки се да надвика шума на боя, Куржаков изкомандува взвода:

— По пехотата — огън! — И започна да стреля, като бързо движеше затвора на винтовката.

Като свърши пълнителя, Куржаков попита:

— Къде са картечниците ти, защо мълчат?

Василий се хвърли натам, където преди боя беше поставил картечниците. Най-близката се оказа на площадката, но картечарят, ранен и бинтован, седеше на дъното на траншеята. „Кога е успял да се превърже?“ — учуди се Василий и попита:

— Как си? Можеш ли да станеш?

— Мога — отговори картечарят.

— Тогава, какво става? Трябва да се води огън — каза Ромашкин, помогна на боеца да застане до картечницата и се завтече по-нататък.

Вторият картечар беше убит. Василий се прицели и започна да стреля по зелените фигурки. Те се запремятаха и започнаха да падат. Първата картечница също стреляше с кратки откоси и немската пехота залегна.

— Аха, не ви харесва! — възкликна Василий и започна да стреля, като се целеше в шаващите на снега фашисти.

Дотича весел Куржаков:

— Виждаш ли, работата потръгна! Гледай, нашият танк се разпалва.

Ромашкин се огледа и видя обхванатия от огън, лутащ се по полето танк. От друг танк с извита настрани кула излизаше гъст черен стълб дим. Отляво и отдясно горяха още пет машини: артилеристите добре се бяха потрудили.

Изведнъж снарядите се посипаха върху немците, залегнали пред траншеята. В паузите между артилерийската стрелба те започнаха да бягат назад от огъня към третата линия танкове, които, кой знае защо, бяха спрели. Внезапно откъм гората излетяха щурмовици с червени звезди на крилете и се понесоха към немските машини. Непрекъснатите избухвания на взривяващи се бомби, литналите нагоре сняг, земя и дим обхванаха цялата неутрална зона. Скоро щурмовиците отлетяха. В полето димяха и пламтяха ударените танкове. В един от тях се взривиха снарядите, бронираната кутия се разпадна и от вътрешността й се изтръгнаха ярките езици на пламъка.

— Дръж така! — каза доволен Куржаков и прибави: — Но имай пред вид, че трябва всичко да си правиш сам. Няма да командувам взвода ти вместо теб. — Обърна се и тръгна към своя наблюдателен пункт.

„Защо говори така? — помисли с мъка Ромашкин. — Тъкмо всичко се оправи, и пак ме обиди. Но, от друга страна, той е прав, без него всичко можеше да свърши лошо. Аз, глупакът, се сбърках, даже забравих как трябва да се хвърлят бутилките.“

До вечерта отблъснаха още една атака. Ромашкин чувствуваше безгранична слабост — не му останаха сили, даже шинелът му се струваше тежък. Спомни си: „Днес не сме закусвали, не сме обядвали, не сме вечеряли“. Спомни си и усети, че изобщо не му се яде. Пиеше му се. Да имаше силен, горещ чай.

Ромашкин обиколи оцелелите войници, преброи убитите и заповяда да ги отнесат в падината зад траншеята. Спомни си за ранените — те сами, без помощ се бяха оттеглили в тила. Той гледаше почернелите, отслабнали лица на червеноармейците и го порази приликата с онези, които бяха сменили. Сега и неговите бойци ходеха като онези уморено, клатушкайки се, шинелите им бяха черни от сажди и пръст. „Ето че и ние станахме общи работници на войната“ — помисли си Ромашкин и го обхвана тъга, че войната съвсем не е такава, каквато си я представяше.

Когато започна да се мръква, при Ромашкин дойде един свързочник.

— Командирът на ротата ви вика.

На наблюдателния пункт Василий се срещна с трима сержанти — това бяха новите командири на взводовете. Освен Ромашкин не беше останал жив нито един взводен командир.

— Стига съм идвал аз при вас — беззлобно каза ротният и Ромашкин разбра, че в трудните минути Куржаков е бил във всеки взвод. — Реших да ви извикам. Доложете за загубите.

Докладваха по реда на взводовете.

— Осем убити, четирима ранени — съобщи Ромашкин.

— Ранените обикновено са два пъти повече от убитите, а при тебе е обратно — каза Куржаков.

— В землянката един снаряд уби едновременно шестима — започна да се оправдава Василий.

— А ти къде гледаш? Хората по време на артилерийски обстрел трябва да се разпръснат по лисичите дупки, да седят. Ако има право попадение, ще убие един, а не като при тебе — наведнъж цяло отделение.

Куржаков реши да не се кара на лейтенанта в присъствието на сержантите, но все пак го поучаваше:

— Някои не се справиха с бутилките. Хвърлят ги, разбираш ли, а танковете не горят. Трябва да се хвърля по моторната част. По кулата или по веригите е безполезно.

В землянката приведен влезе командирът на батальона Журавльов:

— О, цялото началство е в сбор! Навреме съм дошъл! Е, как е, бащи командири? Нахранихте ли живите? Погребахте ли мъртвите?

— Храним и броим живите. Мъртвите няма закъде да бързат — отвърна Куржаков.

— Колко хора останаха?

— Две трети ще съберем.

— Колко танка ударихте?

— Два.

— Но в участъка на ротата, има седем.

— Петте ги изгориха артилеристите. Моите са два.

— Брой ги всичките.

— Че какво ще се получи — аз ще посоча седем, артилеристите също и в донесението ще бъдат четиринадесет. На кого е нужно това?

— Недей да умничиш — студено каза Журавльов. — Щом са унищожени седем, така и докладвай.

— Моите са два — упорито каза Куржаков и ноздрите му побеляха.

— Добре, математик такъв — сърдито каза капитанът. — Ето, получи картите. Днес ги изпратиха. Началникът на щаба ги занесе на трета рота, а аз взех за вас. — Журавльов, шумолейки с картите, започна да подбира листовете, като проверяваше маркировката.

— А тези за какво са? — попита Куржаков, като сочеше двата листа с покрайнините на Москва.

Журавльов разбра скрития смисъл на въпроса и отговори:

— За всеки случай.

— За мене такъв случай няма да има — каза Куржаков. — И на взводните ми не давай тези листове. Ще застрелям всеки, който отстъпи.

Той протегна листовете на командира на батальона. Журавльов за миг изгледа мълчаливо Куржаков, но все пак взе листовете.

Ромашкин се връщаше в своята траншея и мислеше за Куржаков: „Що за странен човек? По време на бой се усмихва, а когато има затишие, ръмжи на хората. Даже на командира на батальона отговаряше рязко“.

Ромашкин вървеше по скърцащия сняг, виждаше редките ракети на предния край на фронта и веригите от трасиращи куршуми. Мислеше си за това, че е получил бойно кръщение и сега работите ще тръгнат по-добре, че вече е истински фронтовак. Изведнъж една от веригите полетя право срещу него. Ромашкин не успя да залегне и огнената струя го удари в гърдите. Падайки, той усети как сякаш някаква оса се е впила и го жили вече някъде отвътре, близо до сърцето.

„Как така? Защо в мене?“ — учуди се Ромашкин. А осата жилеше толкова силно, че светлината в очите му помръкна.

Във взвода помислиха, че лейтенантът се е забавил при ротния. Куржаков смяташе, че Ромашкин отдавна спи в своята землянка. А телефон на взводния командир не се полагаше.

Ромашкин цяла нощ лежа на снега. Кръвта му изтече вкочани се. Натъкнаха се на него чак сутринта и го замъкнаха при взривната яма. Там, незакопани още, лежаха бойците, сплескани от попадението в блиндажа. Съвсем неотдавна Ромашкин ги гледаше, потрепервайки.

Куржаков дойде да види последния взводен от своята рота. Да, той постоянно ругаеше Ромашкин, демонстрираше му лошото си отношение, но в душата си го смяташе за най-способен от своите командири и сега беше искрено опечален от неговата смърт. Още повече, че той вече беше научил лейтенант Ромашкин на някои неща. По-нататък щеше да бъде по-леко да се воюва заедно с него.

Куржаков разкопча горното копче на Ромашкин, за да вземе документите му, и долови слабия полъх на жива топлина. Ротният потърси пулса, не го намери и допря ухо до гърдите на лейтенанта.

— Къде сте го повлекли? — гневно попита Куржаков смаяните червеноармейци. — Жив е вашият командир! Носете го в санитарната част. Ех вие, братя славяни!

— Та той се е вдървил целият — виновно каза Опльоткин.

— Ти самият си се вдървил, жив човек мъкнеш в гроба. Носете го, бегом, може да оживее.