Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fuck Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 22 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Любовни истории на обикновената лудост

Превод: Румен Баросов, Панос Статоянис

Изд. „Архетип“, София, 1991 г.


беше една гореща вечер при Тони. дори и през ум не му минаваше на човек да чука. само студената бира би могла малко да го освежи. Тони бутна две бутилки към мен и Майк Индианеца, а Майк извади пари да плати. оставих го да почерпи на първия тур. Тони бавно взе парите и хвърли поглед наоколо — пет-шест типа с очи, втренчени в бирите. Тони, който скучаеше, се приближи към нас.

„какво ново, Тони?“ — попитах.

„лайна“ — каза Тони.

„това ново ли е?“

„лайна“ — каза Тони.

„лайна“ — каза Майк Индианеца.

наведохме се над бирите си.

„какво е мнението ти за Луната?“ — попитах Тони.

„лайна“ — каза Тони.

„ммм-да — каза Майк Индианеца, — когато някой е глупак на Земята, продължава да е глупак и на Луната. разлика няма.“

„разправят, че май нямало живот на Марс“ — казах.

„е, и?“ — попита Тони.

„ох, лайна — казах. — донеси още две бири.“

Тони ги донесе, взе парите, хвърли ги в касата и пак дойде. „лайна, ужасна жега е. бих искал да съм по-безжизнен от използван презерватив.“

„къде отиват хората, когато умрат, Тони?“

„лайна. какво ти пука?“

„не вярваш ли в Човешкия Дух?“

„лайна и още как.“

„а Че, Жана д’Арк, Били дъ Кид крадеца? всички те?

смучехме бирите си и размишлявахме.

«вижте — казах, — отивам да пикая.»

отидох в тоалетната и там, както винаги, срещнах Питей Кукумявката. извадих го и почнах да пикая.

«какво да се прави, щом патката ти е малка» — каза ми.

«само когато пикая и мисля. но съм от онези типове, на които им се разтяга като ластик, щом им стане. всеки инч се смята за шест.»

«ако не лъготиш, това е добре, защото, доколкото виждам, ти е само два инча.»

«само главичката съм извадил.»

«давам ти един долар, ако ме пуснеш да ти направя един минет.»

«много е малко.»

«не си показал само главичката. целият ти е навън.»

«я си еби майката, Пит.»

«пак ще ме потърсиш, щом ти свършат парите за бира.»

излязох.

«още две бири» — поръчах.

Тони пак започна старата песен, пак дойде.

«толкова е горещо, че ще се побъркам.»

«жегата разкрива истинското ти аз» — казах на Тони.

«стига де! за луд ли ме смяташ?»

«почти всички сте такива. но не го казвай никому, пазим го в тайна.»

«о’кей, да кажем, че глупостите, които дрънкаш, имат някакъв смисъл. колко логични хора според теб има на Земята? един? двама?»

«на всеки милиард ли?»

«да, да.»

«бих казал пет или шест.»

«пет или шест? — каза Майк Индианеца. — стига бе, приятел, я по-добре ни направи по един минет.»

«слушай — каза Тони. — кой ти каза, че съм смахнат? и ако наистина е така, тогава как успяваме да се оправим всички ние?»

«е, щом всички сме параноици, то тогава тези, които могат да ни управляват, са малко, твърде малко и затова са ни пуснали на свобода. засега няма какво друго да направят. едно време смятах, че ще отидат да живеят някъде в Космоса, докато ни довършат. но после разбрах, че дори и Космоса го контролират параноиците.»

«как го разбра?»

«нали забиха американското знаме на Луната.»

«да предположим, че руснаците забият руското знаме, е?»

«все същата е.»

«това означава ли, че не те интересува?» — попита Тони.

«след като представлява различни форми на лудост, не ме грее, нито ми духа.»

замълчахме, пиехме. Тони също млъкна, смучейки уиски с вода. защо пък не? магазинът си е негов, ще прави каквото си иска.

«Господи, колко е горещо» — каза Тони.

«лайна, да, горещо е» — каза Майк Индианеца.

и тогава Тони започна да говори. «лудостта значи — каза Тони. — знаете ли бе, момчета, какви работи стават тук, нещо съвсем ку-ку, точно в този момент?»

«естествено» — казах.

«не, не, не… имам предвид ТУК, в магазина ми!»

«сериозно ли?»

«да, толкова е смахнато, че понякога ме плаши.»

«кажи какво става, Тони» — казах. винаги съм готов да изслушам глупостите на моите себеподобни.

Тони се наведе над ухото ми. «познавам един тип, който има машина за ебане. не става дума за онези глупости, които четем по порно списанията — бутилки с топла вода, путки за еднократна употреба и тям подобни. този пич е създал нещо наистина велико. той е немски учен и ние успяхме да го вземем, ние — т.е. правителството, преди да го грабнат руснаците. и така слушай сега и внимавай да не се разчуе.»

«да бе, Тони, естествено, имаш право…»

«казва се фон Браслич. правителството се опита да го привлече за космическите програми. без резултат. старчето е гениално, но единственото нещо, което му се върти из главата, е МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ. смята се за артист, нарича себе си Микеланджело… дадоха му пенсия петстотин долара месечно, за да не живее повече по лудниците. преследваха го известно време, после се умориха или го забравиха. но чековете продължават да пристигат. от време на време се появява по някой агент, поприказва петнайсетина минути с него и прави доклад, че лудостта му продължава. така той скитал от град на град, влачейки голям червен куфар. една вечер пристигна тук и почна да пие. каза ми, че е един уморен старец, който търси някой спокоен кът, където да продължи проучванията си. опитвах се да го разубедя. нали знаеш колко много кукундели се събират тук.»

«да» — казах.

«после толкова се нафирка, че ми разказа всичко. направил съм, вика, една жена-машина, която прави най-доброто ебане на всички времена, без капути, без кавги и познатите лайна!»

«такава жена съм търсил — му казах — през целия си живот.»

Тони се усмихна. «всички мъже, не само ти.» «разбира се, взех го за луд, докато една вечер, като затворих бара, отидохме заедно у тях и той извади МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ от червения куфар.»

«сериозно ли?»

«сякаш влязох жив в рая.»

«чакай, аз ще ти кажа какво е станало по-нататък.»

«кажи, слушам.»

«фон Браслич и неговата МАШИНА ЗА ЕБАНЕ сега се намират тук, в магазина ти, на горния стаж.»

«ъхъ» — каза Тони.

«колко?»

«по двайсет долара на всеки.»

«двайсет долара, за да чукам една машина!?»

«надминава дори и онова, което ни е родило. ще видиш.»

«Питей Кукумявката ще ми извърти един минет за един долар.»

«Питей Кукумявката е добър, но досега не е имало откритие, което да нокаутира боговете.»

дадох му една двайсетачка.

«Тони, да знаеш, че ако тази работа излезе фарс, ще загубиш най-добрия си клиент!»

«ти сам каза, че така или иначе всички сме луди. всичко зависи от теб.»

«прав си» — казах.

«прав си — каза Майк Индианеца. — дръж и от мен една двайсетарка.»

«трябва да си призная, че 50% са за мен. останалото — за фон Браслич. не след дълго петстотин долара няма да струват и пукнат цент с тази инфлация. да не слагаме и данъците. а фон Б. умира за газирани напитки.»

«айде да вървим — казах. — клъвна четирийсет долара. покажи ни сега, по дяволите, тази безсмъртна МАШИНА ЗА ЕБАНЕ!»

Тони повдигна дъската на тезгяха и каза: «минете оттук, качете се по задната стълба, почукайте и кажете, че Тони ви праща.»

«на коя врата?»

«номер шейсет и девет.»

«о, дяволска работа — казах. — какво друго можеше да се очаква?»

«о, дяволска работа, разбира се — каза Тони. — поразмърдай си малко ташаците.»

намерихме стълбите, качихме се. «Тони умира за фарсове» — казах.

Продължихме. ето я: врата номер шейсет и девет.

почуках: «Тони ни праща.»

«о, заповядайте, господа.»

пред нас стоеше един възбуден стар пич с чаша газирано в ръка и очила с двойни стъкла. точно като по старите филми. имаше гост, някакво момиче, почти дете, което изглеждаше леко и силно едновременно.

кръстоса крак върху крак, показвайки ни прелестите си: сейлонови колене, сейлонови бедра и онази малка част, където свършват дългите чорапи и започва плътта. беше само задник, цици, сейлонови крака и сини, усмихнати очи…

«господа, това е дъщеря ми Таня.»

«какво?»

«да, знам, доста съм… стар… но нали разбирате, така както съществува легенда за човека с огромния член, така има и друга — за перверзните стари немци, които никога не престават да чукат. мислете каквото искате, но така или иначе това е дъщеря ми Таня…»

«здравейте, момчета» — усмихна се.

погледите ни се обърнаха към вратата с надпис: МАЗЕ НА МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ“.

допи питието си.

„и така… дошли сте тук за най-доброто ебане на всички времена, нали?“

„татко! — каза Таня. — не е нужно да си винаги толкова вулгарен!“

кръстоса отново краката си, поличката й се повдигна още повече и за малко да се изпразня.

професорът изпи още една чашка, стана и се запъти към вратата с надписа: „МАЗЕ НА МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ“. обърна се, усмихна се и бавно, бавно отвори. влезе и излезе отново, като буташе нещо, наподобяващо болнично легло на колелца.

беше една ГОЛА маса от стари железа.

професорът тикна това проклето нещо под носа ни, подсвирквайки си някаква мръсна песен.

метална маса с дупка по средата.

професорът държеше един съд с машинно масло, който тикна в дупката и капна доста вътре, продължавайки да мърмори през цялото време смахнатата немска песен.

по едно време се обърна и ни погледна. „хубава е, нали?“ — каза и продължи да сипва от маслото.

Майк Индианеца ме погледна и, опитвайки се да се усмихне, каза: „еба ти номера… пак ни хванаха за канарчета!“

„да — казах. — не съм чукал от пет години, но да ме вземат мътните, ако сложа патката си в тази купчина желязо!“

фон Браслич се усмихна, приближи се до барчето, сипа си още едно питие, седна и ни погледна.

„по едно време, в Германия, усетихме, че играта е загубена и че обръчът все повече се затяга около нас — особено след Берлинската битка. тогава разбрахме, че войната е получила друг смисъл: истинската кавга се разгаряше за това, кой ще вземе най-много немски учени. който успееше — руснаците или американците — щеше пръв да отиде на Луната, на Марс… пръв навсякъде. не знам как свърши тази история… само знам, че мен ме намериха американците, сграбчиха ме, набутаха ме в някаква кола, дадоха ми нещо да изпия, опряха дулото до слепоочието ми, обещаваха ми небето и звездите, говореха като обезумели, подписах всичко…“

„о’кей — казах. — лекцията по история беше страшна, но стига! аз за нищо на света няма да сложа патката си, малкото ми горкичко патенце, в тези проклети железа. Хитлер сигурно е бил луд, за да се грижи за типове като теб. колко хубаво би било, ако бяха те намерили първо руснаците! върни ми двайсетачката!“

фон Браслич се засмя: „хи-хи, хи-хи, хи-хи, хи… а бе, това беше една малка шегичка, не разбираш ли? nein? хи-хи, хи-хи, хи-хи!“

набута желязната маса в гардероба и затвори вратата. „о, хи, хи, хи!“ взе още едно газирано.

фон Б. отвори бутилката. излочваше ги като змей. „о, господи, та аз съм артист и откривател едновременно! истинската ми МАШИНА ЗА ЕБАНЕ е дъщеря ми Таня…“

„още шегички ли, фон?“ — попитах.

„край с шегичките! Таня! иди да седнеш в обятията на господина!“

Таня се усмихна, стана, дойде при мен и седна на коленете ми. МАШИНА ЗА ЕБАНЕ ли? не можех да повярвам! кожата й беше истинска или поне така изглеждаше, докато се целувахме. усещах, че езикът й в устата ми не беше изкуствен — всяко движение беше различно, отговаряше на моите.

отдадох се на работата, разкъсах й блузката, дръпнах бикините й — възбуден повече от който и да е друг път, и се сляхме. по едно време се изправихме, чуках я прав с ръце в дългата й руса коса, дърпах назад главата й, натисках я като луд, усетих, че свършва, а заедно с нея се изпразних и аз.

беше най-доброто ебане в живота ми!

Таня влезе в банята, изми се и се преоблече за Майк Индианеца. поне така си мислех.

„най-голямото човешко откритие“ — каза сериозно фон Браслич.

беше абсолютно прав.

Таня дойде и седна в моите прегръдки.

„НЕ! НЕ! ТАНЯ! СЕГА Е РЕД НА ДРУГИЯ! С ТОЗИ ТОКУ-ЩО СЕ ЧУКА!“

изглежда не го чуваше. беше много странно, дори за една МАШИНА ЗА ЕБАНЕ, защото никога не съм бил голям любовник.

„обичаш ли ме?“ — ме попита.

„да.“

„обичам те. и съм много щастлива. всъщност не трябваше да съм жива. нали го знаеш?“

„Таня, единственото нещо, което знам, е, че те обичам.“

„дявол да ви вземе — изрева старецът. — и теб, и МАШИНАТА ЗА ЕБАНЕ!“ отвори кутия с надпис „ТАНЯ“ от едната страна. оттам се виждаха някакви малки кабели, игли, движещи се насам-натам, копчета, светлинки, ритмично тракайки механизми… фон Б. беше най-смахнатият сводник, който бях срещал в живота си. побърника малко копчетата и по едно време погледна Таня.

„двайсет и пет ГОДИНИ! цял един живот, за да те създам! даже и от Хитлер успях да те скрия! а сега… искаш да се превърнеш в обикновена кучка!“

„не съм на двайсет и пет — каза Таня. — на 24 съм.“

„ето! видя ли? държиш се като курва.“

пак започна с копчетата.

„сменила си червилото“ — казах на Таня.

„харесва ли ти?“

„о, да!“

наведе се и ме целуна.

фон Б. продължаваше да бърника копчетата. почувствах, че ще победи. фон Б. се обърна към Майк Индианеца. „само едно леко блокиране, имай ми доверие, минутка само и е готова.“

„надявам се — каза Майк Индианеца. — седя тук с тези четиринайсет инча, които едва издържат, а на всичкото отгоре съм платил и една двайсетачка.“

„обичам те — каза Таня. — няма да чукам други мъже вече, ако не мога да бъда с теб, няма да се съглася да легна с никой друг в живота си.“

„Таня, каквото и да направиш, аз винаги ще ти прощавам.“

на професора му трябваше още малко, за да се разпадне на парчета. въртеше копчетата, но нищо не се получаваше. „ТАНЯ! сега трябва да ЕБЕШ ДРУГИЯ! Господи… уморих се… нещо за пиене… да полегна… Таня…“

„стига вече — каза Таня. — я върви на майната си, мръсен порно-старец. ти и твоите питиета! всяка вечер по цели часове измъчваш гърдите ми, даже вече не мога да спя! поне да ти ставаше! досега не съм срещала пикня като теб!“

„was?“

„ВИКАМ, ЧЕ НЕ ТИ СТАВА ДОРИ И ПОЛОВИН САНТИМЕТЪР!“

„Таня, ще ми платиш за всичко това! ти си мое творение, а не аз твое!“

човъркаше магическата си играчка, имам предвид машината. беше излязъл от кожата си, гневът му придаваше такава жизнена гениалност, че надминаваше себе си.

„Майк, само една секунда! само да погледна тези електроди! ето! малка блокировка! виждам къде е!“

подскачаше като маниак. геният, който спасихме от руснаците.

погледна Майк Индианеца. „оправих я! машината е готова! приятно прекарване!“

отвори нова бутилка с газирано и се настани удобно, за да се наслади на зрелището.

Таня стана от коленете ми и се приближи към Майк Индианеца. видях ги да се прегръщат.

свали му ципа, хвана му пишката и — о, Господи, колко е надарен — каза четиринайсет инча, но на мен ми се видяха поне двайсет.

Таня му я хвана с две ръце.

Майк измуча, потънал в триумфа на насладата. изскубна члена от тялото му и го захвърли на пода. видях как се търкулна на килима като параноичен кренвирш, оставяйки по пътя си малки тъжни капки кръв. търкулна се до стената и спря. остана там като някакво странно творение с глава, но без крака, което нямаше къде да отиде… и това беше несъмнен факт.

след него изхвърчаха и ТАШАЦИТЕ — тежко и умопомрачително зрелище — паднаха в средата на килима и не знаейки какво да правят — кървяха.

и така, кървяха.

фон Браслич, героят на американо-руската атака, погледна останките на Майк Индианеца — стария другар на моите пиянства, лежащ на пода, окървавен, с един извор някъде в средата на тялото си — и избяга, изчезна към стълбите…

в стая номер шейсет и девет ставаше всичко друго освен това, което числото символизираше.

казах: „Таня, след малко ще пристигнат ченгетата и останалата паплач, нека посветим нашата любов на числото на стаята.“

едва успяхме, преди да нахлуят вкупом всички кретени.

някакъв интелигентен и образован господин отбеляза, че Майк Индианеца е мъртъв.

и тъй като фон Б. беше продукт на Щатското правителство, се събра тълпа от разни посерковци — офицери, пожарникари, журналисти, куки, ЦРУ-то, ФБР-то и други разнородни човешки лайна.

Таня дойде при мен и се мушна в прегръдките ми. „сега ще ме убият, моля ти се, гледай да не ти домъчнее за мен.“

фон Браслич цвърчеше, сочейки Таня: „ГОСПОДА, КЪЛНА СЕ, НЯМА ЧУВСТВА, СПАСИХ Я ОТ ХИТЛЕР, ПРОКЛЕТАТА! казвам ви, че не е нищо повече от МАШИНА!“

никой не му вярваше.

беше най-красивата машина, която са виждали.

„лайна, дявол да го вземе, идиоти! всички жени са машини за ебане. о’кей, дори и това ли не разбирате? отварят си краката пред онзи, който им даде повече! НЯМА ЛЮБОВ. ЛЮБОВТА Е ПРИКАЗКА КАТО ДЯДО КОЛЕДА!“

никой не му повярва.

фон Браслич сграбчи ръката на Таня и я изскубна.

а вътре — през отвора на рамото й — се виждаха само преплетени като змии тръби и кабели, а също и някаква течност, която смътно напомняше на кръв.

видях Таня да стои със стърчащите от рамото й жици. погледна ме:

„моля те, направи го, заради мен! помолих те да не ти домъчнее!“

виждах ги да я разкъсват на парчета, да я ръфат, да я изнасилват.

не издържах. наведох глава и заплаках…

а, да! имаше и друго — Майк Индианеца, който безвъзвратно и окончателно загуби своите двайсет долара.

минаха няколко месеца, не стъпих повече в бара. беше заведено някакво съдебно дело, но фон Б. и машината му бяха оправдани. преместих се в друг град. един ден, докато чаках реда си в бръснарницата, ми попадна едно порно списание, което прелистих, и открих следната обява: „надуйте сам вашата кукличка! двайсет и пет долара и деветдесет цента. еластична материя с голяма трайност. вериги и бичове, две перуки, малко червило и известно количество еротичен мехлем. фирма фон Браслич.“

изпратих му чек някъде в Масачузетс. и той се беше преместил.

колетът пристигна след три седмици, трудно ми беше да се справя, нямах помпа за велосипед, а се бях възбудил веднага щом отворих колета, отидох до бензиностанцията и поисках да ползвам тяхната помпа.

колкото повече я надувах, толкова по-добре изглеждаше. големи гърди. огромен задник.

„кво е туй бе, пич?“ — попита служителят.

„слушай, приятел, вземам малко въздух, о’кей? нали от теб си купувам бензин? айде тогава, гледай си работата!“

„добре, добре, вземи колкото си искаш въздух. какво толкова е станало? само попитах какво надуваш, мамка му.“

„забрави го“ — казах.

„ГОСПОДИ! глей какви цици!“

„точно ТЕЗИ ЦИЦИ гледам бе, идиот!“

оставих го да зяпа с увиснал език. сложих си кукличката на рамо и се прибрах вкъщи. занесох я в спалнята.

а сега какво?

разтворих й краката и почнах да търся някакъв отвор.

фон Б. що-годе беше успял да направи нещо.

яхнах я и почнах да целувам пластмасовата й уста. от време на време целувах и огромните пластмасови цици. бях й сложил жълта перука и бях намазал с еротичния мехлем патката си. остана доста — изглежда ми беше изпратил количество за цяла година.

целувах я страстно зад ушите, вкарвах пръст в задника й, мушках й го. станах, завързах ръцете й на гърба и бичувах задника й с кожените бичове.

Господи, сигурно бях изкукуригал съвсем! така ми се струваше.

обърнах я по гръб и пак й го сложих. стисках и бутах, но да си призная — беше скучно. представях си как мъжки кучета чукат женски котки. представях си как двама го правят, падайки от Емпайър Стейт Билдинг. представях си как една путка, голяма като октопод, се приближава, влачейки се, капеща и воняща, безнадеждно търсеща един оргазъм. припомних си всички кюлоти, колене, бедра, гърди, путки, които бях видял през живота си. пластмасата се изпотяваше, аз се изпотявах също.

„обичам те, бейби“ — прошепнах в пластмасовото й ухо.

срам ме е да си го призная, но насила свърших в тази мръсна, еластична маса. това не беше Таня.

взех един бръснач и я нарязах на парчета, изхвърлих я на боклука заедно с празните бирени кутии.

колко ли мъже в Америка купуваха от тези лайна?

разхождайки се по който и да е булевард, на който и да е американски град, ще срещнеш поне петдесет машини за ебане — с тая разлика, че те се правят на хора.

добричкият ми индианец Майк. с двайсетинчовия си мъртъв хуй.

всички нещастни индианци Майк. всички изследователи на Космоса. всички проститутки на Виетнам и Вашингтон.

горкичката Таня. коремът й беше корем от свиня. вените й — вени от куче. рядко сереше и пикаеше — само се чукаше. сърцето й, гласът й, езикът й, всичко бе взето назаем. по онова време се говореше, че са възможни не повече от седемнайсет трансплантации на органи. фон Б. беше изпреварил много своята епоха.

бедната Таня, която се хранеше толкова малко. евтино сирене и главно стафиди. не се нуждаеше нито от пари, нито от парцали, нито от коли — последен модел, нито от скъпи къщи. не желаеше цветен телевизор, нови шапки, ботуши, разговори с глупави съпрузи в задните дворове. не търсеше за съпруг някой лекар, финансист, сенатор, ченге.

а онзи от бензиностанцията постоянно ме пита: „кво стана с онова нещо, което беше надул тук, бе?“

сега вече не пита. смених бензиностанцията. кракът ми не стъпи повече в бръснарницата, в която видях списанието с обявата на фон Браслич. подстригвам се другаде. опитвам се да забравя всичко.

ако вие бяхте на мое място, какво щяхте да направите?

Край
Читателите на „Машина за ебане“ са прочели и: