Владимир Карпов
Да се залови жив (26)

Наоколо беше бяло. Ромашкин сякаш беше в заскрежено зимно поле.

Над него се наклони някакво също бяло кълбо. От кълбото го гледаха познати весели очи:

— Е, как е, другарю старши лейтенант, оправихте ли се?

Това бяха очите на сержант Пряхин. И пискливият му глас. „Какво е това, бълнуване ли? И защо през лятото падна сняг? Защо е толкова тихо? Навярно немците се готвят за нов щурм?“

Василий се огледа. Намираше се в малка къща, по дървените стени бяха опънати стари чаршафи. Кузма с бинтована глава седеше на съседната койка и му напомни:

— Това съм аз, Кузя Пряхин. На плацдарма заедно на фрицовете давахме огънче. Помните ли?

„Помня. Сега всичко помня. Само че как свърши там? Не ни ли хвърлиха в Днепър?“

— Как фор… форсир… — на Василий не му достигаха сили да изговори тази дълга дума.

— Всичко е наред! Хворсирахме! Нашите натискат на запад! — провикна се Кузя.

И Василий почувствува, че заспива. Спокойно заспива, а не губи съзнание.

„Ненапразно, значи, издържахме на живот и смърт“ — като в мъгла отплува последната му мисъл.

Раняването на Ромашкин не беше опасно, но травмата се оказа тежка: главата му беше някак празна, той нищо не съобразяваше. После се изясни, че това е от смъртната умора — той не беше спал три денонощия. А когато си отспа и се изми и избръсна, всичко изведнъж му мина. След седмица се вдигна на крака.

Полевата болница се разполагаше в едно село: къщите бяха превърнати в болнични стаи, клубът — в столова, управлението на колхоза — в щаб на болницата. Между дървените къщи се мяркаха сестри в бели престилки. Ранените по долно бельо се мотаеха с патерици по градините и дворовете — беше им се прияла прясна храна. Ябълчица, морковче, кучешко грозде до плета — всичко това бяха лакомства. Местни жители в селото нямаше: немците ги бяха избили или изгонили, а може да са си отишли сами, когато нашите отстъпваха на изток.

Пъргавият Кузма носеше на Ромашкин ряпа, а веднъж домъкна шепа розови малини.

— Яжте, другарю старши лейтенант. Войниците съвсем са обрали всички храсти по краищата. А аз влязох в храсталака — боде, проклетата, не ме пуска, но пълзя — наядох се до насита и на вас набрах.

— Кой е тук Пряхин? Отивай в щаба, викат те — викна от вратата разсилният, ранен, с бинтове на шията и с бели долни гащи. Само избелялата му червена превръзка на ръката свидетелствуваше, че той изпълнява служебни задължения.

— Защо съм им потрябвал? — изуми се Кузма.

— Отивай, там ще разбереш — каза Василий и тревожно помисли: „Да не е за погребение? Може да са убили брат му. Или баща му.“

Пряхин се затича. Той винаги се придвижваше бегом.

А из селото се носеше новината:

— „Герой“ са му дали!

— На кого?

— На онзи сипаничавия, дето главата му е в бинтове.

— Казват, яко е воювал на плацдарма, осигурил преминаването на полка.

Пряхин се върна в къщата, очите му сияеха като силни фарове. Дотича до леглото на Василий и виновно забърбори:

— Как така, другарю старши лейтенант? Като че ли не вие, а аз съм удържал този плацдарм? И сега изведнъж аз съм герой, а вие не. Не е справедливо.

Ромашкин гледаше луничавия му нос и сияещите му сини очи, бинтовете, изцапани около устата с борш, ризата с ширити вместо копчета и не му се вярваше, че това е героят на Съветския съюз, този същият Пряхин, който той някога не взе в разузнаването.