Владимир Карпов
Да се залови жив (25)

Черен удушлив дим се стелеше над полята и горичките, над ябълковите градини и изгорените села, над бомбардираните железопътни гари и взривените, рухнали в реките мостове.

Два милиона души денем и нощем се втурваха в този дим и прах един срещу друг, стреляха с оръдия, танкове и картечници, промушваха се с щикове, биеха се с приклади. Танковите армади, бомбардирани от авиацията и обстрелвани от артилерията, горяха в полята като железни градове.

Накрая фашистите се отдръпнаха. Отначало бавно, като се хвърляха в свирепи контраатаки, после по-бързо, но все пак организирано, от рубеж към рубеж. Нашите войски ги преследваха по петите. Не, не само с дивизии от резерва, а главно с тези, които стояха на живот и смърт в отбраната. Уморени, небръснати, вмирисани на изгоряло бойци ден и нощ изтласкваха противника. Събрала се беше толкова умора, че хората заспиваха в движение и вървяха напред в полусън, със затворени очи, като се придържаха с ръка за каруцата, оръдието или съседа си.

Крачеше след тях и Ромашкин със своя взвод. Контузията понякога напомняше за себе си, болеше го глава, гадеше му се, но все пак да вървиш напред беше по-приятно, и по-весело, отколкото да се търкаляш в някоя болница.

И Василий крепнеше.

В средата на септември извикаха Ромашкин и Люленков в щаба на дивизията. Там в малката горичка, се събираха офицери разузнавачи от другите полкове. Някои пристигаха на коне, други — с трофеен мотоциклет, а някои и с немски автомобил.

Познат глас повика Ромашкин. Той се обърна и видя Егор Воробьов — също командир на разузнавателен взвод.

— Жив си! — зарадва се Василий.

Те се бяха виждали всичко два пъти, но сега се срещнаха като стари приятели. На Ромашкин му харесваше този отчаяно смел двадесетгодишен лейтенант, който изпълняваше задачите с особена храброст, Егор изглеждаше, както винаги, живописно. Макар че беше топло циганско лято, той беше с елегантни ботушки, с пъстрия панталон на маскировъчния костюм, с нож на пояса и с кубанска шапка с алено дъно.

Приближи се Володя Климов от дивизионното разузнаване и сдържано се ръкува. Той беше пълна противоположност на Воробьов строг неразговорчив. Ромашкин за първи път забеляза какви внимателни очи има Климов. Хора с такива очи обикновено малко говорят, но много мислят.

Климов събираше всички пристигнали на едно място — на поляната.

Тук дойде и началникът на щаба на дивизията полковник Стародубцев. Той обрисува обстановката в зоната на настъпление на дивизията, разказа как е поделена тази зона между полковете и постави изискването разузнавачите по възможност да се движат в границите на своите полкове, за да не си пречат един на друг.

— Ще се наложи да действувате откъснати от главните сили — каза полковникът. — Не се задържайте на промеждутъчните линии на противника. Основната ви задача е да излезете на западния бряг на Днепър, да разузнаете там отбраната и силите на немците. Назад без специално разпореждане да не се връщате. Разбрахте ли?

Разузнавачите мълчаха. Днепър не беше близо, още беше далече.

Официално задачата беше формулирана така: да се води разузнаване с преследване. А какво означаваше това на практика?

В преследването и двете страни непрекъснато се преместват. Противникът устройва засади, минира пътищата, мостовете и къщите. На промеждутъчните линии той непременно ще се опита да създаде впечатление за сериозна отбрана, за да забави нашите войски. А разузнавачите трябва да се движат ту в тила му, ту по фланговете, своевременно да разкриват всичко това и да предупреждават своите.

Този път Ромашкин взе със себе си дванадесет души. В групата бяха включени, разбира се, най-опитните разузнавачи: Рогатин, Пролеткин, Шовкопляс, Голошчапов и Жук. Жук имаше специална задача, той беше радист. Даже най-важните сведения, получени от разузнаването, губят всякаква стойност, ако не бъдат предадени в срок.

Жук така се беше натоварил със своята апаратура и със запасните принадлежности към нея, че краката му се подкосяваха под тази тежест. Наложи се да раздаде част от имуществото си на другите.

Излязоха вечерта, за да може по тъмно да се промъкнат по-дълбоко в тила на противника и на разсъмване да пристъпят към работа. Сега нямаше нито развита траншейна система, нито телове, фронтът на много места беше разкъсан. Немците отстъпваха само по шосейните и железните пътища. Селските пътища и горските пътеки оставаха неконтролирани.

По една от тези пътеки се промъкна и групата на Ромашкин. Към края на нощта Ромашкин избра една тиха долчинка, постави охрана, а на останалите заповяда да легнат да спят.

Всички спяха… Само часовите, преодолявайки, дрямката, изпълзяха на хълмчето, за да ги духа вятърът, Василий специално назначи двоен пост. Не биваше да се надяват на един — хората бяха толкова уморени. Заради това и направиха почивката. Да се започват разузнавателни действия в преуморено състояние също беше рисковано: на разузнавача са нужни ясен ум и мигновена реакция.

Ромашкин се събуди пръв, когато небето едва започваше да бледнее на изток. В сенките на отминаващата нощ зад всеки храст, във всеки дол можеха да се притаят фашистите. И скоро разузнавачите действително ги откриха наблизо на пътя.

Немците вървяха в разгърнат строй. Бяха около петдесет-шестдесет души. Някои носеха на рамо шестдесетмилиметрови минохвъргачки. „Пехотна рота — определи Василий. — С такива минохвъргачки са въоръжени само пехотните роти. Но ротата е непълна. Обичайната й численост е над сто души. Вероятно един взвод е оставен по-назад за прикритие… Е, щом върви рота, значи някъде трябва да бъде и нейният батальон. Най-вероятно е главните сили на батальона вече да са се придвижили под прикритието на нощта, за да заемат отбраната на промеждутъчната линия. Ротата ги догонва.“

Ето така, по подробностите се разкрива в разузнаването общата картина.

Жук предаде по радиото предположенията на командира и решението му да тръгне да издирва промеждутъчната линия.

Сега се движеха по-внимателно. Отпред вървеше патрулът — Шовкопляс и Голошчапов. Те се провираха от храстите към горичката, от горичката към дерето. Пропълзяваха през откритото пространство. Като достигнеха поредното укритие, подаваха сигнал: „Пътят е свободен.“

Към пладне патрулът извика със сигнал само командира на взвода. Ромашкин изпълзя на височината и видя, че долу, преди селото, работеха немци. Голи до пояс, те копаеха траншея. Други до ручея режеха чим, носеха го и маскираха бруствера.

Ромашкин се огледа с бинокъла и забеляза на известно разстояние още няколко немски подразделения, заети със същата работа. Виждаше се, че тук се оборудва промеждутъчната линия. Зад траншеите също се трупаха войници, навярно артилеристи и минохвъргачи.

— Е, момчета — каза Василий, — тук всичко е ясно, това е предният край на промеждутъчната линия. Сега трябва да се огледа дълбочината. Как ще тръгнем?

Първи се изказа Пролеткин.

— Хайде да се построим и да потеглим в строй, без да се крием. Фрицовете като нищо ще ни вземат за свои.

Жук се усмихна и погледна накриво Саша:

— Ами ако ни видят? С бинокъл например?

— Ще ги отблъснем — уверено заяви Саша.

— Ще ги отблъснем — подразни го Рогатин. — Така ще ни подгонят, че пушек ще се вдига! А докато ти тука бягаш, полкът ще стои без сведения.

Саша не отстъпваше:

— Какво се нахвърлихте? Можете да предложите нещо по-добро, хайде, казвайте!

Разузнавачите мълчаха. Накрая Рогатин, както винаги, без да бърза, попита:

— Какво ще кажете, другарю старши лейтенант, за тази долчинка?

Тази долчинка обвиваше височината близо до окопаващите се немци и отиваше в противоположния край на селото, където се виждаха също такива зелени храсти.

— Как ли не! — ухапа го Саша. — Фрицовете в тази долчинка са ти приготвили път! Да не са глупаци да оставят такъв обход без мини?

— А ти какво се боиш от мините? Не си ли ги виждал по-рано? Фрицовете са поставили мини, а ние пък ще ги махнем!

Предложението на Рогатин беше прието. С пълзене разузнавачите потеглиха към дерето. По дъното му течеше ръждив ручеи. Там миришеше на блато, свирепствуваха комари. Под коленете и лактите предателски пращяха изсъхнали клонки. Отпред внимателно се прокрадваше Голошчапов, опипвайки с ръце тревата. Той по-добре от всеки сапьор можеше да открие жичките на мините. От неговия внимателен поглед не се изплъзваше нито един подозрителен признак. Смачкана трева? Счупено клонче на храст? Значи трябва да е нащрек! Накрая той спря, повика Ромашкин и тихо каза:

— Ето ги, миличките.

Ромашкин се вгледа и видя на колчета железни главички с дълбоки резки. Те приличаха на ръчните гранати лимонки, само че бяха по-големи. Такова нещо, ако се дръпне за проводника, подскача и се взривява, като разпръсква стотици парчета. Тези „лудетини“ са добре познати на разузнавачите. Те могат да се оставят на местата им, достатъчно е да се прекъснат проводниците.

Като прочистиха проходите, те благополучно се измъкнаха от селото и оттам доложиха в полка по радиото: „Промеждутъчна линия в квадрати 2415, 2418. В квадрат 2512 — опорен пункт. Обходите от юг са минирани. Продължавам движение в посока 2117 — 2011.“

През следващите пет дни групата на Ромашкин разкри още няколко такива линии. Неведнъж се сблъскваше с враговете почти лице с лице, но удачно избягваше боя.

Веднъж разузнавачите видяха как вражеските подпалвачи делово заливаха с газ и палеха къщите в селото. Много им се искаше да изскочат от прикритието и да се разправят с тия подлеци. Обаче се сдържаха — не позволяваше задачата, която изпълняваха.

На шестото денонощие, когато слънцето се беше спуснало ниско и не грееше, а само биеше в очите с тревожна червена светлина като догаряща колиба, пред тях между дърветата блесна широка ивица вода.

Днепър!…

Всички знаеха от картата, че той трябва да се покаже всяка минута. И все пак видът на спокойната голяма река развълнува разузнавачите. Едва ли не бежешком те се хвърлиха към водата, но се спряха зад дърветата, за да не ги открият.

Само Шовкопляс не се стърпя — прокрадна се до самия бряг, приседна там в храстите, галеше водата като живо същество и шепнеше:

— Днипро мий… Днипро мий коханий. Ние дойдохме.

До настъпването на тъмнината разузнавачите водеха наблюдение, като се маскираха внимателно. Немците укрепяваха и минираха двата бряга. На западния бряг заедно с войниците работеха насила докарани тук жени. Василий ясно виждаше с бинокъла разноцветните им забрадки.

Западния бряг като че ли самата природа го бе подготвила за отбрана: той беше висок и стръмен. Трудно беше да се преодолее под огъня трикилометровата водна преграда. Не беше по-леко и да се изкатериш на такава стръмнина!

За да се облекчи форсирането на Днепър от войските, трябваше да се съберат колкото може повече напълно достоверни сведения за противника, за неговите укрепления. А за това разузнавачите трябваше първи да се прехвърлят на отсрещния бряг.

В тъмнината те свързаха две сухи дървета, повалени от бурята, прикрепиха към тях вещевите мешки, дрехите и оръжието, а после заплуваха край този нескопосан сал, като го бутаха пред себе си. По средата на реката на мнозина започнаха да им се схващат ръцете и краката.

Струваше им се, че няма да има край това плуване. Какво разстояние вече е преодоляно и далече ли е до другия бряг, беше невъзможно да се определи — нищо не се виждаше. Наоколо имаше само черна студена вода.

Но ето че отпред сякаш се обособи ивица по-плътна чернота! Краката им допряха до дънната тиня. Слава богу — доплувахме!

Съвсем без сили, разузнавачите едва се измъкнаха на тясната плитчина. Течението ги беше отнесло далеч наляво.

Полежаха. Поеха си дъх. А студът все още разтрисаше телата им. Трябваше да станат и да се връщат в зоната на своя полк. Обаче по брега беше опасно да се върви — навярно беше миниран и, естествено, имаше наблюдатели.

— Ще се отдалечим километър-два от Днепър навътре и там ще завием надясно — разпореди се Ромашкин.

Изкатериха се горе. Отново залегнаха и се ослушаха. Недалеч стържеше устна хармоника и се чуваше немска реч.

Пропълзяха малко надясно и скоро откриха траншея в пълен профил. Земята беше прясна, значи бяха копали скоро. На площадката се виждаше картечница. Саша намигна на командира — да я отмъкне ли? Ромашкин му показа юмрук.

Прехвърлиха се през траншеята, продължиха по-нататък и се натъкнаха на още една линия окопи. В тъмнината звучаха команди, усещаше се движението на много хора. Ясно се различаваха ударите на кирките в земята, дрънченето на лопатите. Тук работеха даже през нощта.

Като влязоха още километър навътре, разузнавачите се вмъкнаха в гъст храсталак и решиха да починат тук. Зад двете линии на вражеската отбрана те се почувствуваха в относителна безопасност. Вниманието на немците беше насочено на изток, а групата на Ромашкин седеше зад гърба им. Оттук и през деня беше удобно да се провежда разузнаване.

Жук предаде първите сведения за западния бряг. В отговор последва поздрав и пожелание за нови успехи.

Но сутринта разузнавачите откриха, че са попаднали на много опасно място. Отпред и отзад гъмжеше от немци. Недалеч се окопаваха минохвъргачите. Скоро двама немски войника се отправиха към храстите, където се бе маскирала групата.

— Да се заловят тихо — прошепна Ромашкин.

Всички застанаха нащрек.

Немците, разговаряйки, вървяха към тях. Единият носеше брадва, другият — въже. Започнаха да секат храсталака, навярно за укрепяване стените на траншеите. Работеха почти до тях. Василий улови даже специфичната миризма — смес от одеколон и прах срещу въшки. Ако само някой от разузнавачите издадеше звук, групата щеше да бъде открита.

Като стегнаха тежкия сноп, немците заспориха кой да го носи. Най-накрая единият помогна на другия да го натовари на гърба си и подсмихвайки се, тръгна след него.

Разузнавачите пропълзяха по-дълбоко в храстите. И навреме! След първите двама дойдоха още четирима немци. „А какво ще стане, ако тук дойде целият взвод?“ Ромашкин старателно оглеждаше къде биха могли да се скрият, но нямаше къде — зад храсталака имаше голи тревисти хълмове.

Труден беше този ден — нито можеха да пушат, нито да се разкършат… Чак надвечер разузнавачите допълзяха до едно черно пожарище. Някога това е било навярно махала. Сега тук стърчеше самотен черен комин, търкаляха се опушени тухли и чернееха обгорени остатъци от плет. Василий се надяваше, че тук немците няма да дойдат, нямаше какво да търсят.

Започнаха да изследват развалините, избираха къде да се маскират по-сигурно. Можеше да залегнат в градината между лехите с цвекло. Можеше да се разположат в буренака около плета. Обаче Саша Пролеткин намери по-добро място.

Той поведе Ромашкин натам, където преди е имало, очевидно плевня. Разрови с ботуш главните и пепелта. Показа се някакъв квадрат.

— Мазе — каза Саша.

Приближиха се и другите разузнавачи и вдигнаха обгорелия капак. От черната дупка лъхна мирис на влага и гнили картофи. Саша напипа с крак стълбата и се спусна надолу. Драсна там кибрит и всички видяха в дълбоката яма бъчви и сандъци.

След Пролеткин се спусна и Ромашкин. Огледа убежището, като светеше с фенерче.

— Хотел „Лукс“ — хвалеше находката си Пролеткин. — И освен това с мезе. — Той бръкна с ръка в една от бъчвите и поднесе към лицето на Василий кисела краставичка.

— Е, какво, хайде да се разполагаме тук — каза Василий.

В мазето беше тесничко, но всеки намери къде да приседне. Над прохода поставиха изкорубен от огъня железен креват и хвърлиха в него остатъци от плета така, че през тях да може да се наблюдава. И всички дружно захрупкаха краставички.

Саша стоеше пред бъчвата, изпъчил гърди, и току бъбреше:

— Пазете си реда, граждани! На чревоугодниците като Рогатин се определя норма.

Остатъка от нощта използуваха за разузнаване на вражеските инженерни съоръжения на брега. Трябваше да побързат. Полкът се приближаваше — зад Днепър вече долиташе тътенът на артилерийска стрелба.

Немците също бързаха, не прекъсваха нито за минута работата и през нощта. От всички страни се чуваха удари на кирки, лостове и брадви. Да се придвижват между работещите можеше само с крайно внимание, преди всичко пълзешком.

От брега Ромашкин пак видя широкия Днепър. Сега по него едва трептеше, преливайки се, лунната пътечка. В далечината се чернееше противоположният бряг. Може би оттам в тази минута гледаха насам Куржаков, Петрович, Караваев? Те бяха почти сигурни, че ще се натъкнат тук на най-мощна отбрана. Гръмкото название „Източният вал“, широко рекламирано от фашистите, рисуваше във въображението им нещо подобно на финската линия на Манерхайм — непробиваем бетонни дотове, подземни каземати, противотанкови ровове. А в действителност нямаше нищо такова.

„Възможно ли е всичко това да е внимателно замаскирано?“ — боязливо предположи Василий.

До самото утро той пълзя по немската отбрана, но железобетонни съоръжения така и не намери. Това го зарадва. Сега го тревожеше главно големината на водното пространство. Не всеки би могъл да преплува такава река, а тук трябваше да се плува под огъня.

Денят премина без произшествия, ако не се смята, че след киселите краставички всички страшно ги мъчеше жажда. Изпиха манерките още в средата на деня и всички започнаха да упрекват Саша Пролеткин.

— Дявол те караше да намериш тези краставици, горят ни на всички устата — мърмореше Голошчапов.

— Като изяде половин бъчва, разбира се, ще ти гори! И не само в устата — изръмжа Саша.

Изтърпяха до тъмно. Но и сега мъките им не свършиха — не можеха да се доберат до водата. Удари артилерията, забумтяха взривове. Разузнавачите разбраха, че под прикритието на нощта форсирането беше започнало.

Те не виждаха какво ставаше на Днепър. Всички възвишения, от които се виждаше реката, бяха заети от немците. Ориентираха се по артилерийската канонада. Тя гърмеше по цялото крайбрежие.

Започнаха форсирането тези, които първи бяха излезли на Днепър. Те не дочакаха главните сили. Успехът зависеше преди всичко от внезапността.

Отдясно и отляво Ромашкин чуваше вече трясъка на автоматите. Това означаваше, че някои подразделения са успели да се задържат на десния бряг. А в зоната на полка на Караваев още беше тихо.

Василий се обезпокои: „Нима са се издавили всички? Течението не би могло да отнесе полка. Те са плували, разбира се, по-нагоре, нали ги предупредихме каква е тук скоростта на течението.“

Няколко пъти мощните атаки на артилерията едва не разкъсаха на парчета самите разузнавачи. Беше и страшно, и радостно — стреляха свои.

Най-накрая бързият трясък на автоматите, избухванията на гранатите и виковете се чуха съвсем наблизо. Някой отчаяно закрещя, сякаш се намуши на щик или на нож. В първата крайбрежна траншея явно се завърза ръкопашен бой. Разузнавачите нямаха търпение да изскочат и да се втурнат на помощ на своите. Пролеткин трепереше като лист и шепнеше трескаво:

— Другарю старши лейтенант, време е… А, другарю старши лейтенант?

Даже спокойният Рогатин целият се наведе напред и с укор поглеждаше командира.

— Почакайте, момчета — удържаше ги Василий, — ако ще ударим, трябва да е в най-нужния момент…

Успокояваше ги, но си мислеше: „Как да отгатна този момент? Може би той вече е настъпил сега, когато нашите се укрепяват на брега? Може би там са останали няколко човека и е време да им се помогне?“

От първата траншея все още се чуваше стрелба. Сега и куршумите летяха по посока на разузнавателната група. Недалече се чу забързан тропот на множество ботуши, говор в движение и разгорещено дишане.

Ромашкин се огледа. Около една рота немци се разгръщаха за контраатака. „Значи, нашите са успели да се задържат! Но сега ще удари тази неизтощена рота и какво ще стане с тези, които се отбраняват на края на водата?“

Той не можеше да чака повече. Привдигна се, зареди автомата си и тихо изкомандува:

— След мен!

Разузнавачите разбраха всичко без разяснения. Те като сенки минаха на известно разстояние от немската верига. Възможно беше някой от фашистите да се е огледал и да ги е видял. Но нима би могъл да помисли, че по петите ги следват руски разузнавачи!

Прозвуча гръмко „Хайл!“ и немската рота се хвърли напред по-бързо. От крайбрежната траншея насреща й запръскаха огънчетата на автоматите.

Когато до траншеята остана една ръка разстояние и неотвратимата вълна щеше да залее нашите, Ромашкин закрещя:

— Огън по гадовете! Бийте ги, момчета!

Дванадесет автомата начертаха дълги редове в гърбовете на атакуващите. Тъмните фигурки се заизвиваха, закрещяха, запълзяха по земята.

Срещу Ромашкин тичаше едър немски офицер, който стенеше ужасно:

— Нихт шисен! Не стреляйте, тук са свои!

Жук го посрещна с откос. А отпред почти в същото време крещеше Голошчапов:

— Ей, славяни! Спрете да стреляте! Ние сме свои!

Разузнавачите от движение се смъкнаха в траншеята. Наобиколиха ги войниците от този бряг. Започнаха радостни възклицания.

— Откъде се взехте?

— Спасихте ни!

— А ние мислехме.

— Благодарим ви, разузнавачи!

На Василий му се видя познат момъкът, който командуваше в траншеята.

— Някъде съм те виждал — не съвсем уверено каза Ромашкин.

— Ами да! — възкликна той. — Аз съм Пряхин. Помните ли как от попълнението избирахте разузнавачи? Аз не ви се харесах тогава — каза Пряхин.

— Вече си сержант?

— Старая се.

— А чия е тази рота, къде са офицерите?

— Куржаков ни е ротен. Той е ранен в ръката, остана на другия бряг. Ако ме бяха ранили в крака, казва, пак щях да плувам, а с ръката не мога. Взводните също — някои ги убиха, други се удавиха. И аз се оказах най-старшият. Встъпвайте сега вие в командуване, другарю старши лейтенант!

— Ти добре го правиш. Действувай, аз ще ти помогна. Сега ще поискаме огън! Жук, да се отвори радиостанцията!

Ромашкин не прие командуването, защото на разузнавачите всеки момент можеха да им поставят нова задача. Пък и не му се искаше, честно казано, още веднъж да обижда Кузя с недоверието си.

На средата на реката зачерняха салове и лодки. „Втората вълна на десанта“ — досети се Василий. Белите фонтани вода от всички страни обкръжаваха плуващите, а после изцяло ги закри стена от артилерийски взривове. Иззад тази стена тук-таме изскачаха някакви неясни предмети. Какво беше това — дъски, живи хора, загинали?

И тутакси тръгна в контраатака още една рота на противника. Защищаваха се без суматоха. По траншеята тичаше сержант Пряхин и с пискливо момчешко гласче викаше:

— Патроните да не се хабят напразно! Боеприпасите са на другия бряг! Норма — един патрон на един фриц! Ясно?

— Къде по-ясно — отговаряха войниците.

— Как мислите, другарю старши лейтенант, правилна ли е нормата?

— Юнак си, Пряхин, помощ няма да има скоро. Видя ли какво ставаше на реката?

— Видях.

Отбиха и тази контраатака. А немците през това време отбиха още два опита на полка на Караваев да премине Днепър.

Ромашкин с нарастваща тревога поглеждаше към изток. „Скоро ще съмне. Значи, целия ден ще останем без подкрепа. Тежичък ще бъде денят“.

На разсъмване се огледаха. Боят продължаваше по целия бряг. Тук-таме нашите подразделения се бяха придвижили на километър, пък и повече. Широкият фронт лишаваше немците от свобода на маневрата. Щом съсредоточеха усилията си на един опасен участък, тутакси започваше придвижване в други места.

Ромашкин също се възползува от един такъв момент и независимо от малкото сили нахлу във втората траншея на немците почти без загуби. Само че при това се откриха фланговете. По-рано малкият плацдарм се опираше с флангове в Днепър и образуваше нещо като дъга. Сега, когато се отдалечиха на около триста метра от реката, разузнавачите и войниците на Пряхин бяха открити от двете страни. Започна да бие с все по-нарастваща сила и немската артилерия. На противоположния бряг разбраха колко им е трудно и заставиха немските батареи да отслабят огъня. Това беше тъкмо навреме. Бойците продължиха да копаят „лисичи дупки“. Пряхин изпрати няколко души да събират трофейни автомати, патрони и гранати.

— Сега ще преживеем! — каза неуниващият сержант, като подаваше на Ромашкин немски автомат и заредени пълнители.

Контраатаките следваха една след друга. Ромашкин едва успяваше да сменя пълнителите. Даже самолети идваха два пъти.

Имаше много ранени и убити. От разузнавачите загинаха Цимбалюк и Разгонов. Василий също го закачи парче от снаряд в ръката. Свършиха се бинтовете, наложи се да превързват ранените с ризите си.

Над Днепър плуваше гъста завеса от прах и дим. Под прикритието на тази завеса от източния бряг се опитаха да прехвърлят подкрепление. Но вражеската артилерия пак разнесе саловете на трески. Само двама войника с плуване се добраха до Ромашкин. Мокри, ранени, едва живи от умора, те питаха:

— Как сте тук? Държите ли се?

— Държим, се.

— Това е добре. Ние сме при вас, другарю старши лейтенант, за подкрепление.

Василий неволно се усмихна. Макар и малко помощ — двама войника, — но те като че ли олицетворяваха порива, от който бяха обхванати хората на другия бряг. Сега той повече вярваше, че оттам ще ги подкрепят при първа възможност.

По радиото също ги ободряваха. Майор Гарбуз със спокоен бас говореше:

— Предайте на всички: форсирането върви успешно на широк фронт. Ние се гордеем с вас. Всички сте представени за правителствени награди.

А немците вилнееха. Те също разбираха, че през нощта на плацдарма ще се прибавят сили и се стараеха да го ликвидират по светло. Атакуваха вече и с танкове. Особено застрашително беше положението на десния фланг. Ромашкин се хвърли там, но докато дотича, опасността беше минала. Рогатин изтриваше мокрото си лице. Саша Пролеткин нервно палеше цигара. На дъното на траншеята се търкаляха трупове на немци.

— Мръсници — с треперещ глас ругаеше Пролеткин, — едва не ни стъпкаха! Яки са като жребци!

Рогатин гледаше своя приятел с възхищение. Той поясни на командира:

— Когато тези гадове се спуснаха върху нас, аз поех трима срещу себе си. А Сашката падна като мъртъв. Лежи, хитрецът, и стреля отдолу. Добре го измисли!

Саша си придаде суров вид и го парира сърдито:

— Добре ти е на тебе, я виж какъв си: махнеш с приклада и двама падат. А аз какво ще ги направя? Един мина върху мене и досега целите ми гърди ме болят. Настъпи ме с ботушчето си и едва не ме размаза! — Саша лукаво намигна: — Да, ама и аз отдолу в задника такъв откос му дадох, че изскочи от траншеята без помощта на ръцете ми! Ето го, лежи. Виж, муцуната му и досега е обидена.

Ромашкин погледна от траншеята, там действително лежеше едър фашист с обагрени в кръв панталони.

Да, разузнавачите умееха да се шегуват даже в този ад! Василий им беше благодарен за това. С такива хора и в пъкъла не е страшно.

В кратките прекъсвания между контраатаките момчетата успяваха да му доложат за всичко, което заслужаваше вниманието на разузнаването. Жук непрекъснато предаваше получените сведения на левия бряг.

С настъпването на нощта през Днепър отново заплуваха лодки и салове. Немците се отбраняваха отчаяно. Но от разбитите салове оцелелите войници се измъкваха само напред.

Недалеч от Василий се взриви снаряд. Той отново го оглуши. Като изтърсваше пръстта, която го посипа, той почувствува, че някой го дърпа за ръкава. Пред него стоеше Жук. Неговото отслабнало небръснато лице се разтягаше в усмивка. Радистът правеше някакви знаци, устните му мърдаха, а думи Ромашкин не чуваше, в ушите му звънеше.

Жук се приближи плътно и викна в самото му ухо:

— Всички сме представени за награди! А на вас със сержант Пряхин сигурно герой ще дадат, със сигурност ви казвам!

Ромашкин не вярваше: „Навярно има някаква грешка“.

А в ушите му сега не звънеше, там сякаш свистеше зимният вятър. С всички сили Ромашкин се стараеше да стои на краката си, срамота би било да падне — Жук може да си помисли, че от радост е загубил съзнание. Обаче контузията вземаше своето, земята се люлееше, както сал във водата. Василий се хвана за края на траншеята. И траншеята се клатеше нагоре-надолу, нагоре-надолу като люлка. Накрая земята се преобърна и на Ромашкин му се стори, че се е ударил с гръб в твърдото небе…

Съзнанието му се връщаше на откъслеци. Понякога той чуваше трясъка на автоматите, съвсем повредения от пресилване фалцет на Кузма Пряхин. Трябваше да стане, да помогне на сержанта, но нямаше сили.

После съвършено неочаквано за себе си Василий се оказа на мокрия бряг. И съвсем до него се чу гласът на майор Гарбуз:

— Вземете свободна лодка и спешно го откарайте в санитарния батальон. И по-внимателно!