Владимир Карпов
Да се залови жив (24)

И ето, настъпи нощта, когато, според показанията на пленниците, немската армия трябваше да мине в настъпление.

В нашите окопи никой не спеше, всички бяха в готовност. Ромашкин се вглеждаше в тъмнината. Той знаеше по-добре от мнозина какви огромни сили е струпал противникът.

Лек вятър донасяше от полята мирис на зрееща пшеница. Нощта беше топла, Василий от време на време потреперваше и раздвижваше нервно рамене.

В два часа и двадесет минути съветското командуване поднесе на врага убийствен „сюрприз“: чернотата на нощта разпориха ярките линии на катюшите, забоботи артилерията. Огънят и грохотът на контраподготовката бяха толкова силни, че изглеждаше, сякаш наоколо се рушат планини.

— Какво ли става сега при немците! Страшна работа! — викна Ромашкин на стоящия до него Люленков, но той не го чу в тътена и грохота.

Ромашкин си представи вражеските траншеи, натъпкани с войници, съсредоточени за атака. На тях не им стигат блиндажи, за да се укрият от огъня, и сега те лежат един върху друг. Танковете, изведени на предни линии, горят, преди да са влезли в бой. Хиляди тонове снаряди, предназначени за разрушаване и унищожаване на нашата отбрана, се взривяват на огневите позиции на своите батареи, като събарят, чупят и осакатяват всичко наоколо. „Да, Серьожа — помисли Ромашкин за Конопльов, — твоят живот скъпо излезе на немците. Ние узнахме деня и часа на настъплението им и ето — ударихме ги в най-опасния за тях момент!“

И все пак, независимо от значителните загуби в пет часа и тридесет минути противникът премина в настъпление. Към полка на Караваев по узрялото пшенично поле тръгнаха танкове. Те бяха толкова много, че биха образували плътна стоманена стена, ако не се бяха подредили шахматно в няколко линии, търкалящи се една след друга като вълни.

Това сражение за всички от участниците имаше своите мащаби. За съветското Върховно главно командуване то представляваше едновременно съкрушаване на две най-силни групировки на противника — орловската и белгородската, — за командуващия Централния фронт К. К. Рокосовски това беше единоборство с 9-а немска армия, която се стремеше към Курск от север, за командуващия Воронежкия фронт Н. Ф. Ватутин — недопускане на пробив към Курск от юг на 4-а танкова армия на неприятеля. За командира на дивизията Доброхотов и командира на полка Караваев главният смисъл се състоеше в отблъскването на таранния удар на танковете, насочени към техните бойни позиции. А за взводния Ромашкин това беше смъртна схватка с един-единствен тигър, нахлул в разположението на разузнавачите.

Ромашкин за пръв път виждаше такава машина. Тя беше огромна и ъгловата. По формата й можеше да се съди доколко здрава и дебела е бронята на тигрите.

След тигрите следваха автоматчици със засукани ръкави. Тези техни засукани ръкави изглеждаха заплашително — вървяха войници, които си знаеха работата. Вървяха, сякаш отиваха на работа, твърдо решени да не се спрат пред нищо! Те приличаха на тези немски войници, които Василий за пръв път видя на шосето край Москва през 41-ва година!

Но настанаха други времена и друго оръжие беше в нашите ръце. Сега немските самолети, както и да се стараеха, не успяха да построят въртележка над главите на отбраняващите се. Едва се появиха и върху тях веднага се втурнаха иззад облаците изтребители. Загракаха скорострелни оръдия и задимиха с черни шлейфове юнкерсите и месершмитите, като падаха на земята един след друг. Падаха и нашите якове и лавочкини, но не им позволиха да стоварят бомби върху бойните позиции на сухопътните войски.

Даже тигрите изглеждаха несъкрушима сила само отдалече. А щом се приближеха на прицелно разстояние, нашите нови оръдия ЗИС започваха да разпарят броните им със специални снаряди и да ги изгарят.

Пехотата седеше в траншеите, без да трепери от вълнение. Тя добре знаеше, че всичко това е трябвало да тръгне срещу нея именно в този час, именно в тази посока и в такова именно количество. В ръцете на войниците сега бяха не крехките стъклени бутилки с бензин, а специални противотанкови гранати. И във всеки взвод имаше противотанкови оръдия с дълги като водопроводни тръби черни цеви. Те подпалваха кожата на тигрите, ослепяваха ги, избиваха гъсениците от валяците.

„Да, сега ние не сме, както преди — мислеше Ромашкин. — Сега лесно няма да им се дадем. Народът не е вчерашен, битият войник струва колкото трима небити.“ Василий внимателно погледна своите бойци. Те стояха мълчаливо и разглеждаха изпод вежди черните кръстове върху броните на тигрите, оръдията, скърцащи и стържещи, излъскани до блясък.

Василий разбираше, че атаката трябва да се задуши на първата позиция. Но спокойната му увереност в своите сили породи в него странно желание: няма да е лошо, ако поне един от тигрите нахлуе тук, във втори ешелон на полка, където обикновено се намираше в резерва разузнавателният взвод. Нямаше търпение сам да се срещне с това чудовище.

Сякаш за да изпълнят това неразумно желание, тигрите стигнаха до първата и до втората траншея. Удряха ги, палеха ги, минираха ги, но оцелелите пълзяха напред и помитаха по пътя си всичко живо.

И настана момент, когато тигърът насочи оръдейната си цев право в лицето на Василий. Кръглата дупка на този отвор се оказа толкова необятна, че закри и бойното поле, и това, което ставаше на небето. „Сега от тази дупка ще излети огнен сноп и от мене нищо няма да остане“ — мярна се в съзнанието на Ромашкин.

Увереността, която съвсем доскоро изпълваше душата му, изведнъж се изпари. Желанието да се мери с тигъра се оказа глупост, която му докара беда. „Сам, глупако, си го искаше, на ти сега!“

Танкът стреля, огънят заслепи Ромашкин и веднага настъпи дълбока тишина. Така става в киното, когато се загуби звукът. Василий виждаше, че наоколо, както преди, хвърчи пръст от взривовете, войниците нещо крещяха, отваряха уста, но всичко беше беззвучно. „Спукаха ми се тъпанчетата“ — сякаш не за себе си помисли Василий, без да откъсва очи от пълзящия към него тигър.

Когато горещото дихание на машината докосна вече лицето му, Ромашкин делово хвърли граната. Беззвучно избухна още един фонтан от земя и дим. Танкът се люшна върху изправната гъсеница, а другата — разбитата — като желязна боа изпълзя на земята. Василий, а след него и Рогатин, и Шовкопляс се хвърлиха напред. Знаеха, че колкото са по-близко до танка, толкова е по-безопасно.

Иван се изкачи на задната част на танка и се изправи над люка, като държеше автомата си в готовност: екипажът щеше да се опита да поправи гъсеницата или в краен случай да избяга, за да не изгори в тази желязна кутия. Разузнавачът не сгреши: капакът на люка леко се повдигна. Рогатин мигновено пъхна дулото на автомата в цепнатината и изстреля във вътрешността на машината дълъг откос. Капакът, вече от никого не придържан, леко се поддаде на силното дръпване на Шовкопляс. Той хвърли в стомаха на танка граната и тутакси захлопна люка, за да не попадне под отломките.

Василий не чу взрива на гранатата, само видя жълтия дим, който потече от цепнатината на неплътно затворения люк. Шовкопляс и Рогатин беззвучно мърдаха устни. „Нима оглушах завинаги?“ — пак се запита Василий и показа на момчетата ушите си, като помаха с ръце — нищо не чувам Иван настойчиво кимаше някъде назад. Василий се огледа и се убеди, че немските танкове не само горяха. Оределите им бойни редици все по-дълбоко се врязваха в нашата отбрана. Тигрите и съпровождащата ги пехота вече отминаваха и щаба, и тила на полка, устремяваха се към дивизионните резерви. „Как не ни избиха автоматчиците?“ — учуди се Василий и скочи назад в окопа: приближаваха се нови немски танкове. Само че тези не вървяха в плътен разгърнат фронт, а несъсредоточено, на отделни подразделения.

„Какво става? В обкръжение ли сме? Оцелял ли е полкът? Къде са Караваев, Гарбуз?“ Ромашкин погледна през бинокъла към полковия наблюдателен пункт. Там се мярнаха някакви глави, те приличаха на наши каски.

— След мен! — изкомандува Василий и отново се учуди: той не чуваше гласа си, а момчетата разбраха командата.

Към наблюдателния пункт се стичаха оцелелите роти. Куржаков, както винаги в боя, възбуден и весел, енергично жестикулираше, но Василий не разбираше какво казва. Полковото командуване също беше в цялост. Караваев даваше нареждания, сочеше хълмовете и деретата.

Като погледна с жалост своя взводен командир, Иван Рогатин написа с пръст на рохкавата земя, преобърната от снарядите: „Заемаме кръгова отбрана.“

В ушите на Ромашкин тишината се смени с някакъв тътен, сякаш ги заливаше вода. Главата го болеше. Стягаше го в тила. Разузнавачите го поведоха под ръце към участъка, определен за отбрана на взвода. И тук съзнанието на Ромашкин започна да гасне. Той легна в храстите и се забрави.

Немците, без да обръщат внимание на съветските части, който останаха в тила, се стремяха напред. Само напред! Стремяха се, каквото и да стане, да затворят в своите клещи Курск.

На шестия ден на Василий му стана по-добре. Той отвори очи и видя Гарбуз. Опита се да стане пред заместника по политическата част, но не можа да се вдигне.

— Лежи, лежи! — Гарбуз го придържа с ръка. — Е, как се чувствуваш?

— Нормално, другарю майор — отговори Ромашкин. — На него му се стори, че отговори силно и ясно, а всъщност Гарбуз едва разбра неговата тиха, заплитаща се реч.

— Значи, ти ме чуваш? — зарадва се Гарбуз.

А как иначе? Нали говоря с вас!

— Вярно. И даже мислиш логично. Значи, всичко е наред.

— А как е настъплението?

— Немското ли?

— Нашето.

— Откъде знаеш за нашето настъпление? Теб те контузиха, когато отстъпвахме.

— Знам. Длъжни сме да настъпваме.

Гарбуз беше трогнат от тази увереност.

— Скъпи мой, всичко ще бъде, както трябва. Немците се задъхват. За една седмица се придвижиха само на седем километра към Пенири. А от Белгород са на малко повече от тридесет. Не успяха с обкръжението. Не стигнаха до Курск. Оправяй се, Василий, скоро нашите ще подгонят фрицовете и ние ще се включим.