Владимир Карпов
Да се залови жив (6)

Ромашкин дойде на себе си и видя възрастна жена с бяла забрадка.

— Ето че дойдохме на себе си — каза тя.

Василий се учуди — откъде го познава тази жена? Май че тя го нарече едно време глупчо. Как ли е попаднала тука? А по-точно как той е попаднал при нея? Василий попита, като гледаше познатото лице:

— Вие ли плачехте във военното комендантство?

Тя кимна.

— Аз, мили, аз. Всички жени плачат в комендантството, коя изпраща жив, коя е получила съобщение за убит.

— Не, аз питам за двадесет и втори юни.

— Правилно — съгласи се жената. — Аз и този ден плаках.

Ромашкин разбра — тя се съгласяваше, защото той е болен, не, не е болен, ранен е. Той си спомни как веднъж баща му боледуваше и майка му кимаше за всичко, което той говореше, с всичко се съгласяваше. На тежко болните не се възразява, те не бива да се вълнуват. Значи той е тежък случай.

— Той още бълнува — каза груб глас наблизо.

Василий погледна — на кревата седеше човек по бельо.

— Не, не бълнува — учуди се онзи. — Гледа.

— Къде съм? — попита Ромашкин жената.

— В болницата, мили, в болницата.

— В кой град?

— В селището Индюшкино.^[1]

Ромашкин се усмихна.

— Смешно име.

— Смешно е, мили. Ти повече не говори. Не бива.

Ромашкин лежеше в полевата болница на двайсетина километра от предната линия на фронта. Тук имаше най-различни ранени: леко ранени — такива, които нямаше смисъл да се откарват в тила, защото след няколко седмици щяха да влязат в строя, и такива, които не можеше да се евакуират веднага — така наречените „нетранспортируеми“. Изкарваха ги от тежкото състояние и после ги изпращаха по-нататък. Ромашкин беше тежък случай не заради раната, а заради простудата и голямата загуба на кръв.

Скоро му стана по-добре. Сега вече не пропадаше в тъмната мека пропаст, през цялото време беше в съзнание. Измъчваше го само раздиращата гърдите кашлица. От тази кашлица раната гореше и кървеше. Възрастният военен лекар весело казваше:

— Просто учудващо! В мирно време човек с такъв букет — простреляни гърди и възпаление на белите дробове — щеше да се оправи най-малко за един месец. А сега след една седмица е вече здравеняк.

— Още една седмица и ще отиде на танци — усмихнато каза Мария Никифоровна — болногледачката от офицерската палата.

Когато военният лекар си отиде, болните се разприказваха. Василий познаваше само тези, които лежаха около него. Отляво беше капитан Городецки, як, едър, командир на батарея. И гласът му беше артилерийски — силен, звучен. Отляво лежеше нисичкият красив батальонен комисар Линтварьов, грижливо обръснат, с черни вежди и с вълнисти тъмни къдри. На Ромашкин му беше приятно, че този красив, сериозен и явно много умен комисар лежи до него. Комисарят правеше впечатление с учтивостта си. Той говореше с всички на „вие“, често казваше и „извинете“, „моля“ и „благодаря ви“.

Капитан Городецки беше груб, проглушаваше Ромашкин със своя оръдеен глас. Обичаше да се шегува, но шегите му не предизвикваха смях. Когато кашлицата разтърсваше Ромашкин, батарейният командир казваше:

— Ти зарежи тази работа, не се преструвай, все едно, ще те изпратят на предната линия. — И грижливо повдигаше Василий заедно с възглавницата, помагаше му да преодолее пристъпа. — И да кашляш, и да не кашляш, ще те изпратят в полка. Само вятърът ще те вее отзад.

До артилериста лежеше набит, широкоплещест танкист — старши лейтенант Демин. Русоляв, със светли вежди, даже през зимата с розово, сякаш изгоряло на слънцето лице, Демин беше неразговорчив, по цели дни четеше вестници и книги.

Другите обитатели на стаята Василий все още не познаваше. Някои от тях минаваха покрай него с патерици, но никой не разговаряше с Ромашкин.

Болницата беше разположена в зданието на училището. Командирската стая беше голяма, в нея се бяха събрали петнадесет легла. Вратата на стаята водеше към залата. Там като в казармата в дълги редици бяха подредени нарове. Върху тях лежаха червеноармейци по долни пожълтели ризи.

В командирската стая миришеше на лекарства и на засъхваща кръв. От общата зала лъхаше същата миризма, но още по-гъста, със забележим примес на гниещи рани и изпрани партенки.

От леглото си Ромашкин виждаше малката сцена в залата. На изкорубеното, олющено по краищата платно, висящо на сцената, беше нарисуван селски пейзаж — брези, полета, селце на възвишението. „Също като моето училище — мислеше си Василий. — Сигурно са строени по един проект. На същата такава сцена получавахме дипломите си — Зина, Шурик, Ася, Витка. Къде ли са те сега? Трябва да напиша на Зина.“

Скарването между тях сега изглеждаше безсмислено. Василий помнеше как каза на Зина, че се кани да кандидатствува в авиационното училище и как обидено тя му отговори: „Искаш да живееш цял живот по команда — раз-два?“ Колко далеч остана всичко това! Василий не можеше да си спомни адреса на Зина. Улицата знаеше — „Осоавиахимовская“ а номера беше забравил. „Е, нищо, мога да го науча чрез мама.“ Ромашкин написа писмо в къщи веднага щом можеше да държи молива. „В следващото писмо ще помоля мама за адреса и ще напиша на Зина. Дано по-скоро дойде отговор. Как ли воюва татко? Не е ли ранен?“ Ромашкин си спомни войниците, които неговият взвод смени, спомни си как изглеждаха неговите бойци един ден след боя. „Нима и татко е такъв?“ Ромашкин не можеше да си го представи такъв. Баща му винаги ходеше с изгладен костюм, с вратовръзка — такъв интелигентен, както мама го наричаше на шега, „ръководен другар от градския изпълком“.

Вечерта в общата зала инсталираха киноапарат, закачиха екран и се приготвиха да дават филм. Зрителите лежаха по леглата си. Командирите, които можеха да ходят, си донесоха табуретки.

Когато се готвеше прожекцията, Ромашкин спеше, а Городецки и Линтварьов завършваха играта си на шах.

На Ромашкин му се присъни странен сън. Той стои на Червения площад, диригентът с бели ръкавици размахва ръце, а пред него отчаяно се бият Куржаков и онзи луд немски летец, когото Ромашкин залови. Немецът и Куржаков се бият със стиснати в ръце пистолети и ножове, грабват от земята камъни и се удрят с тях по главите. А музиката все свири и диригентът маха с ръце в бели ръкавици. Василий се събуди. В стаята звучеше параден марш, а пред очите му беше Червеният площад с войските. Той не разбра веднага, че това е прегледът — парадът на 7 ноември. Най-после осъзна какво става и започна да се вглежда с любопитство. „Може би ще покажат и мене? Край нас се въртяха оператори.“ На екрана стояха войските, заснети някъде от високо, после показаха суровите лица на участниците в парада. Шапките и раменете им бяха покрити със сняг. Но себе си Ромашкин не видя.

На екрана Сталин четеше речта си. Той се виждаше до кръста, едър, на целия екран, с фуражка и шинел. Говореше спокойно и твърдо.

— Та тогава валеше сняг! — спомни си Ромашкин и каза изумен: — Защо на екрана го няма? И пара не излиза от устата на Сталин, а тогава беше студено. Аз бях там.

Сталин говори дълго, показаха цялата реч. Затова и Линтварьов, и Городецки, които, оставиха шаха, можаха да се убедят, че Ромашкин говори истината.

— Виждате ли, цялата войска е в сняг, виждате ли? Та аз имах цяла пряспа на шапката си. А край Сталин не прелита нито една снежинка. И пара няма. На студа обезателно трябва да има пара.

Линтварьов рязко се изправи.

— Вие, другарю лейтенант, говорете, но не се забравяйте. Защо се опитвате да породите някакви съмнения относно другаря Сталин? Вие, другарю капитан, чухте ли думите му?

Командирът на батареята се приближи към Василий, наклони се над него и глухо каза:

— Нищо не съм чул. Бълнува момчето, а, ти, комисаре, му приписваш политика. Лежи, лейтенанте, лежи спокойно. Сега ще ти дам водичка.

Ромашкин го разтърси кашлица, той застена от болка, но съзнанието му беше ясно.

— Не, аз всичко помня. Та аз бях там.

Командирът на батареята му намигна: мълчи, с други думи, не бъде глупак. И Ромашкин разбра.

Когато Линтварьов излезе някъде, Городецки каза:

— Ти бъди по-внимателен с такива изказвания. Че иначе ще те изпратят някъде надалече, в посока, противоположна на предната линия.

— Защо вие винаги говорите някак странно за предната линия?

Городецки се усмихна, откри пожълтелите си от тютюна зъби и започна да разказва:

— Работата беше такава. Аз служех в Далечния Изток. Е, като започна войната, всички започнаха да молят да ги изпратят на фронта. А командирът на полка не пускаше никого. Пък това и не зависеше от него. А той беше хитър човек и обещаваше на всички: „Който се прояви добре и се окаже достоен, ще ходатайствувам да го изпратят на предната линия.“ Аз и още един командир на батарея, капитан Чикунов, се отличихме в стрелбите. Командирът на полка каза пред строя: „Ще ходатайствувам да ви изпратят в действуващата армия“. И, разбира се, не изпълни обещанието си. Така се появи тази приказка: „Ще ходатайствувам да ви изпратят на предната линия“. Задълго се запомниха тези думи. И аз не мога да ги забравя.

Добрата Мария Никифоровна донесе на Ромашкин от селото домашно мляко, стопли го, сложи му мас и го поеше, като казваше:

— Маста ще те излекува от болестта. А млякото е истинско. Не е на прах. В това на прах няма никаква сила. Налееш му вода — и това е, вода си е било, вода си и остава. Нима това е мляко?

На Ромашкин му беше приятна грижовността на Мария Никифоровна.

— Скоро ще стъпиш на крака — казваше тя, — ще ходиш на танци. Ще танцуваш фокстрот с мене, защото съм те излекувала.

Ромашкин се смущаваше, но подхващаше шегата.

— Ние с вас ще извъртим една румба, лельо Маня.

Болницата се попълваше с нови ранени. Стонове, псувни и викове се чуваха от голямата зала и класните стаи. Новодошлите внасяха в зданието свежестта на мразовития въздух. Но след ден-два всичко влизаше в старите релси. Мнозина от тежко ранените умираха — тях ги изнасяха. На тези, които оставаха живи, облекчаваха страданията. А въздухът се изпълваше с гнилия мирис на стари рани.

Ромашкин започна да се движи. Като прожектираха филми, той отиваше с табуретката си в общата зала, шегуваше се с младите сестри.

В неговата стая се появи нов съсед — старши лейтенант Хасанов. Беше му откъснато стъпалото, но той още не разбираше това и молеше Ромашкин:

— Завий ми крака, мръзне.

Ромашкин разпитваше Хасанов за последните боеве:

— Ти къде беше, на кой участък?

— Истра знаеш ли? Там има язовир.

— Чувал съм.

— Него отбранявахме.

— На брега е по-лесно да се отбраняваш, не е като на голо място.

— По-лесно ли казваш? Че той е замръзнал, може да се ходи като по земята.

— Правилно. Ти говори спокойно, не се вълнувай.

— Как да говоря спокойно, като ни изблъскаха. Разбираш ли, през нощта се приближиха по леда, атакуваха и завзеха плацдарма. На този плацдарм ме раниха в рамото и в крака. Ти не видя ли, голяма ли е раната?

— Всичко е забинтовано — навеждайки очи, лъжеше Ромашкин.

— Е, нищо, ще оздравее. Та те, разбираш ли, се промъкнаха към нас по здравия лед, а ние, когато ги отблъсквахме, вървяхме в атака къде по парчета лед, къде плувайки между тях. Всичко беше разбито от нашите и немските снаряди. Ама че вода беше! До сега ми мръзне кракът. Завий го, моля те, бъди добър.

Ромашкин вече ходеше сам на превръзки и за лекарства, оставаше по-дълго в манипулационната, разговаряше ту с рижата, белокожа Рита, ту с чернокосата татарка Фатима. Мария Никифоровна сега през цялото време шеташе край леглото на Хасанов, шепнеше му нещо за танци, за топлия Ташкент, където скоро ще го евакуират, а там, в родината си, той непременно ще се стопли.

Дните в болницата се точеха еднообразно и скучно. Ранените, в по-голямата си част млади момчета, веднага щом започваха да се движат, търсеха развлечения. А какво можеше да се измисли между четири стени? Но все пак се забавляваха. На червеноармееца Посохин не му беше в ред стомахът, правеха му клизми. Щом влезеше в манипулационната за поредната клизма, няколко бойци заемаха всички кабинки в тоалетната. Посохин тичаше край вратите и с нарастващо безпокойство викаше:

— Братя, отворете. Момчета, бива ли така!

Цялата голяма стая се смееше с глас. После и Посохин се смееше, той беше добродушен момък. Както и да хитруваше, колкото и да се стараеше да се шмугне незабелязан в манипулационната, останалите го следяха и представлението се повтаряше.

На друг боец бяха сложили четка в ботуша и той, като си пъхна крака, уплашено закрещя. На трети бяха сипали хинин в компота и дълго чакаха да сръбне от тази смес… Надпреварваха се да ухажват сестрите и в това отношение се разгаряше опасно съперничество.

Събуждаха се рано и най-напред слушаха радиобюлетина на Информбюро, после с нетърпение чакаха вестниците. Батальонният комисар Линтварьов четеше последен. Даваха по един брой „Правда“ и „Красная звезда“ на стая. Командирите бързо преглеждаха фронтовите новини и когато вестниците се освобождаваха, Линтварьов ги прочиташе от първия до последния ред и си записваше нещо в дебелия бележник.

Понякога с него горещо спореше танкистът Дьомин.

— Е, край, немците се изтощиха! — каза веднъж Линтварьов, като прочете някаква статия.

— И кой го е определил това? — веднага откликна Дьомин.

— Обективният ход на събитията.

— А именно?

— Ето, цитират се откъси от немски вестници. Фашистите вече не съобщават за планомерни настъпления, а казват, че на Източния фронт свирепствуват студове, които не позволяват да се провеждат големи настъпателни операции.

— Е, и какво? — възрази Дьомин. — Правилно пишат — през зимата е по-трудно да се воюва, снеговете сковават маневрите. Още повече, немците не са свикнали с нашите студове.

Линтварьов чакаше спокойно танкистът да се изкаже, по ироничното му лице Ромашкин виждаше, че комисарят е подготвил солидно опровержение:

— Те не са свикнали със суровата зима, правилно казвате. Но къде е тя, зимата? Къде са студовете? По-студено от минус три, минус пет градуса още не е било! Зимата тази година закъсня. Така че времето е благоприятно за немците. А защо те крещят за студовете? Търсят оправдание за несполуките си. Значи са се изтощили!

Ромашкин не участвуваше в спора, но беше съгласен е Линтварьов — студове действително нямаше. Василий неведнъж беше излизал на двора да подиша чист въздух само по синия си бархетен халат.

— Много хубаво, че Совинформбюро е публикувало такава статия — убедено говореше комисарят. — Това е официален документ. Ще дойде време, историците ще отворят днешния брой на „Правда“ и ще видят, че не генерал Мраз е спрял немците, както твърдят те, а ние — Червената армия.

Ромашкин облече избелелия си стар халат и се приготви за разходка. Не за да се убеди, че няма студове — това беше поредното му тайно измъкване от сестрите.

Той слезе на първия етаж и излезе през вратата. Зави му се свят от чистия прохладен въздух и едва доловимия мирис на сняг. Василий всеки ден удължаваше разходките си и постепенно научаваше какво става в двора на болницата, къде какви служби има и какви отделения.

По-рано беше чувал удари на чукове в голямата плевня в далечния ъгъл на двора. Днес стигна и до тази плевня. Оттам излезе също такъв оздравяващ като него, облечен в топъл син халат, препасан с парче бинт.

— Що за работилница е това? — попита Ромашкин с надежда да си намери някакво занимание и да се пребори със скуката.

— Шием дървени ризи за нашего брата — отговори му той.

— Какво? — не разбра Ромашкин.

— Влез и ще видиш.

Василий надзърна през вратата, откъдето приятно миришеше на дървени стърготини и трески. В голямото помещение стояха подпрени в една редица до стената ковчези, сковани от прясно рендосани дъски.

Ромашкин се отдръпна.

— Не ти ли хареса? — усмихна се криво момъкът. — Има и друга работа. Иди ей там, в горичката, и ще видиш.

— Не бива да ходя толкова далече.

— Не е толкова далече — на двеста метра е. Сигурно си се канил да стигнеш до Берлин, но немците са ти съкратили маршрута — каза язвително той…

Ромашкин се обиди и си помисли за Линтварьов: „Ето какви разговори би трябвало да чуеш, комисарю“. Той каза:

— Дрънкало. Съвсем не мислиш какво говориш.

Оздравяващият се засмя.

— Нищо, ще бъдеш по-зъл. Полезно е.

Ромашкин си спомни за Куржаков. „Дали е жив? Той също през цялото време говореше за злобата. А по време на боя беше весел, даже се усмихваше. Мислех, че ще ме застреля заради танковете, а той даже ми помогна“.

След още три дена Ромашкин излезе зад оградата и стигна до онази горичка, където, той вече знаеше, има работа за оздравяващите. В горичката беше гробището.

Василий тръгна бавно покрай старите гробове, четейки имената. „Може би нашите момчета — Крапетян, Сабуров, Синицки — са погребани тук? Макар че едва ли. Нали не са били ранени. Тях ги убиха на място. Заровени са в някоя братска могила.“ Ромашкин изведнъж се стъписа, като видя своята фамилия. Прочете още веднъж: „Редник Ромашкин, П. Н.“ Нещо студено го полази от краката към сърцето. „Редник П. Н. — Пьотър Николаевич. Не може да бъде… Защо да не може? Хасанов лежа три дена и го изнесоха. Сега ще го сложат в онзи гроб, който копаят, и утре ще бъде написано: «Хасанов» Така и не разбра, че няма крак.“ Василий разбра, че както и да хитрува, както и да отвлича мисълта си, няма да избяга от бедата — това са инициалите на баща му — Ромашкин Пьотър Николаевич.

Василий хукна към болницата и връхлетя върху лекуващия лекар.

— Защо си такъв разчорлен? — попита лекарят, свикнал да го вижда спокоен.

— Не помните ли ранения Ромашкин? Един възрастен… Слаб, висок, лекували са го тук. Погребан е там. Инициалите съвпадат — П. Н., и на баща ми са такива. Разбирате ли?

— Успокой се. Сега ще проверим. Какъв чин има баща ти?

— Редник.

— Всичко е ясно. Аз не мога да го познавам — веднага ме прикрепиха към командирската стая. Да вървим.

В управлението на болницата влязоха в тясна стаичка с рафтове по стените. Там в папките се намираха лекарските документи на напусналите ранени.

— Вижте, ако обичате, на „Р“ — Ромашкин — помоли военният лекар една стара жена с очила.

В ръцете й прошумоляха страниците около картончетата с буквата „Р“ а после тя издърпа една папка и я подаде на доктора. Той прелисти хартийките, със съжаление погледна лейтенанта и тихо каза:

— Да, това е той. Всичко съвпада — Оренбург, името, презимето, даже адреса. Екатерина Лвовна, дайте, моля ви, на лейтенанта един стол. Седнете, четете. Тук е казано всичко. Не мога да ви дам историята на болестта в стаята. Четете тук.

Василий отвори синята папка и прочете: „Фамилия, име, презиме — Ромашкин. Пьотър Николаевич, Година на раждане — 1905. Националност — руснак.“ Защо е необходима, тук националност? „Партийност — безпартиен — се мярна пред очите му. — Диагноза — пронизваща рана в гърдите с увреждане на сърцето.“ И аз в гърдите, и татко. Буквите се разплуха сякаш бяха намокрили хартията с вода и в същия миг Василий усети, че сълзите заливат очите му и вече се търкалят по бузите.

Остатъка от деня Василий прекара в леглото, заровил лице във възглавницата. Мария Никифоровна се суетеше около, него. Съседното легло беше празно, на мястото на Хасанов още не бяха сложили никого.

От този ден нататък Ромашкин започна да бърза за фронта. Неговата припряност беше продиктувана не от желанието да се отличи и да покаже смелостта си — не, той искаше да отмъщава за баща си. В гърдите му нещо се вкамени и той разбра, че за да му олекне, трябва по-скоро да се озове на фронта, да бие фашистите, да ги бие безпощадно.

Докторът казваше, че е необходимо да се лекува още половин месец, предлагаше му отпуска.

— Ще си отидете в къщи, ще се видите с майка си, ще й помогнете да понесе мъката.

От срещата с майка си Василий даже се изплаши. Да се окаже в апартамента, където всичко ще напомня за баща му, и да знае, че той никога няма да се появи, му се струваше непосилно.

— Не, какво говорите, за каква отпуска може да става дума — хладно каза Василий. — Само на фронта!

Той всеки ден омръзваше на военния лекар, престана да ходи при сестрите в манипулационната, затвори се, отслабна.

През това време дойде писмо от майка му. Обхваната от страх за живота му и здравето му, тя разпитваше къде е ранен, как се чувствува, може ли да има последствия? За баща му не пишеше нито дума. А съобщението за смъртта му беше получила от същата болница. Василий сам видя копието в онази синя папка.

„Щом мама постъпва така, значи й е по-леко“ — реши той и й отговори, че раната е нищожна, скоро ще се върне на фронта и ще й изпрати новия си адрес. Смъртта на баща му стана тайна, която знаеха и двамата. И всеки искаше да поеме върху себе си повече от тази мъка, за да облекчи страданията на другия.