Владимир Карпов
Да се залови жив (34)

От 13 до 28 януари 1945 година войските на 3-и белоруски фронт, в състава на които беше и полкът на Караваев, пробиха фронта на 120 километра в дълбочина, навлязоха в Източна Прусия и стигнаха до града-крепост Кьонигсберг.

По същото време 2-ри белоруски фронт с удар от югоизток отблъсна фашистките войски до Балтийско море и преряза всички пътища, които съединяваха Прусия с Германия.

В Кьонигсберг останаха в обкръжение 130 хиляди немски войници и офицери.

В хода на настъплението Ромашкин, както и всички от неговия полк, получиха четири благодарности от върховния главнокомандуващ. Благодарностите бяха публикувани във вестниците, а освен това всеки получи напечатана на твърда хартия заповед, която приличаше на грамота. В Москва един след друг гърмяха салюти.

— Ето как ни чествуват! — гордо казваше Саша Пролеткин и очите му сияеха.

Почти ежедневно във вестниците пишеха за нови победи. Саша четеше съобщенията и ги коментираше:

— По-рано четяхме за другите. А сега нека всички да знаят, че ние не си клатим краката! Слушайте, братлета!

„Заповед на върховния главнокомандуващ до командуващия войските на 3-и белоруски фронт армейски генерал Черняховски и началник на щаба на фронта генерал-полковник Покровски.

Войските на 3-и белоруски фронт преминаха в настъпление с подкрепата на масираните удари на артилерията и авиацията, разкъсаха дълговременната дълбоко ешелонирана отбрана на немците в Източна Прусия и преодолявайки упоритата съпротива на противника, за пет дена настъпателни боеве се придвижиха напред с 45 километра, като разшириха пробива до 60 километра по фронта.“

По-нататък се изброяваха имената на командирите. Караваев не фигурираше сред тях, в заповедта бяха назовани командирите на бригади, дивизии и още по-високите рангове. Генерал Доброхотов, разбира се, беше споменат.

Пролеткин продължаваше да чете:

„Днес, 19 януари, в 21 часа, столицата на нашата родина, гр. Москва, от името на родината дава салют на доблестните войски на 3-и белоруски фронт, разкъсал немската отбрана в Източна Прусия, с двадесет артилерийски залпа от двеста двадесет и четири оръдия.

За отлични бойни действия обявявам благодарност на ръководените от вас войски, взели участие в боевете при пробива на немската отбрана.

Вечна слава на героите, паднали в боевете за свободата и независимостта на нашата родина!

Смърт на немските окупатори!“

— Ето, братлета, как тръгна работата! — тържествуващо обобщи Пролеткин.

След боевете за силно укрепената инстербургска линия във вестниците се появи нова заповед:

„Войските на 3-и белоруски фронт днес, 22 януари, с щурм завладяха град Инстербург в Източна Прусия — важен комуникационен възел и мощно укрепен отбранителен район на немците по пътя към Кьонигсберг“

Ромашкин никога досега не беше виждал град, който да гори като огромен огън. В алените вълни на пламъците Инстербург приличаше на театрален декор. Дим почти нямаше, навсякъде бушуваше огън и в това огнено море се виждаха тук-таме скелетите на многоетажни здания. Града опожариха самите немци.

А след няколко депа разузнавачите отново прочетоха заповедта до армейския генерал Черняховски:

„Днес, 26 януари, войските на 3-и белоруски фронт с бой завладяха в Източна Прусия градовете Тапиау, Аленбург, Норденбург и Летцен — мощни опорни пунктове на дълговременната отбранителна линия на немците, прикриваща централните райони на Източна Прусия“

Това беше последната заповед, адресирана до генерал Черняховски. На 18 февруари 1945 година командуващият фронта беше убит край град Мелзак от парче снаряд, попаднало в гърдите му. Когато Ромашкин чу това от майор Люленков, не повярва:

— Не може да бъде! Някой го е измислил!

— Сега съобщиха по телефона от щаба на дивизията — потвърди Люленков печалната вест.

На Ромашкин все още не му се вярваше. Когато бойци и офицери загиваха в атака, в ръкопашна схватка, при обстрел или по време на бомбардировка — това Ромашкин възприемаше като нещо неизбежно — война е. Но как е могъл да загине Черняховски?! Василий си спомни красивото мъжествено лице на командуващия фронта, доброжелателните му очи, вълнистите му коси. За миг той даже почувствува приятния мирис на одеколон, който беше доловил, когато беше близо до командуващия.

— Просто не мога да си го представя мъртъв — с отчаяние каза Василий. — Та той е историческа личност! Той не може да загине!

След Черняховски командуването на 3-и белоруски фронт пое маршал Василевски. Той подготви и поведе войските на щурм за Кьонигсберг.

Както обикновено, Ромашкин със своите разузнавачи стигна до града един от първите. По време на войната той беше видял много силни укрепления и по справките, които изпращаха от щаба, си представяше какво ги очаква край Кьонигсберг. Но въпреки това, като разгледа с бинокъла града крепост, Ромашкин беше поразен.

Той разбираше, че всичко това, което вижда, е само малка част от укрепленията, която не се поддава на маскировка. Останалото беше скрито дълбоко в земята.

— На никого не е по силите да преодолее такива укрепления — тихо каза Василий. Той даже не можеше да говори силно, като гледаше наредените една след друга линии на дотовете, дзотовете, бетонните противотанкови заграждения, телените заграждения, пред които той знаеше, че са разположени минни полета.

— Нищо, другарю старши лейтенант — каза Саша Пролеткин, — ще си отспим, ще се понахраним, ще се понапънем и ще падне този Кьонигсберг!

Това „отсмиване, отяждане и подготвяне“ продължаваше вече два месеца. Във войската усилено се готвеха за щурм — изучаваха се схеми и макети на укрепления, тренираха съобразно със спецификата на местността, отработваше се взаимодействието между пехотинци, артилеристи, картечари и танкисти.

В батальони и роти идваха оператори, инженери и разузнавачи от вишестоящите щабове и разказваха на бойците за кьонигсбергските укрепления и за това, как по-добре да ги преодолеят. Политическите работници превеждаха беседи за славни победи, извоювани от дедите им по тези земи, и за подвизите, които се извършваха на другите фронтове.

В полка на Караваев подполковник Кирко, офицер от щаба на армията, беше окачил по стените на празния цех на някакъв малък завод огромни схеми и фотографии и изнасяше лекции пред офицерите, пред войниците от стрелковите батальони и специалните подразделения. Много често тези лекции се превръщаха в увлекателни беседи.

— Линиите при Инстербург и Дайме бяха много стабилни, но ние се справихме с тях — разказваше подполковникът. — Имаме всички основания да смятаме, че и Кьонигсберг няма да устои.

— Ще пооредеят! — весело възкликна мустакат сержант от първия ред.

— Не трябва обаче, другари, да се подценява мощта на крепостта — възрази Кирко. — Тя е строена и усъвършенствувана в продължение на седемстотин години. През всичките тези години укрепленията са били подобрявани и усъвършенствувани. Кьонигсберг е най-мощната крепост на фашистка Германия. Нито Берлин, нито който и да е друг град могат да се сравняват с него. Погледнете тази схема.

Подполковникът се приближи до голям лист, на който няколко кръга един в друг обграждаха черните квадрати на градските квартали.

— Първата отбранителна линия е така нареченият външен кръг, който се състои от три позиции и четири реда окопи. Има още противотанков ров, фугаси, мини, железобетонни насипи, заграждения от телени мрежи и още много други специални, почти незабележими препятствия. Всичко това са само подстъпи към крепостта. Те са прикрити от многослоен артилерийски и картечен огън.

Подполковникът премина към друга схема:

— Предната линия със съоръженията немците наричат „нощницата на Кьонигсберг, като имат пред вид, че в нея може да се спи спокойно, според тях, тя е непреодолима.

— Ще им съблечем и нощницата, и гащите и ще ги напердашим, където трябва — весело каза същият сержант.

— И така, основа на крепостните съоръжения са петнадесетте форта. Те обкръжават града като пръстен и всеки форт си има свое име. Ето, погледнете: «Крал Фридрих», «Мариенбург», «Квеилау», Кралица Луиза“, „Калген“ „Каниту“, „Лендорф“, „Покарт“ Всички фортове са свързани помежду си с околовръстен път. Всеки форт представлява многоетажно железобетонно съоръжение със собствена електроцентрала, складове с продоволствия и боеприпаси и лазарет. Дебелината на стените е повече от три метра. Въоръжението се състои от няколко десетки картечници и две-три артилерийски батареи. Пред фортовете има ровове, широки двайсет метра и дълбоки седем метра. Те са запълнени с вода само до половината, за да се затрудни преминаването.

Сержантът веселяк вече не се шегуваше. Той мълчаливо гледаше схемата, а в края на лекцията тихо изруга и се обърна към Кирко.

— Какво сте взели да ни плашите, другарю подполковник? Ние въпреки всичко ще разбием вашите фортове.

— Те не са мои — примирително каза офицерът. — Аз ще ги превземам заедно с вас. Другари, аз още не съм свършил. Сега чуйте къде са слабите места на тези съоръжения.

— О, това ще ни потрябва!

— Както е известно, всяка техника и всяка крепост са мъртви без хората. Ще кажете: че нали в тези съоръжения има хора? Да, има. Но какви? Фашисти, които сме били неведнъж. Това вече не са онези немци, които през четиридесет и първа се смятаха за свръхчовеци.

Ромашкин отново чу в ушите си наглия смях и пред очите му застана картината на бомбардировката на шосето край Москва заедно със здравите, със спортно телосложение немци. Колко самоуверени бяха те и как непринудено се смееха! А бяха пленници!

— Моралният дух на фашистката армия е пречупен — продължи Кирко. — Ето какво казват пленниците, които съвсем доскоро са седели зад тези бетонни стени. Подполковникът размести някакви книжа. — Ето, да речем, този. Доведоха го разузнавачите на старши лейтенант Ромашкин.

— Знаем го!

— Плененият е тотално мобилизираният Йохан Айкен. Той казва: „Ние не искаме да воюваме, на всички е ясно, че войната е загубена. Но офицерите и есесовците ни принуждават. Всеки ден ги четяха списъците на разстреляните за проявена страхливост. По площадите в града висят обесените надолу с главата дезертьори.“

Като изучаваха отбранителните съоръжения на противника, разузнавачите се стараеха да разберат психиката на човека от тези укрепления.

— Кой от вас е бил в Сталинград? — попита веднъж Ромашкин.

— Аз — каза Наил Хамидулин.

— Колко дена се държахте?

— Половин година.

— Разкажи как живеехте, какво правехте в дотовете?

— Ние нямахме такова железобетонно чудо. Седяхме в траншеите, в землянките, имаше по една-две греди над главите ни, имаше много развалини. Там не е крепост, а обикновен град.

— Е, и какъв беше режимът?

— Какъв? Отблъсквахме по двайсет атаки на денонощие — такъв беше режимът. Казаха ни: нито крачка назад, не пускайте немците през Волга! И ние не ги пуснахме.

— Разбери — настояваше Ромашкин, — нужно ни е да знаем подробности от живота по време на дълготрайна обсада.

Наим се обиди:

— Да не би нашите подробности да са като на фашистите?

— Ама че чудак! Защо се обиждаш? Нали трябва да се приспособяваме към новите условия на разузнаване.

— Няма да има дълготрайна отбрана, другарю старши лейтенант. Ние станахме такива, че сега никаква крепост не може да ни спре!

По време на подготовката за щурма най-популярни в полка станаха инженер Биркин и сапьорите. Женя Початкин беше вече старши лейтенант, командуваше сапьорната рота на полка. Той бързо беше усвоил сложната наука на „изграждане и разрушаване“, както той наричаше сапьорската работа.

Нощем Початкин ходеше с Ромашкин в неутралната зона и се промъкваше до фортовете и дотовете. Той трябваше да изучи укрепленията и да измисли как да открие път за полка. По време на нощните му обиколки Ромашкин винаги го охраняваше с разузнавачите си.

Нощем те се промъкваха до рова, спускаха се с въжета до неподвижната вода, която миришеше на гнило. С надувни лодки плуваха до триетажната бетонна скала с черни амбразури. Достатъчен беше един откос, за да се намерят разузнавачите и сапьорите на дъното на рова. Но фортовете не стреляха. Немците спяха спокойно в бетонната им утроба, знаейки, че отпред, в полевите съоръжения, ги охраняват цели дивизии и полкове. На немците и през ум не им минаваше, че някой от руснаците ще се промъкне дотук и ще се реши да плува под самите дула на картечниците.

Початкин опипа, погали студеното тяло на форта и огледа облицованите с камък и бетон брегове. Отлющи парченца камък и цимент и ги сложи в джоба си, после премери дълбочината на водата и височината на рова над нея.

Когато се върнаха при спуснатите въжета, отгоре се склониха главите на Саша Пролеткин, Иван Рогатин и Шовкопляс. С тях имаше и сапьори от ротата на Початкин.

— Да бяхме хванали някой „език“? — попита Ромашкин.

По-рано Початкин не би се отказал от такова предложение, но сега поклати глава и прошепна:

— В никакъв случай. Нашите сведения са по-важни от десет твои въшливи немци.

Успяха да се върнат благополучно от разположението на врага. Пролеткин продължи разговора в своята траншея:

— И да беше домъкнал пленник, какво можеше да ти каже той за конструкцията и здравината на съоръжението? Откъде ще знае това редник или даже офицер? А ние сега ще знаем!

След почивката Василий седеше в блиндажа на майор Биркин и слушаше как Початкин и полковият инженер правят разчети. Те измерваха някакви ъгли, търсеха сведения в справочниците, пишеха дълги колонки с цифри и формули.

Ромашкин отбеляза с гордост, че майорът, макар да беше старши по чин и военен инженер, слушаше с внимание Початкин, който по-добре разбираше тънкостите, за които ставаше дума. Самият Биркин кимна към помощника си и каза на Василий.

— Умен е. Млад, дързък, находчив. Такъв трябва да строи заводи!

— Никога не съм мислил, че първият ми сериозен проект ще бъде посветен на разрушаването на построеното от някого здраво съоръжение — каза Женка, без да се откъсва от книжата.

Когато тръгнаха да вечерят в щабната столова, Василий попита:

— За какво те хвалеше толкова Биркин? Какво си измислил?

Початкин се замисли и неохотно отвърна:

— Предложих да взривим бреговете и форта не по обикновения начин, както се набелязваше, а да направим взривовете насочени. Да ги насочим така, че и бреговете, и стените да се срутят в рова с водата и да образуват дига. По дигата ще минат настъпващите.

— Та ти си гений, Женка! — възкликна възторжено Ромашкин.

Той веднага разбра колко прекрасна, колко спасителна е идеята на Початкин. Василий добре знаеше, че щом полкът излезе при рова, пълен с вода, по бойците веднага ще ударят картечниците от амбразурите и на трите етажа. Тук не само секундата, но и една десета от нея щяха да бъдат скъпоценни. Докато стоварят донесените средства за прехвърляне — пък и ще ги донесат ли? — докато ги спуснат във водата… Страшно беше да се помнели какви поражения ще нанесат десетките едрокалибрени картечници, скрити зад триметровия бетон.

— Представяш ли си какво ще се получи? — продължаваше Початкин. — Щурмовата група се приближава към рова и изведнъж — взрив! Ето, моля ви се, ровът е запълнен. Всички, без да спират и почти без загуби, притичват на отсрещния бряг. Не е лошо, как мислиш? — питаше Женка.

— Нали ти казвам, ти си гений. Ненапразно те конвоирах.

— Още не всичко е обмислено — каза Початкин. — Как да се достави предварително и да се заложи експлозивът? Когато пристигнат настъпващите, всичко трябва да е на мястото си. Само така ще може да се осъществи нашият замисъл.

На Ромашкин му се искаше да предложи нещо полезно. И той се опита да си представи с всички подробности тази операция, като я сравняваше мислено с другите, в които беше участвувал.

През това време двамата стигнаха до столовата, разположена в голямата стая на богаташко имение. Гипсови ангелчета гледаха от тавана учудено съветските офицери, насядали край овалната позлатена маса.

Початкин и Ромашкин ядяха мълчаливо и си мислеха как да се организира взривът. На връщане Василий предложи:

— Слушай, какво ще кажеш, ако го направим като дневно разузнаване? Помниш ли, аз веднъж останах с момчетата в ямите, замаскирахме се отгоре с трева. Можем и сега да направим така — да отидем предварително там, да подготвим всичко и да чакаме.

Женя веднага отхвърли това предложение:

— Ти си седял с разузнавачите в съвсем друга обстановка. А тук ще има мощна авиационно-артилерийска подготовка — нашите ще ни избият.

— Прав си — съгласи се Василий.

— Изходът е един — каза Початкин. — Да приготвим всичко предварително. Да изпреварим атакуващите танкове, под тяхното прикритие да заложим експлозива и да го взривим.

— А ако уцелят танковете?

— Всичко се случва. Затова ще подготвим различни варианти на действие на сапьорите и няколко комплекта експлозив.