Владимир Карпов
Да се залови жив (35)

И ето че настана нощта на 6 април — нощта на щурма. Предните батальони смазаха фашистите и стигнаха съвсем близо до фортовете.

В 10 часа сутринта над пет хиляди оръдия откриха огън по заключената с всички ключалки крепост. Огневият ураган продължи два часа.

Разузнавателният взвод беше назначен за осигуряване действията на сапьорите. Ромашкин седеше заедно с Початкин в укритието. Сапьорната рота беше разделена на щурмови отряди. Самият Початкин беше решил да действува с един от своите взводове, който беше на главното направление и трябваше да създаде дига с взрива.

След един час непрекъснат обстрел снарядите снеха цялата маскировка от фортовете и дотовете — многометровата настилка от пръст, храстите и дърветата, тухлените стени, надстройките и пристройките. Фортовете и дотовете се оголиха, сега бяха опушени, сиви, неуязвими като планини.

Оръдията с голяма мощност откриха огън, оглушавайки всички с тътена на снарядите. Триметровите стени отначало кънтяха и отхвърляха снарядите, после започнаха да се пукат и да се свличат.

Самолетите кръжаха над крепостта: най-отгоре — изтребителите, под тях — бомбардировачите и най-отдолу — щурмоваците. Над фортовете, обвити с дим, хвърчаха отломъци от съоръженията и дърветата, изскубнати с корените.

В един часа през деня започна общият щурм.

— Е, братлета, да тръгваме! — каза Початкин, без да откъсва поглед от мястото, където предстоеше да се направят проходите.

Танковете изреваха и се хвърлиха в атака, като запушиха с черен дим. Артилеристите придвижваха оръдията с дулата напред. Вдигна се вълната на пехотата. Всички стреляха непрестанно по амбразурите и бойниците. Под прикритието на този огън се хвърлиха напред щурмовите групи.

Початкин и сапьорите взривиха първите заряди и отсамният бряг на рова се смъкна във водата. „Браво, колко хубаво е пресметнал всичко!“ — помисли си Ромашкин, като тичаше след един танк, който през цялото време потреперваше от изстрелите на оръдието си.

Като нахвърляха експлозива на саловете, домъкнати от танковете, сапьорите заплуваха към форта, който бълваше от амбразурите огън и дим.

— Стреляйте непрекъснато, не позволявайте да ги обстрелват! — крещеше Василий на артилеристите и танкистите, но, разбира се, никой не го чуваше в този грохот. Ромашкин стреляше с автомата по амбразурите, като се целеше внимателно. Прикрити зад танковете, снайперистите изпращаха един след друг смъртоносни куршуми, вражеските картечници задавено замлъкваха, но веднага започваха да стрелят отново — немците незабавно заменяха загиналите картечари.

Сапьорите най-после стигнаха до стърчащата вертикално над водата бетонна стена. На саловете оставаха все по-малко хора. Те падаха ту във водата, ту върху денковете с експлозив. Онези, които оцеляха, бързо наместиха взрива и започнаха да гребат назад, за да не загинат от него.

Когато салът се върна на другия бряг, на него беше останал само Початкин. Той се шмугна зад танка при Ромашкин. Евгений го тресеше. Той беше мокър — дали от плискането на водата или от собствената си пот.

— Сега, сега — повтаряше той, поглеждате часовника си и се навеждаше неволно в очакване на взрива. Даже сред грохота на боя на Ромашкин му се стори изведнъж, че е настъпила тишина. Взрив нямаше.

Початкин объркано погледна Василий и тихо каза:

— Прекъснат е шнурът.

И се затича към рова, събличайки шинела си. Той се хвърли надолу с главата, показа се далеч от брега и заплува в черната гъста вода, кипяща от плискането на куршумите и парчетата от снаряди.

Всички, които го виждаха, се стараеха да му помогнат: заглушаваха форта с оръдията, заслепяваха амбразурите с автоматите.

Початкин все пак доплува до опаковките си. Блестящ от водата, той излезе на ръба на рова и на Ромашкин му се стори, че чу слаб глас, сякаш по телефона:

— Сбогом, Василий!

В същия миг избухна взривът. Плътната въздушна вълна събори Ромашкин на земята. Всичко се покри с черно-бял дим, от лютивия жълт прах на изгорелия експлозив Ромашкин кашляше и не можеше да диша. Отгоре се посипаха парчета бетон, тухли и буци пръст. Те се удряха звучно в танковете, шляпаха във водата, блъскаха се в земята. Ромашкин закри главата си от този дъжд от камъни.

Когато димът се разреди, всички видяха пласт от каменни късове и земя, който образуваше крива дига между двата бряга. Не мъка, не съжаление за Женка обхванаха Василий през първите секунди, а радост от това, че всички разчети на Евгений се оправдаха — полкът ще изпълни задачата си, ще има по-малко жертви. И тази радост като че ли се предаде на всички. Гръмко „ура“ се понесе над вълната пехотинци и те се устремиха през рова по развалините.

Скоро сивите шинели и кръглите шапки се мяркаха вече през разрушенията в стените, пробити от взривовете на Початкин. Войниците се катереха един върху друг и хвърляха гранати в амбразурите. Фортът бълваше вече не само огън от много пукнатини и дупки излизаше дим.

Без да се бавят край издъхващия форт, бойците се устремиха по улиците на града, затрупани на много места с барикади. Горяха трамваите, от оръдейните изстрели се пръскаха стените, зад които стреляха фашисти. Градът димеше, пращеше, рушеше се, погълнат от пламък, бомби и снаряди.

Василий вървеше печален по дигата, препъваше се в камъните и затъваше в размекнатата пръст. Той се надяваше да намери Евгений. После започна да търси поне парче от дрехата му, но не намери нищо. Початкин или беше разкъсан на части, или беше погребан под дигата.

Отначало Василий съжали Караваев — не искаше да разказва на командира всичко с подробности. Пък и на него му беше тежко да си спомня всичко видяно. Нека остане така, както най-често се случва на война — загинал, и толкова. Но после, като си спомни форта, рова с черната вода и Женка, който плуваше към сигурна смърт, Ромашкин сякаш прозря. Нима можеше да се мълчи? Та Початкин извърши подвиг! Ако не беше той, целият полк щеше да легне пред този ров. С цената на живота си той откри път за всички: запали прекъснатия бикфордов шнур, когато вече нямаше никаква надежда за взрив! А преди това изучи форта и измисли как да се направи дигата.

Ромашкин тръгна към щаба при полковник Караваев. Василий беше готов да доказва дори пред самия върховен главнокомандуващ, че е видял подвига със собствените си очи, че Евгений Початкин не е загинал случайно, а се е пожертвувал съзнателно. Ромашкин даже сега чуваше последните му думи: „Сбогом, Василий!“

Но не му се наложи да доказва нищо. От наблюдателния пункт на полка през стереотръбите и биноклите бяха видели добре как действуваха щурмовите отряди. Бяха видели и спънката, която едва не стана фатална за полка, и как Евгений Початкин, командирът на сапьорната рота, спаси положението и живота на стотици хора от своя полк.

Ромашкин разказа само някои подробности. И през цялото време, когато разказваше и когато мълчеше, когато ядеше, пушеше или тичаше между горящите здания на Кьонигсберг, изпълнявайки поръченията на командира на полка, винаги и навсякъде в ушите му като в телефонна слушалка звучеше слабият и отдалечен глас:

„Сбогом, Василий!“

На третия ден полкът, който си пробиваше път през разрушенията и пожарите, излезе на малък, тесен площад. Зад него бойците видяха много високи, кръгли кули със зъбести върхове. Това беше замъкът на пруските крале. Целият площад и принадлежащите към него улици бяха задръстени от противотанкови заграждения, наричани „драконови зъби“.

Над масивните порти блестеше огромен кръг — часовникът. Той още работеше. Саша Пролеткин се облегна на ъгъла на зданието и даде откос по часовника, като каза:

— Спри, фашистко време!

Часовникът спря, двете стрелки увиснаха безсилни.

Рогатин веднага се нахвърли срещу Пролеткин:

— Защо направи това? Казват, че часовникът е вървял четиристотин години! Свикнал си да правиш безобразия най-безразборно. Сега пък развали историческия часовник. Дивак необразован!

Пролеткин се обърна и видя, че и останалите разузнавачи не одобряват постъпката му. Той каза за свое оправдание:

— До довечера от този замък ще остане купчина натрошени тухли, даже няма да може да се намери мястото, където е висял твоят часовник.

— Онова е бой! Там е неизбежно — мърмореше Иван. — Сега е безобразие!

На червената тухлена стена на замъка беше написано с равни готически букви: „Слабата руска крепост Севастопол се държа двеста и петдесет дни срещу непобедимата германска армия. Кьонигсберг — най-силната крепост в Европа — няма да бъде завзета никога!“

Към разузнавачите се приближи кой знае откъде взел се старец, сух и сгърчен, с тъжни очи в гъста мрежа от бръчки. Като се кланяше и приклякаше, той заговори боязливо:

— Господа руски золдатен, моля не гранати, не стреля ф това мазе — той посочи ниските прозорчета, които се показваха над тротоара. — Там нихт немски золдатен, там има майне фрау, мой жена, мой беден болен Гертруда.

— Не се бойте! Ние не закачаме мирните жители — каза Ромашкин.

— Я, я — въздъхна старецът и погледна към часовника, който Пролеткин беше спрял.

— За всеки случай закачете на прозореца бяло знаме, ей като онези — посъветва го Ромашкин и посочи чаршафите, висящи от прозорците в края на задимената улица.

— О, я! Аз искал такъв флаг, но се страхувал от офицерен и золдатен есес. Той хвърля гранатен, където има такъв бял флаг.

— Откъде знаете руски език?

— Аз бил в плен, първи световен война. Их бин золдатен оф Кайзер.

— Я, братлета, исторически „език“ — каза весело Пролеткин.

Ромашкин си помисли: „Може би Колоколцев го е хванал? Нали той е бил «ловец» през онази война. Но малко ли са били «езиците» и разузнавачите! Трябва да разберем от стареца нещо по-полезно.“

— Кажете, няма ли подземни входове към замъка? Някакви канали, рекички под стените?

— О, найн! Найн! Дер Кьонингенпалас е много здрав, много здрав отбрана — немецът замълча, после огледа войниците с просветнал поглед и каза, като сочеше с разкривен пръст червените стени: — В това врата.

— Порти — подсказа Саша.

— О, я! Данке шьон. В това порти минал генералисимус Сувороф — той бил генерал-губернатор Остен Прусия.

Той видя какво впечатление направиха думите му и още по-приветливо добави:

— Това порти ходил Наполеон Бонапарт нах Москва!

— А на връщане притичал покрай тези порти — вмъкна неуморният Саша.

Разузнавачите се засмяха.

Тъй като старецът не съобщи повече никакви исторически сведения, Ромашкин попита:

— Кой излезе от тези порти на двадесет и втори юни четиридесет и първа година?

Старецът обречено поклати глава:

— О, майн гот! Това не биваше да се прави. Правилно казал мъдър канцлер Бисмарк — не бива прави война с Русия. Онзи ден от тука вървял ин машинен фелдмаршал Риттер фон Либ.

— Данке шьон — благодари му Ромашкин, като му даваше да разбере, че няма повече време за разговори.

Старецът си тръгна. Клатеше глава и тихо си мърмореше: „Майн гот, майн гот!“

Над разузнавачите вълна след вълна прелетяха самолети и хвърлиха бомби над замъка. Трепна, затресе се земята. Червен прах от тухлите и черен дим се вдигнаха над зъбчатите кули. Взвод самоходни оръдия биеше по едно и също място, за да направи пробив. Но стените бяха дебели четири метра, а да се улучат „снаряд в снаряд“ не беше толкова лесно.

След няколко часа целият замък беше издълбан. Стени и няколко кули се бяха срутили вътре в двора, над който се издигаха кълбета дим и се мятаха езиците на пламъка. Кой можеше да оцелее след такъв ужасен обстрел и непрекъсната бомбардировка? Беше даден сигнал за атака и полковете се хвърлиха в последен щурм. Но се оказа, че замъкът на пруските крале е още жив. От всички амбразури и пукнатини биеше яростен огън, блясваха червените и белите светкавици на картечниците и оръдията. Площадът се покри с тела на бойци със сиви шинели, с избелели ватенки, с полушубки, с плащ — палатки и мръсни, някога бели маскировъчни костюми. Тези бойци не доживяха до края на войната само с няколко дни.

Първият щурм на замъка беше отбит.

Бомбардировката и артилерийският огън се възобновиха. А вечерта Ромашкин ходеше вече вътре в замъка. Войниците, които го бяха завзели, седяха в двора, затрупан с късове от стената, гребяха с лъжици борш и каша от котлетата, пиеха вината, извадени от избите, пушеха трофейни цигари.

Денят девети април влизаше в историята. От кьонигсбергската зоологическа градина се донасяха последните изстрели. Оттам идваха колони от пленници с увиснали мръсни униформи, с мрачни опушени лица. Пленниците боязливо правеха път, когато срещаха група измъчени хора с раирани затворнически дрехи. Това бяха освободените от лагерите, затворите и подземните заводи — поляци, французи, холандци, англичани, югославяни, румънци, гърци, италианци. Те вървяха весело, вдигаха стиснати юмруци и викаха на нашите бойци:

— Ротфронт!

— Благодарим!

Някакъв черноок французин с хлътнали бузи и с раирана роба, но вече с барета, излезе напред. Очите му блестяха щастливо. Той се обърна към Ромашкин и му подаде някакъв лист:

— Другарю, предайте това на ваше командуване, на ваше правителство!

И отмина, като махаше приветливо с ръка.

Ромашкин прочете:

„Господин премиер-министър, господа съветски генерали, другари съветски войници. Ние, французите, затворници на фашистите, в нашия най-щастлив ден ви изразяваме нашата голяма благодарност за възвърнатата ни свобода и живот. Ние никога няма да ви забравим, скъпи приятели. Да бъде проклет фашизмът!

Да живее Съветската армия!

Да живее СССР!

Да живее Франция!“

Отдолу имаше множество подписи.

Ромашкин даде този лист на подполковник Линтварьов.

— Това е много ценен документ — каза заместник-командирът по политическата част. — Трябва да го изпратим във вестника.

Свръхмощната непристъпна крепост Кьонигсберг за три дена беше завзета от Съветската армия.

За първи път от началото на войната не беше нужно да бързат, да се прегрупират и да се отправят към някакъв друг участък. Боевете в Източна Прусия бяха приключили почти навсякъде. Само на Земландския полуостров; на бреговете на залива Куришес-Хофф още доунищожаваха остатъците от пруската групировка. Но там имаше достатъчно наши войски и частите, завзели Кьонигсберг, останаха като че ли без работа.

Ромашкин се разхождаше със своите момчета, разглеждаше чуждия свят, гледаше надписите на кафенетата, магазините, кината, работилниците, разговаряше с излезлите от мазетата старци и жени. Те имаха измъчен, изтормозен вид — още не бяха се оправили след бомбардировката и артилерийския обстрел.

В дворовете, в парковете, на площадите се тълпяха червеноармейци, миеха се, сушеха партенките си на огньовете, готвеха ядене, смееха се, почиваха.

Ромашкин се върна заедно с момчетата си при огньовете на своя полк. През това време пристигнаха с газка членът на Военния съвет Бойков и командирът на дивизията генерал Доброхотов.

— Е, как е животът, другари? — весело попита Бойков.

Откакто Ромашкин го бе видял за последен път, Бойков беше малко напълнял, лицето му се беше закръглило, но очите му бяха усмихнати и добри като преди. „Има по-малко грижи — помисли си Василий, — затова е напълнял.“ Генералът видя Ромашкин и възкликна:

— Жив е нашият пушач! — и направи крачка към него, като му подаваше ръка.

— Жив съм, другарю генерал — отвърна Ромашкин.

Разузнавачите погледнаха гордо бойците, които веднага ги наобиколиха — ето как простичко нашият командир си приказва с такъв голям началник!

— Ти нещо много малко си пораснал през войната! Колко хубави дела извърши, а си още лейтенант.

— Старши — поправи го Ромашкин.

— Другарю Доброхотов, трябва да се поправи тази работа. Идва мирно време. Ромашкин трябва да завърши войната поне като капитан. Заслужил е!

— Ще я оправим, другарю член на Военния съвет — каза командирът на дивизията. — В боя е така — воюва си човекът, върши си добре работата, а ние сме свикнали с това, смятаме го за естествено. Още днес ще го представя.

— На мен не ми се полага по длъжност — каза смутено Ромашкин.

— И длъжност ще се намери — успокои го командирът на дивизията.

Ромашкин погледна разузнавачите си. „Значи ще се наложи да се разделя с тях? А къде и за какво да се махам от хората си? Могат изобщо да ме преместят от полка.“ Василий замоли припряно:

— Другарю генерал, нека да воювам със своя полк до победата, а после ще видим!

— Край, навоюва се. Ние нямаме вече бойни задачи. Ние свършихме войната.

Изведнъж войниците, които досега слушаха разговора мълчаливо, зароптаха, заговориха.

— Как така, ами Берлин?

— Ние искаме да завземем Берлин!

— Воювахме, воювахме, а Берлин ще го завземат без нас?

— Водете ни към Берлин!

Бойков се усмихваше, после каза тихо, за да замълчат:

— Вие свършихте своята работа. Останахте живи, нима това е малко?

— Малко е! Искаме да завземем Берлин.

— Ама че сте се развоювали! — засмя се Доброхотов.

Генералите заминаха по работа, а войниците още дълго говориха за това, че трябва да отидат до Берлин.

Желанието на войниците от полка на Караваев все пак се изпълни: разбира се, не защото така искаха войниците и не защото генералите бяха взели пред вид молбите им, а просто се наложи да засилят групировката, настъпваща срещу Берлин. Пристигна заповедта и някои части започнаха да се придвижват към центъра на Германия с колите на автомобилните батальони. Между тези части беше и полкът на Караваев.

Автострадата водеше навътре в Германия — великолепна, широка, добре поддържана. Под нея се промушваха или над нея прелитаха, без да я пресичат, без да пречат на движението, други пътища.

Отстрани по автострадата и по всички странични пътища струеше поток от хора. Те тикаха пред себе си колички, носеха чували на гърбовете си, бутаха натоварени велосипеди, търкаляха детски колички. Вървяха на изток освободените от робство руснаци, белоруси, украинци, поляци. На запад се движеха англичани, французи, българи, чехи и други жители на Европа. Те махаха приветливо на войниците, които летяха с колите към Берлин да добият там фашистите.

Край Берлин бяха събрани толкова много части, че не стигаше място. Дивизиите стояха една зад друга в очакване на възможността да ударят по „леговището“.

Полкът на Караваев беше съсредоточен в покрайнините на града, чакаше изостаналия тил. Всички се радваха на близката победа и в същото време някак не им се вярваше, че идва краят на войната.