Владимир Карпов
Да се залови жив (37)

От Москва дойде заповед: всеки фронт да формира сборен полк за участие в парада на победата. В този полк трябваше да бъдат включени най-отличилите се в боевете офицери, сержанти и войници.

Когато в щаба на 1-ви белоруски фронт пресметнаха по колко представители от всяко войсково поделение трябва да влязат в този полк, излезе, че всичко на всичко по двама-трима от всеки полк. Пред командирите и политработниците стоеше за решаване трудна задача — кого да изберат, след като всеки втори беше с цяла редица ордени и награди на гърдите.

В полка на Караваев това затруднение също не беше бързо преодоляно. Искаше им се да изпратят представител от всеки батальон, но батальоните бяха три, а трябваше да представят само двама човека. Полковникът предложи да изпратят героя на Съветския съюз младши лейтенант Пряхин и прославения командир на батальон подполковник Куржаков. Но заместник-командирът по политическата част Линтварьов каза:

— Пряхин е достоен, но Куржаков може да подведе и полка, и фронта.

— Той престана да пие — напомни Караваев.

— Вдругиден ще станат три дена — пошегува се Линтварьов.

Те бяха в добри служебни отношения с Караваев, свършиха войната без конфликти, но дружба и душевен контакт между тях не можа да се създаде.

— Кого да изпратим? — мислеше си командирът на полка, който се съгласи с Линтварьов.

Колоколцев, който присъствуваше на разговора, имаше свое мнение, но не бързаше да го споделя. Той даде възможност на командира и заместник-командира по политическата част да поспорят и когато те замълчаха, спокойно предложи:

— Да изпратим Пряхин и Ромашкин. Нашият разузнавач е храбър и добре възпитан офицер. В полка го уважават.

— И той не е безупречен, може да се разприказва — разсъдливо каза Линтварьов. — Всичко това е, разбира се, вече в миналото. Аз ще поговоря с него. Струва ми се, че той е подходящ кандидат.

Така Василий в началото на юни се оказа в Москва. Сборният полк на 1-ви белоруски фронт бе настанен в старите казарми.

Даже през почивката, след приключването на голямата война, когато се смяташе, че могат да си позволят някои волности, сборният полк от първите минути на пристигането си заживя спокоен и уравновесен живот. Всички бяха разпределени по взводове, роти и батальони. Командирите знаеха къде се намира всеки един от подчинените им и можеха да вдигнат подразделението по всяко време. Излизането от казармите ставаше само с разрешението на по-старшите. Всички тези подразделения бяха много странни, защото се състояха от майори, капитани и редници. Всички те бяха в общ строй и всички еднакво бяха победители.

В общежитието се даваше денонощен наряд от самите участници в парада. Дежурство даваха само редниците, сержантите и младшите офицери. Старшият команден състав бе освободен от тези задължения. На вратите и на входната площадка дежуряха войници, които имаха телефонна връзка с всички помещения.

При фронтоваците идваха приятели, познати, роднини и по веригата на вътрешната служба от входната площадка към помещенията летеше повикване за този, при когото бяха дошли гости. При Ромашкин не идваше никой. Още първия ден той писа на майка си писмо: „Тръгни, някъде ще ти намеря квартира, ще разгледаш Москва и цял месец ще бъдем заедно.“

Сборният полк ежедневно се занимаваше с тренировки и с подготовка за участие в парада.

Вечер след строевите занятия участниците в парада бяха канени на срещи с работници, студенти и ученици.

Един ден Ромашкин и Пряхин бяха помолени да се изкажат пред учениците в едно училище. Учениците, облечени в бели ризи, с червени връзки, посрещнаха гостите на двора. Поднесоха им букети, обкръжиха ги от всички страни и ги поведоха към залата.

Първи се изказа капитан Ромашкин. Децата притихнаха. Стотици очи възторжено и изпитателно гледаха Василий. Той им разказа за Костя Королевич, за Конопльов, за Женя Початкин. Когато свърши, децата дълго му ръкопляскаха. После вдигна ръка момиче с плитчици и бяла престилка, изчерви се и каза:

— Разкажете ни, моля ви, нещо за себе си.

Ромашкин се обърка и започна смутено да мънка:

— Аз, така да се каже, нищо особено не съм извършил. Воювах, както всички.

Директорът на училището помогна на Василий:

— Другарят капитан, разбира се, скромничи. Има толкова награди — и нищо не бил извършил! Той сигурно пести време, за да даде възможност на другаря си да се изкаже. Благодарим ви, другарю капитан, за интересния разказ. А сега да чуем героя на Съветския съюз другаря Пряхин!

Василий разбираше състоянието на Кузма и му съчувствуваше.

Пряхин гореше така, че от лицето му изчезнаха всички лунички. Той се изкашля и като се стараеше да изглежда спокоен, сбито заговори:

— Да се воюва, другари, е значително по-лесно, отколкото да се разказва за това.

Залата се отзова с доброжелателен смях.

— Аз също, както каза и другарят капитан, не съм извършил особени подвизи. За Днепър ми дадоха Златната звезда. Преплувах Днепър един от първите и ми я дадоха.

Ромашкин си спомни какъв ад беше на плацдарма и как те, ранени по няколко пъти, отбиваха връхлитащите ги фашисти, осигуриха преминаването на полка. Да можеха да видят момчетата Кузма Пряхин в този бой! В ушите на Василий зазвуча момчешкият глас на Кузма, който даваше команди и стигаше до фалцет в старанието си да надвика грохота на боя.

И ето го, стои Кузма, ярко осветен от електрическата светлина, и на гърдите му блестят Златната звезда и ордените, а той разказва така сбито и неинтересно, че е невъзможно да го слушаш. На Василий му се искаше да скочи и да разкаже на децата какъв смел и безстрашен момък е Кузма Пряхин. Задържа го само напрегнатата тишина, която цареше в залата. „Слушат, значи им харесва.“

— След Днепър войната стана по-весела — разказваше Пряхин — Представяте ли си, до самия Кьонигсберг не съм извадил лопатата си от калъфа и не съм изкопал нито един окоп както трябва. През цялото време седях в завзетите от нас немски окопи. Преди се случваше, докато пробием немската отбрана, картата на командира на ротата капитан Куржаков да се протрие на всички сгъвки. А тогава започна една работа — докато ни раздадат нови листове, и ние вече сме преминали тази местност.

„Не така трябва да говориш, Кузма — помисли си Ромашкин. — Така войната ще се стори на децата весела и лека работа. И аз също не говоря, както трябва. Трябваше да им разкажа как немците разгромиха болницата, как убиха леля Маня и лекарите и колко ми беше тежко да видя гроба на баща си. Да им разкажа за това, че от Москва до самия Берлин е непрекъснато пожарище — останали са тръби от печки и главни, нашите братски могили и ровове, пълни с разстреляни мирни жители.“ Василий гледаше празнично украсената зала, леките бели ризи, червените връзки и щастливите лица на децата. „А нужно ли е да им разказва за всичко това? Защо да помрачаваме техните весели и чисти души? На тях им се иска да слушат за подвизи, а по време на войната не се мисли за подвизи. Даже когато ги извършваме, не мислим за тях. Защо става така, че ние минахме през една война, а на тях им разказваме за друга? Не трябва така.

Ех, жалко, няма го Андрей Данилович Гарбуз, той би се ориентирал и би им обяснил кое как е и защо е.“

Разказът на Пряхин се хареса на децата и те дълго му ръкопляскаха. После същото момиченце с плитките попита:

— Кажете, вярно ли е, че умиращите на полесражението преди смъртта си шепнат имената на любимите си?

Децата и даже педагозите неодобрително зашъткаха на момичето.

— Намерила за какво да пита!

— Аз искам да зная. Чела съм за това в книгите — смутено се защищаваше момичето.

Кузма не отговори веднага, помисли малко и после каза:

— Не зная как да ти обясня, мила. Хората през войната умират най-обикновено: удари го куршум или парче от снаряд — и отишъл си човекът. А ние продължаваме по-нататък. Ние не трябва да се спираме. Ето защо не знам какво казват хората преди смъртта си. Едно мога да кажа със сигурност — те не произнасят лозунги и речи, както понякога показват в киното. В моите ръце умираше мой другар, възрастен човек, който носеше брада, а когато му дойде краят, повика майка си. „Боли ме — казва, — майчице.“ Така и угасна.

Учениците изпратиха фронтоваците до вратата, подариха им цели купища цветя. През целия път Василий и Кузма раздаваха букети — на кондукторките в тролейбуса, на момичетата в метрото, на милиционерки.

През нощта полкът беше разбуден от дневалните. Именно разбуден, а не вдигнат по тревога. Спокойно и тихо бе дадена команда:

— Стани! Събудете се, другари. Ще провеждаме реална репетиции.

Нощните ставания винаги се предхождаха от висок, тревожен призив: „На оръжие!“ Днес можеше да не се бърза, но се прояви изработеният от години навик: обличаха се бързо и тичаха към умивалните. След няколко минути всички бяха готови. Събраха се на двора, а до построяването там имаше още много време. Запушиха. Подсмихвайки се, Кузма каза:

— Така през нощта в къщи жената може случайно да те ръгне в хълбока, а ти след секунда ще си вече обут с ботуши!

Москва спеше тиха и умиротворена. Светлините на лампите се губеха в далечината покрай тротоарите. „Прилича на трасиращи картечни откоси — помисли си Василий, като ги гледаше. — А кръглите петна от светлина по пътя са като ями, изкопани от снаряди, само че бели. Сигурно цял живот по такъв начин ще си спомням войната.“

Василий искаше да изгони натрапчивите фронтови сравнения, но къде можеше да избяга от тях, след като човек е устроен така, че вижда всичко през призмата на миналото и преживяванията си. Ромашкин гледаше красивите високи здания и широките чисти улици, а си спомняше онези, по които вървеше на парада през четиридесет и първа — скръбни улички, хлад, мрак и прозорци, облепени с бели хартиени кръстове. Спомняше си равномерното тропане на замръзналите подметки по павираните улици.

Генералната репетиция на парада се провеждаше на Централното летище, което се намира на Ленинградското шосе. Асфалтираното поле беше разчертано с бели линии, като точно бяха спазени размерите на Червения площад. С червени флагчета върху дървени стойки бяха обозначени мавзолеят, ГУМ, Историческият музей и църквата „Василий Блажени“.

Войската, генералите пред строя, командуващият и приемащият парада бяха осветени от ярката бяла светлина на прожекторите. Под правите им лъчи избухваха с бял огън ордените, медалите и никелираните ножници на генералските саби.

Когато се разсъмна, фотографите и кинооператорите се заеха със своята работа. Те непрекъснато сновяха между редиците и избираха за свои обекти особено колоритни фронтоваци, а такива имаше в неограничено количество и всеки от тях сияеше с цял „иконостас“ от награди.

Изведнъж на Ромашкин му се стори познато лицето на един невисок журналист. Той беше с очила с дебела рогова рамка. „Къде ли съм го виждал? — припомняше си Василий — Или ми прилича на някой? С такъв очилат като че ли не съм се срещал. И изобщо аз познавам само един журналист — Птицин. Този, който дойде с нас да атакува, беше ранен. Но той беше без очила и сигурно е умрял. И все пак.“

— Другарю, вие не сте ли Птицин?

— Ромашкин! — възкликна очилатият и бързо прегърна Василий — Жив ли си?!

— Аз съм жив, ами вие как се измъкнахте?

— Размина ми се. Четохте ли дописката?

— Благодаря. Всеки от разузнавачите си я запази за спомен.

— Боя се да попитам, но сигурно не всички доживяха до победата?

— Не всички. — Василий разказа за загиналите.

— А аз тогава по някаква случайност останах жив — поясни Птицин. — И не само затова, че бях ранен в корема. По пътя за вашия полк ми се счупиха очилата, а нямах в себе си запасни. Времето беше малко и не можех да се връщам обратно. Ето защо с вас се мотаех почти като сляп. Нищо не виждах!

— Когато отблъсквахме немците, тези, които ни налетяха отстрани — помните ли? Аз забелязах, че вие стреляте някак много ученически — с една ръка назад, а другата с пистолета — изнесена напред, също като на стрелбище!

Птицин се разсмя.

— Точно така, немците ми се виждаха като сенки и аз стрелях в тях почти напосоки.

— Как намерихте смелост да тръгнете с нас без очила?

— Материалът беше спешен. На война всеки рискува посвоему. Запишете си, ако обичате, моя телефон и адрес. Ще се срещнем, ще си поговорим. Аз съм московчанин.

Василий си записа, а Птицин все не си тръгваше и разказваше:

— Аз често си спомнях за вас. Исках да ви потърся, но не знаех номера на полевата поща. Аз след раняването се лекувах тук, в Москва. Знаете ли какво си спомних сега?

— Разбира се, не. Много неща са се случили през всичките тези години.

— Спомням си парада през четиридесет и първа. Валеше сняг. Сурови лица и тежко настроение. Искам да напиша статия и да сравня този и онзи парад.

— Аз също бях тогава на парада.

— Това е чудесно! Може би ще заложа в основата на статията вашите преживявания — тогавашните и сегашните?

— Само не това! — възкликна Ромашкин, като си спомни колко се стесняваше при всяка молба да разкаже за фронтовите си дела. В желанието да се измъкне от тази идея на Птицин Василий прехвърли разговора на друга тема. — Знаете ли, тогава на мен ми се случи неприятност.

— Каква?

— В същност това се случи не на самия парад, а по-късно, във военната болница. Гледах кинопрегледа и забелязах, че пред Сталин не летят снежинки и от устата му не излиза пара, а в този ден беше много студено. И взех, че казах това. Една не стана политически въпрос. Даже по-късно ми се напомняше за този случай.

— Какво политическо има тук?

— Не знам.

— Още повече, че вие сте били прав. Аз добре си спомням тази история. Ние, журналистите, винаги знаем малко повече от останалите какво се случи тогава. Парадът се готвеше тайно, за да не ни попречи немската авиация. Сталин разреши да се включат радиостанциите едва когато започна речта му. Кинооператорите пристигнаха със закъснение, тъй като късно ги бяха информирали. Сталин вече беше произнесъл половината си реч, когато те дойдоха. След парада са докладвали за това на Сталин. Страхували са се, разбира се, но все пак са му доложили и той се е съгласил да повтори речта си пред кинооператорите. Снимките са правени в едно от помещенията на Кремъл. Така че вие сте били абсолютно прав и още веднъж сте проявили наблюдателността си на разузнавач.

Птицин знаеше и за предстоящия парад неща, които бяха известни на малцина. Ромашкин го запита:

— Защо Парадът на победата е обявен за двадесет и четвърти юни? На мен ми се струва, че би било по-логично той да бъде проведен именно днес, на двадесет и втори юни, в деня на започването на войната.

— Превежда се сесията на Върховния съвет на СССР и се взе решение да не се прекъсва нейната работа. Сега, вие сами разбирате, народностопанските грижи стоят на преден план. Войната и победата са вече история.

Ромашкин неведнъж си беше мислил: в какъв ред ще минат фронтовете и на кого ще бъде предоставена честта да открие Парада на победата?

— Сигурно първи ще минат тези, които превземаха Берлин — 1-ви и 2-ри белоруски и 1-ви украински фронт. А кого ли от тях ще предпочетат на първо място?

Птицин знаеше и това.

— Предлагаха се различни варианти. Трудно е обаче да се каже кое сражение е било решаващо: битката край Москва, Сталинград, Курск или при завземането на Берлин? А и всички останали сражения са не по-малко значителни.

Да вземем на пример освобождението на Кавказ или отбраната на Ленинград, и още колко други! Генералният щаб взе мъдро решение. Ще се върви, както се полага, във военен строй от десен фланг. Какъв е бил строят на действуващата армия? Десен фланг до Северно море, ляв — до Черно море; по същия начин ще преминат и фронтовете — Карелският, Ленинградският, Прибалтийският и така нататък.