Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (42)

18

Същата заран започнахме да осъществяваме плана.

Марко ни бе предупредил, че в най-скоро време ще имаме повод да приберем Стажантчето. Напоследък между него и спътницата му се завихряли такива скандали, че чак панелният блок скърцал отчаяно със заварките си.

И ето най-сетне часът удари.

Стажантчето и спътницата му — едно червенокосо алкохолизирано същество, известно отдавна на службите ни, които се занимаваха с незаконния трансфер на валута — бяха докарани в районното управление.

Наистина поводът изглеждаше невинен — системно нарушаване на обществения ред.

Няколко дена преди това се бяхме постарали да „модернизираме“ приемната стая на партера: монтирахме в нея високоговорител, боядисахме с бяла боя стъклената й част към коридора, който я разделя от пропуска, така че този, който се намира вътре, да вижда преминаващите само до кръста.

Всичко тръгна според плана ни. Бях възбуден, ръцете ми потреперваха, докато си палех цигарата. Чувствах се просветлен от радостно чувство без име, пееше ми се…

Въведоха Стажантчето и спътницата му в приемната стая. Имахме възможност да ги наблюдаваме. Те се огледаха в празното помещение и седнаха. Изострил лицето си от злоба, настръхнал, Стажантчето ставаше през пет минути, разхождаше се — трескав и невротичен, оглеждаше се, изправен на нокти от нерви. Навярно и язвата започваше да го мъчи.

— Видя ли какво направи? — мърмореше тихо на спътницата си.

— Всичко ще кажа! Всичко ще кажа! — биеше юмруци тя и се надсмиваше гръмогласно на страховете му.

По едно време той не издържа, посегна да я удари и жената мигновено писна. „Хайде сега циркове?“ — намръщих се и кимнах на старшината. Той се надвеси над микрофона.

— Розалия Костова! Розалия Костова! — прогърмя високоговорителят в приемната.

Червенокосата скочи, огледа се като гръмната.

— Да, аз… — произнесе глупашки. — Какво?

— Розалия Костова! — настоя високоговорителят. — Чакат ви… Втория етаж, осма стая…

Вратата на приемната се отвори автоматично и жената, невярваща на очите си, побърза да се измъкне. Постовият й посочи стълбите.

Стажантчето се опита да я последва, ала вратата хлопна под носа му.

— Егати техниката! — ухили се той подигравателно и смигна срещу високоговорителя.

„Е, да — казах си, — не е японска, но ще си патиш от нея.“ Доловил сякаш заканата ми, Стажантчето седна на пейката и застина. Мозъкът му работеше трескаво, преживяваше нещо, щури гримаси играеха по лицето му — сякаш в момента се надлъгваше с някого. Дълбоки въздишки се изтръгваха от гърдите му, искаше му се отведнъж да издиша притесненията и страховете си.

Отскочих до стаята, в която преди малко се бе качила спътницата му. Заварих я да седи срещу Кънев и да почуква нагло с химикалката по бюрото: „Хайде да се разберем като интелигентни хора!“ — „Пишете, пишете!“ — някак вяло я наставляваше Кънев.

— Какво става тук? — изправих се строго на прага.

— Не иска да пише — кимна към нея Кънев. — Назлъндисва се…

— Така ли? — измерих дамата отвисоко. — Нали знаете, че тука не молим дълго?

— Знам — усмихна се жално тя. — Но какво да пиша?

— Нали ви казах — разсърди се Кънев. — Всичко каквото знаете за любимия си. С какво се е занимавал през последните месеци.

— Хм! — изсумтя презрително тя. — Аз колко работи мога да ви разправя за него…

— Че разправете! — насърчих я.

— Хм! — изсумтя тя. — Най-големият мошеник на София…

— Добре — рекох. — Напишете го… И особено ни интересува какво е правил през нощта на двайсет и седми срещу двайсет и осми април.

— Чакайте — надигна се тя. — Това… какъв ден беше?

— Вторник срещу сряда — нямаше нужда да разлиствам календара. Тия дни се бяха врязали в паметта ми.

— Точно така — възкликна тя. — Пътувахме до Пампорово. Излъга ме — имало сняг, щели сме да покараме ски.

— И какво друго ви излъга?

— Че има пари. Както винаги…

— Колко дни бяхте в Пампорово?

— Три. Като няма пари. Каза, че си загубил портфейла по пътя. Той и портфейл! Хайде моля ви се…

— В колко часа през нощта заминахте? — приведох се към нея.

— Около полунощ… Вдигна ме направо от бара на „София“. Даже не се отбихме до нас да си взема екипа.

— Бяхте ли се уговорили предварително?

— Да. Аз трябваше да се обадя на някакъв телефон. Казваше, че е важно. После да минем край нас…

— Защо бързахте?

— „Бързахте“ — имитира ме тя, изкикоти се. — Направо издимяхме. Като при евакуация. Едва не катастрофирахме по пътя…

— Но защо?

— Казваше, че станала грешка с резервацията. Ако още тази нощ не сме заемели стаята, щели сме да спим в снега.

— А сняг поне имаше ли? — усмихнах се.

— Е, колкото за един снежен човек……

— Какъв беше телефонът, на който трябваше да се обадите? И за какво?

— Не знам. Не ми обясни. Само че като дойде да ме вдигне от бара, каза, че нямало нужда… Сам си свършил работата.

— Е, да — въздъхнах. — А сега всичко това го напишете.

— Никога не ми е идело отръки.

— Кое?

— Писането.

— Хайде, хайде! — намигнах й. — Нали сме интелигентни хора. Няма да се излагаме.

— Добре, другарю! — замахна с химикалката тя. — Като за тебе — дадено!

Спуснах се на пропуска. Отсреща Стажантчето се беше излегнал демонстративно на пейката: вижте ме, значи, хич не ми пука! А всъщност вече се пукаше по шевовете. Погледнах часовника си. „Дано само тази интелигентна жена не ни забави! — помислих си. — Приятелят й съвсем ще прегрее.“

След десетина минути свалиха показанията й. Писането наистина не й идеше отръки — беше надраскала съвсем нескопосно двайсетина реда без никаква пунктуация, но най-главното, за което бяхме говорили, се съдържаше в тях. Вдигнах ръка: „Внимание! Започваме!“

Отвън прогърмя мотор на кола, изсвистяха спирачки, оглушително хлопнаха врати. Стажантчето се вторачи в небоядисаната ивица на стъклото. В коридора влезе Марко, облечен с дънковите дрешки на убития. Лицето на Стажантчето се източи, устните му затрепериха. Сега той виждаше до болка познатите му огромни кожени марки с надписи „Левис“. Високоговорителят прогърмя: „Аз може наистина да съм идиот, но това не ви дава право…“

— Нямаш думата — троснато се обади старшината.

Стажантчето подскочи, заозърта се като обезумял. „Дано само не припадне!“ — помислих си. Втурна се към зарешетените прозорци, блъсна се в тях, спусна се към вратата. Приведе се бързо, сякаш някой го дръпна, и отново се вторачи в прозрачната ивица на стъклото.

— Коста Леков Гоголешев — докладва гръмко старшината. — Да, от „Пирогов“…

Страшен спазъм разкриви лицето на Стажантчето. Устата му се раззинаха като за нечовешки вик, ала от гърлото му не се изтръгна нито звук. „Аз може наистина да съм идиот, но това не ви дава право…“ — гръмна отново високоговорителят…

— Върви, върви! — „прекъсна го“ добродушно старшината. — Горе те чака приятелчето ти.

Вратите хлопнаха. Екнаха стъпки. Стажантчето хукна край стената, трепереше като от парализа. Беше страшно за гледане. Подтичваше с някаква монотонна, затъпяваща упоритост, като вълк в клетка, и напразно търсеше изход. Спря отново пред решетките, хвана с две ръце стоманените пръчки, дръпна ги силно, ала не рязко, за да не зазвънят, мъчеше се да ги измъкне, бледото му лице потъмня, в усилието си приличаше на щангист. Целият бе се устремил нагоре, паралитичните тръпки продължаваха да го разтърсват — „Дано не припадне!“, — беше се издължил, ако сега на тавана или край прозорците се отвореше мъничка цепнатинка, той би се промъкнал през нея като червей… Но в тази стая всичко беше плътно затворено.

Той най-сетне изглежда разбра безплодността на усилията си, изтича до вратата, разтърси я.

— Какво става? — лениво се отзова старшината.

— Докога ще ме държите тука? — избухна Стажантчето, превърнал се за миг в олицетворение на възмутения гражданин. — На какво прилича това?

— Спокойно — рече милиционерът и отвори. — Твоят човек е горе…

— Кой човек? — дръпна се Стажантчето.

— Ще го видиш — хвана го подръка старшината. — Да вървим…

Заизкачваха се по стълбите. Стажантчето мяташе крадливи погледи, все още търсеше изход, пътища за бягство, ала за беля точно в този момент по стълбите се тълпяха десетина милиционери, говореха си за нещо, смееха се… Той въздъхна и пое покорно подир съдбата си. Върху физиономията му отново застиваше надменната маска.

Кръстанов го посрещна подчертано учтиво, дори някак тържествено. Покани го да седне. Стажантчето се разположи удобно на стола, метна крак връз крак… Тъкмо бе успял да се поовладее, и двете фотографии върху бюрото привлякоха погледа му. Стисна устни, за да не изпсува. Върху фотографиите личаха опаковките „Фризиум“, а върху тях уголемени и надписани — отпечатъците на Жоро и на Стажантчето. Дотолкова беше погълнат от тях, че не ме забеляза. Аз се бях разположил в ъгъла срещу него. Стажантчето въздъхна — всичко му ставаше ясно.

— Заподозрян сте, че на двайсет и седми срещу двайсет и осми април… — подхвана строго Кръстанов и след като издекламира подходящите си за случая думички, добави свойски: — Уликите са налице, свидетелите също. — Така че съветът ми е — истината и само истината…

Стажантчето кимна.

— Става въпрос за Коста Леков Гоголешев — измери го с очи Кръстанов.

— Не! — скочи Стажантчето. — Само това не! Излишно е! Моля ви…

— Какво е излишно?

— Да ме срещате с него. Ще ме убие! — проплака Стажантчето. — Предупреждавам ви… Ще ме убие пред очите ви. Да не кажете после, че не съм ви предупредил. Аз ще ви разправя всичко.

— Добре, успокойте се — махна му следователят. — Молбата ви се приема.

— Направо ще ме убие — продължаваше да бъбри панически Стажантчето. — Той и тогава… Аз действах в самоотбрана. Напълно в законна самоотбрана.

— Добре, говорете… Но пак ви предупреждавам — не извъртайте!

— Моля ви — приведе се услужливо Стажантчето, само дето не добави: „На вашите услуги!“ — Може ли една цигара?

— Заповядайте… Слушам ви.

Стажантчето издуха съсредоточено дима.

— Този Жоро е най-големият мошеник на София — подхвана хрисимо. — Беше решил да си извади медицинско за инвалидност и две-три години хем да се води на работа, за да не го изгонят от столицата, хем да работи частно. Някой му казал, че аз съм освободен от казармата по здравословни причини, че имам връзки сред лекарите и мога да му помогна. Един ден ме помоли за тази услуга. Казах му, че по принцип е възможно, но трябва да бутнем пари на членовете на лекарската комисия. Той вика: „Колко?“ Определих му хиляда лева като начало. А истината беше, че в момента аз бях закъсал…

— Значи знаехте още тогава, че няма да му направите тази услуга? — обади се Кръстанов.

— Че как да му я направя! — вдигна рамене Стажантчето. — Цял взвод доктори, една камара подписи…

— И въпреки това го изнудихте?

— Ами… викам си — като е толкова дявол, защо не… И най-важното — в момента бях закъсал. Възнамерявах по-късно, като се оправя, да върна парите.

— Така… — кимна Кръстанов, само дето не добави: „Тия сме ги чували.“

— Обаче работите ми не потръгнаха. А онзи все ми досаждаше: „Медицинското или парите! Инак — знаеш…“ Заканваше се. За да се измъкна, последния път му поисках паспортните данни — оттогава му знам истинското име — и щукнах. Цял месец се крих. Смятах — забравил ме е. Но той ме спипа пред къщи. Днеска не си ли оправим сметките, казва, ще трябва да си четеш молитвата… И тогава реших да му скроя номер. Мислех си — докато се разправя с милицията, те ще разберат що за птица е и ще го изгонят от София, а на него ще му се изпари желанието да се заяжда с мен.

— И как му скроихте номера? — Кръстанов го погледна с интерес.

— Поканих го на гости. Приготвих вечеря. Казах му, че сме захванали мъчна работа. Два пъти може да не успеем, но на третия… Обясних му, че утре заран ще го водя в една поликлиника на първични прегледи, без тях нищо не става, от тях зависи как ще потръгнат по-късно нещата. „Трябва да изпиеш четири от тия хапчета — му казах. — Стажантчето кимна към фотографираните опаковки «Фризиум», — за да получиш леко увеличение на черния дроб.“

— Вие бяхте ли запознати с действието им? — наклони се към него Кръстанов.

— Разбира се! Аз ги пия вечер, като ме завърти язвата и не мога да заспя… Един приятел ми ги донесе от чужбина.

— Но знаехте ли, че това е силно сънотворно?

— Да. Аз пия по едно-две, направих си сметка, че той може спокойно да изпие четири. И така му казах — четири. Само толкова ли? — попита той. Мислех, че се майтапи. Бях готов да се изнижа веднага щом заспи.

— И какво печелехте с това?

— Бях се уговорил с приятелката си веднага да се обади в милицията. Така и така, в едикой си апартамент свети, чуват се подозрителни шумове, никой не отваря, може би са крадци… И докато ние си пием кафето в Пампорово — бяхме се разбрали с нея веднага да потеглим натам, — Жоро трябваше да ви обясни как се е озовал в апартамента. Бях сигурен, че ще се опита да лъже, ще се обърка, а вие ще разберете, че се е заседял незаконно в София, и ще го изгоните…

— Добре измислено! — Кръстанов го погледна, аз кимнах утвърдително. — Какво стана после?

— Излязох в кухнята, уж да приготвя сандвичите. Бях решил, ако ме повика, да ида при него, а ако не ме повика, ще изчакам да го хване по-яко приспивателното и — беж! Той дълго време не се обаждаше. Реших да сляза до колата, да я стегна за път. Оказа се, че няма бензин. Обиколих няколко бензиностанции. Върнах се след час, час и половина. Заварих това — той кимна към фотографираните опаковки. — Беше ги изпразнил за по-сигурно. Пипнах го — студен… Уплаших се.

Стажантчето кършеше ръце, бъбреше припадничаво, трудно различавах думите му. А и не напрягах слух — по-нататък всичко ми беше известно: туристическите обувки на баща му, чергилото, откраднатата латвия, стръмния склон на Перловската река… От ума ми не излизаше само признанието му, че се е забавил час, час и половина. Смъртта не можеше да настъпи толкова бързо… Изглежда, че и на Кръстанов този факт направи впечатление.

— В колко излязохте за бензин? — попита той.

— Към десет да е било — смотолеви Стажантчето.

— А в колко се върнахте?

— Единайсет, единайсет и половина… По телевизията вървеше последната информационна емисия.

— А как го пренесохте? Някой помагаше ли ви?

— Не. Аз сам… Влачех го.

— Ще разрешите ли? — намесих се.

— Да — кимна Кръстанов.

— Слушайте — приведох се към Стажантчето, — нямате ли усещането, че сте изхвърлили в реката все още жив човек?

— Не! — скочи той, замахна, сякаш да отпъди думите ми. — Мъртъв, мъртъв беше. Съвършено студен, не дишаше.

— Как се убедихте, че не диша?

— Ами как — засуети се Стажантчето, — много просто… Гърдите му не се повдигаха… Беше блед… Мъртъв…

— А сега е жив — срязах го. — И вие нито за миг не се усъмнихте. Как си обяснявате това — беше мъртъв, сега е жив?

— Ами… — вдигна рамене Стажантчето. — Медицината какво ли не прави.

— Медицината все още не е вдигнала някой от гроба — приведох се настървен към него. — За да го спаси, той е трябвало да бъде мъничко жив, разбирате ли?

— Е, да… Стажантчето вдигаше усърдно рамене като малоумен.

— Петков! — опита се да ме вразуми следователят.

Ала аз не се и обърнах към него, знаех какво ще ми каже.

— Изхвърлили сте го жив — процедих в лицето на Стажантчето. — Само и само да не е в дома ви… Да не стане скандал, да си нямате неприятности… По-далече от вас, там — в реката, пък каквото ще да става с него. Жив! — изкрещях. — Чувате ли, жив…

— Неее — надигна се Стажантчето.

— Петков, ще бъда принуден… — надигна се и следователят.

Затворих очи, за да не ги гледам…

„Сега започва голямата препирня“, помислих си, голямото надприказване. Жив или мъртъв човек е изхвърлил в реката? Утре ще се намесят експертите, консултантите ни по медицина, след тях идва ред на адвокатите — „Жив или мъртъв? Жив или мъртъв?“ Последни като най-тежки ще се намесят връзкарите — „Какъв пройдоха само е бил загиналият!“ И после — „Жив или мъртъв?“ — ще се появят съображения на ниво… А един човек просто няма да го има. Един млад човек… Беззащитен, понеже отсъства…

— Петков! — подвикна ми загрижено следователят.

Изправих се, прекосих слепешком кабинета, хвърлих се срещу вратата, едва не я изкъртих и с ярост я хласнах зад себе си.