Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (17)

17

В урологичния кабинет заварих Батето да врачува над поредния си пациент. Вдигна глава, погледна ме, очите му се смрачиха.

— Почакай малко навън — процеди враждебно.

— Къде е Иво? — успях да попитам.

— Виж в коридора — промърмори той отчуждено, отново се наведе над пациента. — Отиде уж да си купува кифла… Корава глава!

Изскочих в коридора, прекосих го няколко пъти, излязох във вътрешния двор, прошарих алеите, надникнах във входовете на клиниките, в кафенето. От сина ми — ни следа. Какво ли беше се случило? „Докторе, докторе скърцах зъби, така ли се оставя дете бе, докторе?“ Дрезгавият му враждебен глас се бе врязал болезнено в съзнанието ми, опитвах се да раздипля някак вибрациите му, да разтълкувам думите му, да открия какво се спотайва зад тях. „Защо го усукваш, докторе? — пъхтях. — Защо се измяташ? А и аз защо ли толкова лесно си тръгнах, имал си пациент — много важно! — трябваше да стоя там и да крещя в лицето ти, докато проумееш за какво става дума.“

Открих сина си в градинката зад павилионите. Седеше върху изоставена сред шубраците пейка, гледаше съсредоточено пред себе си и подсмърчаше. В краката му се търкаляше начупена кифла. Като ме видя, момчето заплака.

Издайнически потрепериха устните му. Разиграха се рамената му, напразно ги прегръщаше сгърбен, напразно ги стискаше в костеливите си длани — те припадничаво трепереха, отърсваха яростно налепите на глезотията, на преструвките, които някога с нужда и без нужда измолваха съчувствие.

Приседнах до него, погалих го. Неочаквано ловко той се вмъкна под мишницата ми, намести се бързо в хралупата й, притихна. Когато беше мъничък, винаги търсеше закрилата ми по този начин.

— Стегни се! — рекох му кротичко. — Вече си мъж.

— Не искам в болницата! — викна той, заудря с юмруци по пейката. — Не искам, не искам…

— Слушай сега — подхванах ласкаво уж, а думите разраняваха гърлото ми. — Винаги си ме слушал. Трябва да те изследват внимателно, да установят наистина какво ти е, а не да се мъкнем тука през ден. Да не мислиш, че на мен ми харесва…

— Нали ме изследваха! — заинати се той. — Нали пия пустите им лекарства!

„Пустите“ направо избухна в устата му, в тази дума той се опитваше да избълва болестта, страховете си веднъж завинаги, да се отърве от тях.

— Е да де — рекох, — но нали виждаш, че не ти помагат. Влез сега там, за да разберем какво ти е, и тогава — обещавам ти! — дори да искат да те задържат, аз ще си те прибера у дома. Знаеш — никога не съм те лъгал.

Милвах го, стараех се гласът ми да звучи убедително и се ужасявах от лекотата, с която изричах думите. Кръвта се вледеняваше в сърцето ми и то, сиромашкото, изтръпваше от ледената буца, която набъбваше в него и напираше да го пръсне.

— Като дойдеш да си ме вземеш — поклати умислено глава Иво, — те ще рекат: трябват други изследвания, после — други и аз все ще си стоя там да ме мушат с иглите. Ще видиш.

Гласът му отекна примирено, отчаяно, аз се надигнах, но преди милостивите думи да засучат езика ми, той стана и рече: „Да вървим.“

В краткотрайното му бягство, в плача, в задъханите му приказки бяха изтекли страховете, илюзиите му и сега той крачеше срещу единствената реалност, застанала на пътя му, примирен с мисълта, че както и да я надхитря и заобикаля, тя ще го пресреща навсякъде. Крачеше бързо и напористо. „Това е! — отхвръкваха раменете му, отхвърляха всяка друга възможност: — Това е! Друго няма.“

Нахълтахме доста безцеремонно в кабинета на Батето.

— Ето ни и нас — усмихнах му се още от прага. — Разбрахме се.

— Е да де — кимна уморено той. — След като ми скъса нервите.

— Иво ли? — засмях се насила. — Не е възможно.

Погледнах крадешком към сина си, сега той стоеше до прозореца някак много далече от нас, мъничък и самотен, скръстил ръце на гърдите си, намразил веднъж завинаги любезните ни усмивки, ласкателствата и уж убедително произнесените думички, които трябваше да му вдъхват кураж.

Батето ми подаде жълта папка:

— Това са документите. Предай ги на дежурната сестра в отделението.

Отбягвайки старателно погледа ми, той вдигна рамене, сякаш искаше да ми каже: „Е, това е, аз бях дотука!“

— Да ти се обадя ли след това? — облизах пресъхналите си устни.

— Обади се — пак вдигна рамене той. — Но нали виждаш какво е отвън… Стълпотворение.

Пъдеше ме.

— Добре — кимнах рязко и се извърнах.

— Намини утре към осем — подвикна подире ми с очовечен глас.

А аз вече крачех по коридора, накипял от яд. Иво ме поглеждаше изпитателно. Прегърнах го.

— Всеки си придава важности! — рекох. — Но веднъж да се отървем от проклетата ти болест, ще видят те…

Той доверчиво се притисна към ръката ми. Сега вече бяхме съюзници.

— Ще си живеем живота — добавих — и нищо друго няма да ни интересува.

„Когато всичко ни е наред, се търсим — разсъждавах ожесточено — и сме добри, човечни, жертвоготовни даже, а дойде ли лошото, се правим на ритнати, все едно нищо не е било.“ Подбирах обидни думи за Батето, макар да знаех, че утре заран ще го чакам раболепно пред кабинета му. По-рано не вярвах на хората, които казваха, че са се унижавали, че са вършили престъпления в името на децата си, сега им вярвах.

На двора синът ми се изгърби, ръцете му виснаха. Мълчаливо влязохме в клиниката, качихме се с асансьора на четвъртия етаж. Дръпнах алуминиевата врата, но тя не се поддаде. Напънах я с всички сили. Дечицата отвътре ми правеха някакви знаци, усмихвах им се, кимах им, но не можех да разбера какво искаха да ми кажат. Най-сетне се появи санитарка — едра побеляла жена, блъсна небрежно вратата, алуминиевата й рамка изскриптя оглушително, белият свят на отделението сякаш се пропука и зейна пред нас и ни задави с горчивия си дъх на урина и карбол.

Санитарката погали сина ми:

— Този батко за приемане ли е?

— Да — казах, подадох й папката: — Ето…

— Ела, миличко — тя пое папката, въведе Иво в коридора, притисна го към единствения стол: — Седни, докато ти намеря чехлички.

Синът ми буквално падна на стола и замря. Изгърбен, притиснал отчаяно длан в длан, той гледаше мрачно пред себе си, а около него се събираха дечица, наблюдаваха го с нескривано любопитство. Не издържах, пристъпих да го погаля, да го окуража и в този миг ме стресна гласът на санитарката:

— Другарю, моля ви! Забранено е!

Отстъпих, усмихвайки се смутено и жалко.

— Влизането на външни лица — обясняваше санитарката, — нали разбирате…

Изтрещяха в краката ми маратонките на сина. Плавно като облаци преплуваха пространството дънките, пуловерът, ризата му, увисваха върху ръцете ми.

Алуминиевата врата изхлипа, бравата щракна кратко и окончателно, отвъд този категоричен звук всичко се превръщаше в безнадеждност и пустота.

Гледах през стъклото как санитарката потупва сина ми по рамото, как го повежда из безкрайния коридор, той закрачи нехайно до нея, провлякъл огромните чехли. И нито поглед, нито някакъв, макар и бегъл знак към мене, не се обърна дори. Оттатък, в просторния и прозрачен аквариум, за момчето ми започваше друг живот — безпощадно открит, изстърган до бяло от болките и страданията, оскъден на радости, лишен от декор. За мен не беше предвидено място там. Поне засега.

Докато слизах надолу по стълбите, ръцете ми отмаляваха от тежестта на маратонките. Огромните празни обувки, лишени от бремето и топлината на живата плът, за мен винаги са били най-дискретният символ на смъртта. Много пъти вече бях се взирал в безжизнената им паст, заричайки се да не се вълнувам — „Това е само поредното веществено доказателство, поставено върху бюрото ти!“, — ала все не успявах да се отърва от съжалението за вече мъртвия им собственик: „Още колко много обувки е можел да скъса!“

А ето сега аз носех маратонките на детето си. Страхувах се да погледна към тях, носех ги замижал, слепешком, изтръпнал и на всяка крачка ми идеше да ги запокитя, ала будката светлинка в разума ми подсказваше, че това ще е предателство към сина.