Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (13)

13

Всички знаят — в строителството не достигат кадри. И мислят, че на който и строеж да почука работникът, навсякъде ще го посрещнат с цветя. И аз мислех така. Оказа се, че на въпросния работник най-напред ще му е трудно да почука — кадровите отдели в строителните предприятия като по правило са забутани из най-неугледните и потайни стаички. До тях трябва да се промъкваш, воден единствено от инстинкта си, да лавираш из неосветените лабиринти на коридорите, между камари от стари бюра и друга канцеларска покъщнина, да прескачаш прашасали купчини от папки, да се катериш по стръмни вътрешни стълби. Колцина са се разколебавали по тия неугледни голготи? — питах се, докато изминавах същия маршрут, усмихвах се. Глупости! Хората идват тук за насъщния… Красиви преживявания им дава киното! Продължавах напред, примижал, за да свикнат очите ми с унилия коридорен пейзаж. „Но както и да го погледнеш — заключавах накрая, — несправедливо е.“

Кадровиците, заседнали здраво зад бюрата си, изглеждаха бойки и самоуверени — та нали те държаха в ръцете си трудовия стаж и заплатите, назначенията, повишенията, пенсионирането на сума ти народ, ала в излинелите им от сумрака очи се сгъстяваха умора и безразличие. Появявах се в стаичките им като видение от друг свят, не съвсем непознат за тях, разбира се. Свят, за който са чували, от време на време са им го показвали по телевизията.

След много тичане, много срещи и неутешителни разговори в една от стаичките на „Ремонтстрой“ ме очакваше изненада: зад бюрото, барикадирано с огромна „Оливети“, седеше момиче, толкова младо и толкова хубаво, че си помислих „Дали пък не сбърках вратата?“ и щях да изляза, за да погледна още веднъж табелата, ала ме задържаха очите й. „Така и така сте влязъл — настоя примирено погледът й, — защо не останете?“ Върху лицето й вехнеше кой знае откога забравена усмивка. Рус, лъскав като царевична свила кичур засенчваше челото й. Леко сгърбените й плещи подсказваха, че е изоставена, самотна и беззащитна. Гледах я, засилваше се чувството ми, че срещу мене седи момичето, което си измисляме, когато вече сме изнемогнали от ергенския маратон. Представата за него е подробна и ярка, засяда надълбоко и трайно в паметта ни, а след женитбата сякаш заспива в нея.

Ето сега представата се събуждаше — измисленото някога момиче седеше насреща и се усмихваше. В същия миг оттатък зад картонената преграда екна страховит женски глас — ругаеше някого, настояваше за някакви болнични листове.

Спогледахме се.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита момичето. Звучният й баритон навярно предупреждаваше жената зад картонената преграда за присъствието ми.

— Търся кадровика ви промърморих.

— Оттатък е — кимна тя към картонената врата. — Другарката Пенчева. Налага се да почакате — в последните й думи се прокрадна иронично задоволство.

— Е, щом трябва… вдигнах рамене. — Дълго ли ще продължи… спорът?

— Защо не седнете? — момичето ми се усмихна и с очите си.

— Че да седна — рекох, озърнах се.

— Столът е точно зад вас.

Нямаше нужда да се извръщам, седалката сама ме тласна зад колената и ме принуди да седна. Наложи се да свия рамене — толкова тясно бе пространството между кантонерката и вратата. Помъчих се да забравя за неудобствата и кимнах отново към вратата:

— Всеки ден ли е така?

— Нонстоп! — въздъхна момичето. — Дори когато няма с кого да се кара, вдига телефона и почва… Защитава интересите на предприятието…

— А на вас ви е скучно? — опитах се да сменя темата.

— И още как! — погледна ме право в очите. — Защо не ме поканите някъде? — лицето й не трепна. — На кафе например?

— Иска ми се — усмихнах се, убеден, че момичето се шегува. Навярно всички мъже, които са влизали в тази стая, са го канили да излязат: „На кафе например!“ Сега то ме предизвикваше. — Наистина ми се иска — изгледах го дръзко, — но не мога.

— Че кой ви е забранил? — край устните й легна плитка апатична гънка. — Жена ви, децата, началството?

— Всички — рекох.

— Жал ми е за вас — натъжи се момичето.

— Понякога и на мен ми дожалява.

— Жал ми е за хората — обобщи момичето. — Всичко могат да си забраняват, но това… И то само защото са семейни, имат деца и работят някъде. Заговоря някой непознат на улицата, гледат ме като смахната и бягат. А колко интересни неща би могъл да научи човек тъкмо от непознатите! Така и животът му би станал по-интересен, и светът край него — по-голям.

Кимах усърдно, уж подкрепях разсъжденията й, мислех „Тука май нещо не е наред!“ и с едното си ухо следях караницата зад картонената стена. Щом гласовете позатихнаха, скочих, блъснах вратата и връхлетях оттатък. Кадровичката, петдесетгодишна, със зачервено от гняв лице, тъкмо си бе поела дъх, за да изригне отново. Внезапната ми поява не я смути.

— Не можа ли да почакаш? — сопна ми се, явно ме вземаше за човек от предприятието.

— Този път не можах — бръкнах в джоба за картата.

— А в бръснарницата можеш! — продължи тя, без да ме поглежда, разравяйки папките по бюрото си.

Показах й картата, жената застина за миг, преглътна с мъка гневливите думи.

— Виждали сме ги всякакви! — измърмори.

— Още по-добре — усмихнах й се и кимнах едва забележимо към работника, който стоеше до мен.

— Така! — каза тя, подхвърли му някакъв формуляр и отсече: — С тебе се разбрахме.

— Е, да де — накриви глава той, готов да обяснява отново надълго и нашироко. — Щом веднъж съм се хванал, така или иначе…

— Заминавай! — отпъди го с жест кадровичката.

— Е, да де — поклати заинатено глава човечецът, но тя отсече „Толкоз!“ и му посочи вратата. Той се смръщи, сигурно я препсува наум, обърна се и излезе.

— Слушам ви — въздъхна жената.

Поставих фотографията на бюрото и.

— Никога не съм го виждала — отсече тя. — Абсолютно съм сигурна.

— Е, благодаря ви — вдигнах рамене. Бяхте много любезна.

— Правим каквото можем — присмя се на комплимента ми кадровичката и добави: — Не мислете само, че ви вярвам.

— За какво? — стъписах се.

— Ще се разкарвате за някаква си снимка! — нахили се криво тя. — Хайде де! Да не сме вчерашни! Не, не ми обяснявайте, абсолютно съм сигурна — прекъсна неизречените ми възражения и ме отпрати троснато: — Довиждане!

Кимнах, преодолях достолепно пространството до вратата. Не разбрах само дали аз я тръшнах, или вятърът я хласна с всичка сила зад гърба ми. Трясъкът й като че ли събуди момичето, видях го да се надига бавно, сега рамената му изглеждаха още по-деформирани — сякаш гръбнакът му бе пречупен.

„Язък му за хубостта!“ — помислих си.

— Свършихте ли? — шепотът й пропълзя до ухото ми свойски и дрезгаво.

— По кратката процедура — рекох.

— Ето — момичето ми подаде някакво листче, въздъхна: — За всеки случай… Ако някой ден ви се прииска да поговорите с някого…

Беше ми записала името си — Петранка Маричкова — и телефона.

— Много сте мила — усмихнах й се. Дано…

Исках да кажа — дано ми се удаде такъв случай или дано ми остане време, — но по очите й познах, че каквото и да кажа сега, ще сбъркам.

Пъхнах листчето в джоба си и хукнах навън. „Тия жени… мърморех объркан. — Тия жени напоследък…“