Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2012)

Издание:

Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре

Роман

 

© Петър Искренов, 1988

„Военно издателство“ София — 1988

с/о Jusautor, Sofia

Б-3

 

Рецензент: Васко Жеков

Редактор: Емил Елмазов

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Радка Бояджиева

 

Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.

Дадена за печат на 6. III. 1988 г.

Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,80.

Издателска поръчка №45.

Техническа поръчка №81051.

Код 24/95362/5605-209-88.

Цена 1,45 лв

История

  1. — Добавяне

4

Адресът, който бе привлякъл вниманието ми, се намираше в полите на Витоша. Жилищният блок — сивичък, мръсничък, навярно една от първите рожби на панелната архитектура — навяваше скука. Не очаквах да намеря някого в този предобеден час, но се качих на втория етаж и натиснах звънеца. Припреният звън отекна кухо в апартамента, застърга бетонните стени и замря. Ослушах се — никакъв звук. Повторих опита си, този път по-продължително и настойчиво. Никакъв резултат. Потретих и бях готов да си тръгна. Бутнах леко вратата, тя се открехна. Притворих я, изчаках секунда-две и я блъснах. Вратата полетя назад, без да издаде нито звук, сякаш не бе качена на панти, а върху паяжини. „А така! — рекох си. — Ще се наложи да търся свидетели.“ За всеки случай отново натиснах звънеца. Натиснах го яростно, почти се облегнах на него.

— Кой идиот звъни така? — пробоботи мъжки глас буквално на няколко крачки пред мене.

Трепнах, вторачих се в здрачното коридорче и видях огромен мъж. Държеше очила… Изглеждаше размъкнат, може би повече, отколкото беше всъщност — туловището му надхвърляше всяка представа за човешки размери.

— Аз съм идиотът — рекох поокопитен. — Звъня от половин час. Вие ли сте Румен Георгиев?

— Да — кимна той и посочи запушалката в ухото си. — Случайно махнах другата… Инак въобще нямаше да ви чуя.

— Трябва да поговорим — показах му служебната си карта.

— Какво е това? — той запали лампата, надяна многодиоптровите си очила, втренчи се в документа. — Ха! — възкликна, само дето не плесна с ръце. — Интересно… За първи път ми се случва. Какво се иска от мене?

Едва прикрих учудването си. Защо ли се глезеше този слон? Никак не му отиваше.

— Попитах ви какво се иска от мене? — този път в гласа му пролича нетърпение.

— Нищо особено — рекох. — Трябва да поговорим.

— Добре — лицето му се разкриви от нещо като усмивка, той ме преведе през хола и се озовахме в една доста разхвърляна стая, която при повече фантазия можеше да се нарече кабинет. Край стените се мъдреха купища книги, книги затрупваха покритото надве-натри с одеяло легло, по бюрото бяха разхвърляни папки.

— Може би ви попречих — рекох и се озърнах, търсейки място да седна.

— А, няма нищо — махна гигантът и отново посочи тампона в ухото си. — Отгоре един студент денонощно издува магнетофона… — С неподозирана за туловището му пъргавина раздигна книгите от крайчеца на леглото. — Ето тука… Заповядайте.

— Ние като бяхме студенти, денонощно зубрехме — подхвърлих угоднически.

— Е, да — усмихна се той поласкан. Усмивката му подсказа, че някога е бил симпатичен. — Времената се менят…

— С какво се занимавате, ако не е тайна? — полюбопитствах.

— Тайна е — понамръщи се той. — Тайна е и за самия мене. Теория на свръхниските температури…

— Аха — кимнах глуповато. — Сигурно работите до късно?

— Каторжна история! — гласът му отново заигра глезено. — Не й се вижда краят…

— И снощи сте работили до късно? — наблюдавах го внимателно. — И онази вечер…

— Изобщо… — въздъхна гигантът, поклати масивната си глава и отведнъж се свъси, стрелна ме крадешком, сбърчи чело: — Макар че какво общо има моята работа?

И преди да си поема дъх, за да му отговоря, той пъргаво се извърна, нахвърли се върху бюрото, ръцете му, твърде къси за обемистото му тяло, заразмятаха трескаво сдиплените листа, ръкописите. Приличаше на обезумял тюлен в локва. Най-сетне намери страницата, която търсеше, пъхна я напосоки в една папка, затрупа я с няколко справочника и се обърна към мене с прояснено лице. Въздъхна. Само дето не отупа длани като децата.

— Чиста работа! — засмях се.

— Какво ви интересуват моите… занимания? — настоя той, сякаш не бе забелязал реакцията ми.

— Вие сте собственик на ЗАЗ 124563… — подхванах със служебен тон.

— Бях — кимна гигантът.

— Е, хайде… — прехапах език, макар че ми се искаше да го попитам: „А не лъжете ли?“

— Отдавна не го карам — поясни той. — Не ми трябва.

„Защо ли увърташ?“ — помислих си.

— Смяна на ориентирите — ухили се хитро той, сякаш бе доловил мислите ми.

— Интересно! — възкликнах. — На вашите години… така изведнъж…

— Трябваше — въздъхна той. — Блъсках като идиот за жилище, за кола, за мебели, за парцалки. За какво ли не… После, мислех си, ще подгоня науката. Така пропуснах маса време. Сега нищо друго, освен науката не ме интересува.

„Както сме се заиграли — помислих си, — ще откараме до утре.“

— Къде ви е колата? — запитах.

Гласът ми сигурно е прозвучал доста рязко, гигантът се сепна, изгледа ме озадачено, сви рамене:

— Ами… вижте там — махна към прозореца. — Сигурно е долу.

Погледнах навън. Сред паркираните благоприлично пред блока коли се тулеше един-единствен запорожец, вдигнат на трупчета. Изглеждаше доста занемарен.

— Този синия ли? — запитах.

— Да — поколеба се гласът му, — май беше син…

— Откраднали са ви чергилото — рекох. — Хванахме крадеца.

— Ха! — възкликна той. — Че за какво му е? Толкова скъсано беше.

„Не си кой знае какъв отшелник — помислих си, — щом знаеш как изглежда.“

— Трябвало му е — казах и приковах гиганта с поглед. — Щяхте ли да се оплачете?

— Ами! — едва не се обиди той. — По-добре и трошката да беше дигнал… Нали ви казах, вече нищо не ме интересува.

Подсещаше ме, че напразно му губя времето и трябва да си вървя.

— Да са ви изчезнали някакви обувки? — попитах. — Туристически.

— Моля? — приведе се недоумяващ, погледна краката си, втренчи се тревожно към ъгъла, дето се мъдреше чифт смачкани полуботи. — Ето обувките ми.

— Кой номер носите? — усмихнах му се предразполагащо.

— Четирийсет и трети — рече гигантът. — Но защо?

— В дома на крадеца намерихме едни…

— Не са мои! — побърза да отпъди с жест предположението ми.

— Нещо друго да ви е изчезвало?

— Ами де да знам! — вдигна рамене гигантът. — Няма ли да ми обясните защо?

— Предполагам, че ще излязат наяве още доста кражби.

— Е, това вече си е ваша работа! — накипя гигантът.

— Така е — рекох, — но вещите са ваши. Ако гражданите не ни помогнат…

— Гражданите! — махна презрително той. — По-добре вие притиснете малко крадеца. Експериментирайте!

— Моля! — погледнах го слисан. — Какво да правим?

— Експериментирайте! — възтържествува гласът му. — Експериментът е майка на откритията, вярвайте ми. Материята непрекъснато поднася изненади.

„Що ли се глезиш чак толкова?“ — ядосах се. Изчаках секунда-две, изправих се.

— Чудесно — казах. — Ще си го запиша.

— Запишете си го — настоя той и се извърна към ръкописите си. — Това е фундаментална истина.

— Иска ми се да ви посъветвам нещо — рекох. — Нали няма да се обидите?

— Не съм обидчив — махна великодушно той, гледаше с триста очи да ме отпрати по-скоро.

— Спортувайте — рекох. — Спортувайте, че при този заседнал живот…

Разбра ме съвсем правилно, ала не се смути.

— Моята беда дойде от спортуването — каза. — Преди десетина години вдигах щанги, после ги занемарих.

— Трябвало е да продължите — опитах се да го утеша. — Още не е късно…

— Нямам време — махна нетърпеливо той.

— Съпругата ви вкъщи ли е? — попитах за всеки случай.

— Ами вижте там — махна небрежно гигантът.

Отворих вратата към хола и застинах. Пред мен стоеше млада жена. Гледаше ме в упор. Бях готов да се закълна, че ни е подслушвала. Въздълъг и тесен нос, изпито лице, бледи нервни пръсти… „Жива барутница! — помислих си. — Една искра й трябва, и стой та гледай… А наоколо искри колкото щеш. От най-опасните е — отбелязах си. — Чевръста и грозна.“

— Защо си губите времето да го разпитвате? — усмихна се тя и без да чака отговор, протегна ръка: — Приятно ми е, Георгиева — стисна здраво десницата ми и продължи: — Той никога нищо не знае. Никога нищо!

Адски харесвам жените, които говорят от името на мъжете си. На всичко отгоре думите й звучаха двусмислено, провокираха. „Може и да е права — помислих си. — В съпруга й са заседнали ниските температури, запорожецът е вдигнат отдавна на трупчета, а навярно й семейното щастие…“

— Другарят е от милицията — гигантът ме представи така, сякаш се хвалеше с познанството ни. — Откраднали са ни чергилото.

Жена му го гледаше примижала, поклащаше се на пръсти и се усмихваше. Тя отлично знаеше кой съм и откъде съм.

— В апартамента ли бяхте, когато влязох? — попитах я.

— Сигурно съм била — рече тя. — Спах допреди малко. Нещо съм неразположена.

— Беше отключено — казах. — Съвсем ще ви изпокрадат.

— Няма нищо за крадене — промърмори мъжът.

— Той мисли така — ухапа го жената, обърна се и тръгна. Не искаше да разговаряме пред него. Преди да я последвам, му махнах:

— Довиждане!

Той само кимна.

Жената ме очакваше в коридорчето, облегната на стената. Сетивата й бяха нащрек, цялата й поза излъчваше зорка готовност да реагира мълниеносно на всяко посегателство.

— Никак ли не държите на чергилото? — запитах.

— Не — въздишка на облекчение отпусна тялото й, но настръхналата подозрителност не изчезна от погледа й. Все още не й се вярваше, че ще ги търся заради едно съдрано чергило.

— Снощи вкъщи ли си бяхте?

— Да.

— А онази вечер?

Поколеба се, преди да ми отговори:

— Да, да… Че къде да бъда? Какво общо има това с чергилото?

— Може би сте видяла крадеца — промърморих и разбрах, че съм сбъркал.

Жената прихна, луд кикот задръсти гърлото й, смеейки се, тя мина зад гърба ми, сякаш искаше да ме огледа отвсякъде.

— Е, здраве да е! — рекох с най-безгрижния си глас. — В края на краищата — едно чергило…

Тя сподави с усилие смеха си, измери ме. „Я не ме будалкай!“ — предложи делово погледът й. Аз вдигнах рамене — „Съгласен!“ — и тръгнах. Вървях към вратата и знаех, че жената ме следи. Очите й поглъщаха всяко мое движение, разлагаха го набързо в ретината си, анализираха го… На вратата се обърнах, изгледах я откровено:

— Запазвам си правото за още една среща.

— Не говорете глупости — сряза ме тя. — Това право ви е дадено по закон.

Тресна вратата подире ми. Чух я да мърмори, докато се отдалечаваше в здрачното коридорче: „Милиционерски номера!“

„Злобна и дива — казах си, — не й пука от нищо!“ Това заключение заседна в паметта ми.