Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (27)

3

Тази заран сладкарницата, в която засядах обикновено, беше затворена. Поскитах из улиците, не ми се искаше да опропастявам единственото си удоволствие в случайни заведения, в които рискувах да ми сервират безвкусна студена мътилка. На площад „Ленин“ модерно обзаведена сладкарница привлече погледа ми. „Може и да е скъпо — казах си, — но поне хваща окото…“ И влязох.

Още от вратата забелязах мъжете, насядали в ъгъла. Бяха повече от десетина. Присвили плътно лакти до себе си, те едва се побираха край масата. Грубите им, като че ли преждевременно състарени лица подсказваха, че снощи са прекалили с чашките. Гласовете им звучаха необуздано екливо. Те сякаш се надвикваха, за да се разсънят. Облечени с охлузени, навярно дълго носени дрехи, мъжете се държаха подчертано прибрано, ала уверените им маниери внушаваха друго: „Не ни вярвайте, това, което виждате, не е истина…“

Сред тях се отделяше едно момче, около двайсетгодишно, трудно беше да се определи възрастта му, изящно и слабо, с физиономия като че ли консервирана от маската на студена и бледа наглост, наглост, която навярно му помагаше да оцелее сред мъжищата. Модерните му джинсови парцалки просто натрапваха корекомския си етикет. Момчето се стремеше да властва над останалите — все намираше за нещо да се разпореди, отпъждаше с пренебрежителни жестове думите на другарите си. И не го свърташе на едно място: ставаше, сядаше, пренареждаше чашите по масата и с тон, който не търпи възражения, наставляваше сервитьорката, мъмреше я. Мъжете следяха с ленива снизходителност нахаканите му маниери, под които се прокрадваше зорката нерешителност на човек, който често яде пердах. Всеки жест на момчето, колкото и самоуверен да изглеждаше, бе някак нелогично накъсан — в мигновените, почти незабележими паузи то просто изчакваше одобрението на присъстващите.

Горчивото вряло кафе сгърчи езика ми. Помъчих се да раздипля пред себе си настъпващия ден и да прозра в диплите му онова, което ми предстоеше. Стараех се да не обръщам внимание на компанията в ъгъла, ала тя беше толкова шумна, че просто ме предизвикваше от време на време да поглеждам към масата. Всъщност поглеждах, без да ги виждам. Пиех си кафето и размишлявах. И колкото да не виждах нищо насреща, мерна ми се позната физиономия с присмехулно присвити очи, потрепващи от неудържим тик. Поококорих се, докарах на фокус компанията и сред нея различих стария си познайник Франта. „Как ли не съм го забелязал досега!“ — удивих се. Навярно беше влязъл по-късно.

Той така усърдно мигаше срещу мен, че не се сдържах — и аз му смигнах. Франта се усмихна. Усмивката му бе толкова мимолетна, че ме озадачи. Махнах му, поканих го при мен, той кимна — добре, след малко…

Франта бе рожба на така наречените прекрасни семейства: уж високопоставени и прекрасни родители, уж апартамент — с кон да играеш из него, уж маниери и вежливи обноски — да им завидиш, а като погледнеш, по-внимателно — всичко отвътре изгнило, мирише. Всеки живее сам за себе си — както му кефне и както дойде, без да се интересува от другите, а семейното благополучие е само така — за пред хората. В него има и уж внимание, и уж загриженост, и всичко е наужким… В тази обстановка Франта растял учуден — бе що така? — напрягал разума си, търпял лицемерието, мъчел се да привикне, но като станал на седемнайсет, му дошло до гуша, „Писна ми — рекъл на милите си родители. — Докога ще я караме по този начин!“ — „Я си налягай парцалите! — смъмрили го. — Не виждаш ли, че без нас си нищо. Нула и три четвърти…“

Тогава той забягнал. Започнал работа, намерил си квартира. Излишно е да се уточнява как е била платена прибързано започнатата работа — премитал стружките в някакъв цех — и колко комфортна е била квартирата му. Но нашият не падал лесно по гръб. Гладувал, всичките си пари давал за дрешки, а дрешките заедно с добрите му маниери го представяли пред света като момче на място. Момичетата му дотягали, и той не бил безразличен към тях, само дето нямало къде да ги заведе. Знаел: най-непридирчивото девойче би се уплашило от мазето, в което живеел, и както и да го представял — ателие, временна бърлога, — както и да го украсявал, мълвата за мизерията му щяла да съсипе без време рехавата легенда за сладкия му и безгрижен живот. Имал модерни дрешки, маниерите му били изискани, момичетата го ухажвали и това му стигало да се фука до пръсване. Така си спечелил и ново име — Франта. Понякога чувствал болезнено колко нищожна и направо нещастна е играта му на благополучие, усещайки това, той не се предавал и не искал да го признае пред света, само една високомерна гримаса, превърнала се по-късно в тик — „Голямо чудо!“ — разкривявала лицето му. Все още вярвал, че стои над нещата, че превъзхожда всички и всичко на този свят. За да потвърди и докаже тази истина, той придобил опасната склонност да поема отговорността за гафовете на приятелите си. Ореолът му на благородник сияел ярко и непомръкващо. Той бил доволен, изранената му душа — утешена.

Събрали се една петъчна вечер момчетата от бригадата, в която работел, на чашка. Случило се след заплата — на сърцата им било леко, уговаряли се в събота и неделя да идат на риба. Понаправили главите. И от дума на дума стигнали до съдбоносния въпрос кой е баш майсторът в рибарлъка. Разменяли си язвителни думички, припомняли си минали успехи, оспорвали си ги, кръвта им кипнала. Като затворили заведението, спорът им се пренесъл на улицата. Най-отровни били приказките на бригадира. Иначе бил скромен, прибран мъж, ала като пийнел повечко, си въобразявал, че открай време той подпира небето, а останалите са достойни единствено да му мият краката и не как да е, а със светена водица. Тази нощ той бил още по-найсточив в обидите си, толкова настойчив, че най-якият мъжага от бригадата не издържал, извъртял му една пестница. Бригадирът се проснал, дръннала му главата върху паважа. Скупчили се над него, изтрезнели за миг, уплашени — „Как си бе, братче?“. Онзи примигал, примигал — „Нищо ми няма!“ — рекъл, станал, качил се на трамвая и си заминал.

Всички се чувствали чоглаво: „Абе как така? От нищо нещо стана!“ А на сутринта никой не се сетил да стяга въдиците, в натежалите им от алкохола глави се кълбяло мъгливо и мъчително чувство за вина. Само Франта не мигнал цяла нощ и рано-рано отишъл да види как е бригадирът… Викал, свиркал под прозореца му, по едно време надникнал съквартирантът. „Стига! — рекъл. — Твоят началник спи като заклан. Не си знаете мярката! — укорил го. — Нощес изпи водата на цяла София.“ — „Добре — казал нашият, — аз пак ще мина, но ако междувременно се събуди, кажи му, че съм идвал и го моля за извинение.“

Към обяд дошли от районното управление и прибрали Франта. „Я разправи, рекли му, какво стана снощи, как стана?“ Франта набързо поел отговорността: „Аз го ударих — казал, — ужасно съжалявам, готов съм да му се извиня.“ — „Няма да можеш — рекли му. — Мъртъв е…“

Много тичане падна тогава, за да докажа, че момчето не е в състояние да нанесе толкова силен удар. Ала обърне ли се веднъж колата, и честният човек става малко подъл: едрият мъжага, облагодетелстван от първоначалните признания на Франта, се опита да се измъкне; другарите им, позовавайки се на алкохолната мъглявина в главите си, напразно се мъчеха да си спомнят кой е нанесъл удара, или пък просто се надяваха, че ако вината се разпредели между двамата, ще успеят да минат с по-леки присъди. В съда излезе, че и двамата са ударили бригадира, и Франта влезе в затвора. Много му говорих, увещавах го да признае истината, от истината няма защо да се срамува, ала той само заинатено клатеше глава: „Казал съм веднъж, не мога да се отричам.“

И ето сега той мигаше усърдно и гузно насреща ми. Гаврътна кафето си, стана и се отправи към вратата. Имаше угрижения вид на човек, който в последния момент си е спомнил за някаква важна среща. Като мина край мен, не ми даде знак да го последвам, но бях сигурен, че ще ме чака навън. Не се излъгах.

Беше приседнал върху перилата на улицата и ми се усмихваше.

— Каква неочаквана среща! — изтърси ни в клин, ни в ръкав. Не бе забравил навика си да се изразява високопарно, но в натруфените му думички сега се прокрадваше ирония.

— Е, чак пък неочаквана — опитах се да го приземя и му подадох ръка. — Не бих казал.

— Да не би да си тръгнал да ме търсиш? — той стисна десницата ми и забрави да я пусне.

— Признавам си — усмихнах се. — През последните две години изобщо не съм си помислял за тебе.

— Благодаря ти за откровеността — въздъхна, физиономията му изстина и най-сетне той се сети да пусне ръката ми. — Още ли препускаш по следите на разни… носени недоносени?

— Още — побързах да го прекъсна, за да не разравяме болезнената за него тема. — Наистина се радвам, че те виждам…

— Може би очакваш да ти благодаря…

— Не очаквам — рекох, — но ако искаш…

— Не искам — озъби се неочаквано той и се извърна, за да прикрие нервните си тикове. — Трябваше да ме предупредиш — добави с очовечен глас. — Да ми кажеш какво е там…

— Затвора ли имаш предвид?

— Да… Знаехте къде отивам, а си давахте вид сякаш нищо особено не ми предстои.

— Всички знаят какво е там — подех внимателно. — Предполагах, че и ти знаеш. А като те увещавах да кажеш истината…

— Да ме бяхте пребили — накипя той, — но тази глупост…

— Нали знаеш, боят е забранен.

— За глупавите като мене трябва да го разрешат.

— Е, хайде сега! — махнах. — Миналото — заминало… Ти си жив и здрав.

— И завинаги оттатък бариерата — скръцна зъби Франта. — И преди бях отвъд, но понякога се промушвах под нея, въобразявах си какво ли не. И най-важното — пускаха ме. Сега не биха пуснали сянката ми.

— Въобразяваш си — рекох и присвих очи, срещу мен стоеше един съвсем непознат човек.

— Знам — заинати се той. — Убеден съм… На всяка крачка ми го напомнят — да не би да забравя случайно.

— Не им обръщай внимание.

— Лесно е да се каже!

— Е, да — въздъхнах. — Прав си… Винаги е по-лесно да се каже, отколкото да се преживее. Сигурно не те приемат на работа?

— Колко фино се изразяваш! — присмя се Франта. — Направо ме пъдят. Готови са да ме пречукат с камъни…

— Преувеличаваш!

— Никак! — задъха се той. — За тях аз съм заразноболен. Заразата личи — като огромна пришка върху челото ми… Няма начин!

Гласът му се сгърчи, нервният тик сграбчи скулите му: „Голямо чудо! Чудо невиждано, нали!“

— Може би съм си го заслужил — продължи с възглух, освободен от спазъма глас, — поех отговорност не за друго — за една нелепа смърт. Глупак съм — знаеш. Ала другите не искат да знаят, за тях аз съм убиец. Такъв-онакъв и накрая — убиец. А може и наистина да съм гад, леке, никаквец, редно е да ме пъдят. Но нямам ли право на собствено ъгълче… макар и няколко педи само, някъде… Цял живот — под наем! Накъдето и да протегна ръка — чуждо… Враждебно… Изпълнено с недоверие…

— Това ли ти е проблемът? — въздъхнах и се втренчих във върховете на обувките си. „Косят се хората — помислих. — Косят се за едно друго, никак не се щадят, а като дойде лошото… Наистина лошото…“

— Проблемът… — изсумтя Франта, изгледа ме едва ли не с презрение. — Прекалено изискано се изразяваш.

— Е, не… — обърках се. — Исках да кажа — ако това ти е единствената грижа сега…

— Единствената — поклати тъжно глава той. — Съсипа ме… Знаеш ли какво е това живот под наем? И както дойде…

— Наистина не знам — заинатих се, — но мисля, че мога да ти помогна.

Видях как трепна лицето му — отново го сграбчи тик: „Е, много важно!“ Кръвта се отля по скулите му, цялата му фигура настръхна, готова като че ли да се отбранява. „Какво ме прихвана? — помислих отчаяно. — И без това е толкова трудно. А и аз самият сега се нуждая от помощ, нямам никакво време.“

— Мнозина… — раздвижиха се с усилие устните на Франта, гласът потъна безнадеждно в гърлото му, напразно преглъщаше, напразно клатеше глава.

— Знам — кимнах великодушно. — Лъгали са те…

— Толкова много — Франта най-сетне успя да поеме въздух, — чак ми се повръща…

Съзнавах в колко трудно и глупаво положение съм изпаднал. Аз самият се нуждаех от помощ, никой нищо вече не ми обещаваше, не знаех накъде да се обърна и на кого да се надявам, а изведнъж пред Франта се бях изпъчил. Съвсем без повод. Може би защото той също бе в безизходица. Или защото в момента просто съм имал нужда да се изпъча пред някого.

— Разбирам те — казах. — Ще трябва да се стегнеш.

Франта ме гледаше насмешливо и както ми се стори тогава, отвисоко, поклащаше се на пети, готов всеки миг да се обърне и да си тръгне.

— Е, не ти обещавам палати — добавих, — но едно кътче. Една боксониера. Все ще я измислим отнякъде… Ако трябва, ще я нарисуваме.

— Хубаво — въздъхна той и сведе поглед. През отпуснатите му клепачи долавях насмешливи отблясъци. — Хубаво… Щом се наемаш… — процеди колебливо, втренчи се в очите ми, втренчи се настойчиво, изпитателно, неотстъпно и добави: — Нищо друго не ми остава, освен да почерпя.

Гледах го замислен, питах се какво ли означаваше този поглед.

— Хайде — подкани ме той някак странно развеселен, — или ти е неудобно?

— Какво? — изгледах го смаян.

— Ами… — Франта сви рамене. — То се знае. С един бивш като мене…

— Глупости! — прекъснах го, само дето не го блъснах в гърба. — Да вървим.

Като се върнахме в заведението, другарите на Франта ни изгледаха отчуждено и дори някак навъсено, гръмките им гласове като че ли потънаха в мъгла, сляха се в неразличим брътвеж. Преструваха се, че хич не се интересуват от нас, а крадешком ни наблюдаваха.

— Какво да бъде? — оживено и някак напрегнато попита Франта. — Уиски, водка?

— Но в това заведение… — опитах се да възразя.

— Има си начин — махна той, — ще ги сипем в колата. Ти само кажи.

— Кафе и кола — рекох.

— Само това? — тикът „Голямо чудо!“ разкъса лицето му. — Та да кажеш после, че не съм те черпил.

Започнах да разбирам накъде бие. Другарите му се бяха смълчали и източили вратове, напрягаха слух…

— Много кафе и много кола — усмихнах му се. — От това имам нужда…

— Добре — накриви кавгаджийски глава той, — но ако не ги изпиеш…

— Кофа да ми донесеш — рекох, — ще я пресуша. И още нещо — спрях го в мига, в който потегляше към бара.

— Какво?

— Не държа да ме представяш — прошепнах.

Той кимна и се засмя:

— Мошеник! Мисли му, ако ме излъжеш.

И се отдалечи към бара. Беше схватлив. Без да му подсказвам, бе започнал играта си. А дали покрай тази игра не ме предупреждаваше съвсем сериозно? Не ми остана време да поразсъждавам на тази тема — Франта вече се носеше към мене, сграбчил ослепителна табла, отрупана с чашки. Като минаваше край масата на другарите си, един от тях постави скришом два пръста върху покривката — сякаш се намираше на събрание и се колебаеше дали да гласува. Франта спря, каза им нещо полугласно, те се отпуснаха, стори ми се, че дори се развеселиха, заговориха припряно и макар да не поглеждаха към нас, бях сигурен — обсъждат появата ми.

Франта постави пред мен кафето и част от чашите с кола.

— Ето в тези — рече — няма водка.

— Каза ли им? — попитах тихо.

— Уха! — кимна той. — Страшен си мошеник! Но ако ме излъжеш…

— А те какви са? — прошепнах.

— После ще ти кажа — промърмори той, преглътна думите си и викна: — Ще ти дам да разбереш!

Мъжете на отсрещната маса се засмяха, онзи младият с наглата физиономия се ококори, опитвайки се с мимика да коментира „избухването“ на Франта.

— Наздраве! — вдигна чашата си познайникът ми. Очите му продължаваха да шарят изпитателно по лицето ми.

— Наздраве! — рекох и пресуших предизвикателно чашата си.

— Е, сега вече — въздъхна Франта — започвам да ти вярвам.

— Защо чак сега? — попитах наивно.

— Ами защо… Пи. Прие почерпката.

— Така ли? — ухилих се. — И смяташ, че това е достатъчно?

— Не се прави на такъв, какъвто не си — смръщи се той. — Щом прие почерпката, значи ще направиш всичко. Впрочем — приведе се към мен — на какво разчиташ?

— Имам един приятел в съвета — промърморих.

— Хм, не е лошо като вариант — усмихна се Франта. — От него зависи ли?

— Да — казах. — Виждах го съвсем наскоро. Каза: „Ако имаш нужда, ела, все ще уредим нещо.“ Ти… картотекиран ли си?

— Да — кимна той. — В първа група. Ти… май взе да го усукваш.

— Защо?

— Ами… щом ме питаш за такива неща.

— Трябва да знам, преди да ида в съвета.

— Колко некартотекирани взимат жилища! — поклати глава той. — Имаш ли си човек, ще вземеш.

— Абе по-друго си е — заинатих се аз, умислих се: „Ами ако приятелят ми излезе вей-хайвей… Вярно, каза «Ела!», ама дали пък не го направи само за да ми покаже, че има власт, че важи? Ще му счупя главата — зарекох се, — но ще направи тази услуга.“

Извадих бележника си.

— На кой адрес си картотекиран? — запитах.

— Адресът си го бива — ухили се Франта и ми продиктува една улица, която се намираше в най-комфортните квартали на града. — Адресът е екстра — продължи той, — само че аз живея в бараката, в която някога са си слагали въглищата. Сега с наема аз им плащам парното. Стените са дебели колкото яйчена черупка. Зимата всичко звънти от студ.

— Не се оплаквай — казах. — Ти си силен, ще издържиш.

— Да не ти дава господ! — поклати глава той.

„Ако знаеш пък на мене какво ми е!“ — помислих си и поклатих глава. Той възприе жеста ми като съгласие и махна:

— По-добре да не говорим.

— Прав си — подкрепих го.

В това време край нас се запрепъваха другарите му, крачеха някак изшироко и неохотно, като че ли не бързаха да излязат навън. Оглеждаха ни крадешком, но подробно, сякаш се мъчеха да запомнят лицата ни, да проникнат в тях, да разгадаят израза им, да разтълкуват думите ни, които за тях все още нищо не значеха, такива думи те навярно са слушали много пъти преди това. Младокът с надменната физиономия вървеше последен, пъчеше корема си предизвикателно и триеше пръсти, припявайки си: „О, мъни, мъни… О, мъни…!“ Държеше да го забележим на всяка цена.

— Какво е това говедо? — попитах Франта, след като се убедих, че другарите му излязоха навън.

— Ами говедо! — вдигна рамене той. — Плаче за тояга… Отдавна ми внушава, че трябва да бутна подкуп, за да получа жилище. Без тия срамни пари, казва, нищо няма да направиш.

— Изобщо — кимнах към вратата — какви са тия?

— Бараби — промърмори неохотно Франта. — Моето общество.

— Бараби? — размърдах се на стола. — Това нищо не ми говори.

— Че какво да ти говори! — погледна ме изкосо той. — Всичко помежду нас е така, устроено, че хората да не ни знаят много-много.

— Добре де — кимнах, — не съм любопитен и все пак, с две думи…

— С две думи — живот от днес за днес. Отчаяна работа. Бачкаме частно по постройките. Дерем виладжиите. Надницата — от трийсет лева нагоре. Е, невинаги се намират клиенти, особено през зимата. Но при нас е закон: каквото си изкарал днеска — вечер го слагаш на масата. И всички живеят… Друг закон при нас е — не прави кал на колегата си, дори да го мразиш, и никога не подбивай цената.

Слушах го умислен и се късах от яд. Колко време вече се трепахме да издирваме „нашия труп“ по строителните организации, а не се бяхме сетили да надникнем сред частниците… Пък и как да надникнем, когато тях клиентите ги търсят по домовете им — поне така беше със старите трънски майстори, при които чиракувах някога.

— И всички ли спазват тия закони? — попитах Франта, за да прикрия някак вълнението си.

— Всички — завъртя глава той.

— И ако все пак някой.

— Мечка и бой! Бой до посиняване. Ето тоя, младият… Вече два-три пъти едва се отървава.

— Страшно е наперен — кимнах.

— На трепката му да се обесиш, няма да трепне — завъртя глава Франта. — Баща му е някакъв големец, работи в чужбина… Ум не ми стига как се заглави това диване при нас… Все шари из „голямото добрутро“, заобикаля приятелите на баща си, докара ни няколко големи обекта — от основите до покрива. Може би затова го търпят. Самият той морен вода не е пил.

Франта замиташе умислено масата, разговорът ни замираше, нямаше смисъл да губя повече време.

— Слушай — казах му — и ти трябва да ми помогнеш…

По-добре да не бях произнасял това „и“. Събеседникът ми окаменя, върху устните му застина познатата презрителна усмивка.

— Знаех си — притрепваха устните му, — вие никога нищо не вършите току-така…

Сега той щеше да посреща със смях всеки опит да го убеждавам в добрите си намерения. Смях, разяждан от ръждивите нотки на разочарованието му. Трябваше да бързам.

— Важно е — казах.

— За тебе — намръщи се той, — не за мен.

— И за теб — казах, — за всички…

— Тия съм ги чувал — процеди, усмивката се сгърчи в бръчките на лицето му и изчезна. — Още малко, ще добавиш и обществото. Аз не знам какво е това — общество… Не съм го виждал. А и да съществува — хич не ми пука за него, защото никой никога с нищо не ми е помагал. Това е…

За миг притворих очи. Бях ударил на камък. Трябваше да призная поражението си. Погледнах го право в очите.

— Не сме врагове, нали? — попитах.

— Но не сме и приятели… Стоим от двете страни на бариерата.

— Откъде го измисли?

— Можем да си подадем ръце — продължи той, сякаш не бе чул въпроса ми, — но бариерата съществува. Между нас е… Знам какво ще искаш. Да ти снеса това-онова… Не си познал. Не съм по тая част.

Трябваше да рискувам. Измъкнах фотографията, показах му я:

— Този мяркал ли се е?

Видях как се втренчи в снимката.

— Знай едно — продължих с твърд, неотстъпчив глас, — ако го познаваш, каквото и да ми кажеш за този мъж, няма да е предателство. Защото той е мъртъв. Мъртъв, чуваш ли? Каквото и да ми кажеш, не го правиш като услуга. Като танто за кукуригу… Няма нищо по-велико от живота.

— Добре де, не викай — промърмори той, озърна се. — Струва ми се, че съм го виждал.

— От вашите ли е?

— Нищо повече не мога да кажа.

— А можеш ли да научиш?

— Ще видя — той стана.

— Кога ще ми се обадиш? — опитах се да посмекча гласа си. — За жилището и за това…

— Не знам — вдигна рамене незаинтересовано.

В погледа му припламваше насмешка.

— Да ти дам телефона си?

— Няма нужда — махна той. — Нали знаеш адреса ми.

Тръгна припряно. По-скоро побягна. Без да си вземе довиждане.