Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (40)

16

Пътувахме към Хасково.

Отпуснат на задната седалка, мижах под топлата струя на вятъра. Срещу нас прииждаха пожънати ниви, пъстри селца. Просторът дишаше в лицето ми и дъхът му миришеше сладко на сгорени от зноя стърнища, на току-що опечен хляб… Мярнаха се крайпътни дървета, захвърлен в канавката велосипед, до него двама млади се целуваха.

Вятърът нежно и ненатрапчиво смъкваше от тялото и душата ми наслоенията на преживяния ужас, на отчаянието и покрусата, разсъбличаше ме и аз се носех срещу него — необременен, пролъхнат, първичен, настръхнал от подлудяващото чувство за свобода.

Един по-рязък завой, едно по-драстично тръскане на колата ме изтръгнаха от съзерцателния, унес. „Стига удоволствия! — рекох си. — Време е да се приземим.“ Разтворих папката. Момчетата се бяха потрудили добре тия дни. Справките, които бе подготвил помощникът ми Кънев, можеха да служат за образец. И така… „Коста. Леков Гоголешев… Роден на десети октомври хиляда деветстотин шестдесет и втора година в Хасково, в работническо семейство. Баща му има над четиридесетгодишен стаж в строителството, майка му е работила в ученически стол. Сега и двамата са пенсионери. Коста е завършил строителен техникум. Бил е прилежен в училището, проявявал е интелигентност над средното равнище. Тих и скромен. В училище и в казармата отрицателни прояви не са отбелязани. Веднага след като отслужва войник, идва в София. Постъпва на работа в осемнайсети район на «Ремонтстрой». За една година е представил тридесет и два болнични листа за временна нетрудоспособност — по три дни. Диагноза: ангина акута. Напуснал работа самоволно. Подвизавал се в частното строителство. Елеонора Вълева, хазайката на починалия, твърди, че е бил безукорен в отношенията си: предплащал е наема и една твърда сума за ток и вода. В стаята си не е водил жени, не е събирал компании, живеел е прекалено скромно.

… Под дюшека на пострадалия се намериха две спестовни книжки с влог общо четиридесет и две хиляди лева. Първата вноска е направена преди пет години. Внасяни са обикновено едри суми — по хиляда, две хиляди лева…

… Връзката му със Стажантчето датира от началото на тази година. Предполага се, че е на користна основа. Спречквания между двамата не са отбелязани. Свидетелката Розалинда Георгиева твърди, че пострадалият я е разпитвал за Стажантчето по време, в което последният не бил у дома си…“

Притворих очи и се помъчих да си представя Жоро. Накарах го да проходи по покривите, навъсен и мрачен, заставих го да пристъпи в здрачната гарсониера на Петранка, да застане в края на пиацата… Искаше ми се да го огледам отвсякъде, да чуя отново гласа му — „Аз може и наистина да съм идиот, но това не ви дава право…“ — за да проумея как е стигнал до абсурдната мисъл да се откаже от самоличността си, от делника си, който му е предлагал толкова изкушения като на всеки красавец. Как е стигнал до невероятното, си решение — да се заличи от списъка на живите в името на един миражен, комфортен живот в бъдещето? Сигурно еднообразието на бита в бащиния му дом, ежедневните ограничения, равнодушието, с което са го посрещали в приятелските компании, са го убедили, че е по-добре да погребе доброволно всичко това, да спечели пари, много пари и да си купи щастливо бъдеще… В сънищата му сигурно са засиявали разкошни апартаменти, сияела е с фасадата си елегантна вила, мъркал е мерцедесът, плющели са платната на яхтата…

Не е искал да се знае нищо за него — нито името, нито родното му място. Сигурно е бил преизпълнен със суеверната убеденост, че ако хората знаят нещо за него, моментално ще му попречат да осъществи намеренията си, че в края на краищата ще му откраднат душата… И кой знае каква сила му е била нужна, за да прикрива всеки ден красотата си, която просто се е хвърляла в очи, с една ужасяваща безличност, да заменя хубавото си рождено име с нищо неказващото Жоро, да приписва на цветущото си здраве болести, а на ловкостта си несръчност и да се търкаля като алтав по стръмните покриви, рискувайки живота си…

Просто е настоявал, бил е готов да се бие за това — да бъде никой, никакъв, да не се интересуват от него. И най-учудващото беше, че до този момент никой не бе го потърсил.

„Наистина ли е платил всичките си задължения? — питах се. — Наистина ли на никого не е нужен?“

Докато обсъждахме плана ми с полковник Кирилов и Кръстанов, им казах: „И все пак — страшно несправедливо е, че са му отнели единствената възможност да се промени, да стане друг.“ — „Едва ли — поусмихна се Кирилов. — Тия чешити не се променят.“ И тогава аз пламнах: „Не мога да разбера този чисто морален скептицизъм… Вярваме на най-различни глупости — машинки и джаджи, създадени от човека, — макар стотици пъти да са ни подвеждали, а на човека, над когото вселената се е трудила стотици хиляди години, не вярваме, че може да устои. Даже се радваме, когато рухне. Ето, казваме си, това се очакваше.“

Знаех си, че срещата ми с родителите на Жоро ще бъде мъчителна. Малката им къщица белееше като пуканка сред кичестите дървета. Всяка фиданка, всяко цвете сякаш току-що беше докоснато от грижлива ръка. Циментовите пътечки, мити наскоро, издъхваха успокоителна хладина…

Посрещна ме вече посмачкан от годините и съсухрен мъж. Усмихна ми се любезно, измервайки ме над очилата си:

— По какъв въпрос?

Показах му картата си, той поклати глава:

— Но него го няма тука — едва се размърдаха устните му.

— Откъде знаете, че пристигам заради сина ви?

— Елате — кимна той, без да ми отговори, и ме поведе към миниатюрната беседчица, в която пряко сила можеха да се разположат двама души. „Тук сигурно играят табла“ — помислих.

— Само по-тихо — предупреди ме мъжът. — Съпругата ми е нещо болнава, не искам да разбере.

— Какво да разбере? — изгледах го.

Мъжът пак не ми отговори, само поклати глава.

— Казах му аз, казвах му — простена. — Както се е литнал, няма да свърши добре…

— Какво знаете за него?

— Нищо — тросна се той. — Нищо… Малко ли е това — да не знаеш нищо за единствения си син?

— Да — казах. — Не е малко… Обажда ли ви се понякога?

— Той ни заряза, другарю! — проплака бащата. — Мрази ни, та не може да ни гледа.

— Защо?

— Все по голямото му бяга окото, а ние сме хора дребни… Каквото можахме, направихме — той разпери ръце. — Гладен не сме го оставили, душата сме си давали за него… Какво иска повече?

От къщата излезе дебела, подпухнала като от сън жена, взе си столче и се заклатушка към нас…

— Веднъж даже ни прокле — тихо ми прошепна бащата. — Като ви е страх да надраснете сянката си, каза, скапете се в нея.

Жената попита за нещо мъжа си с поглед, той кимна едва доловимо, въздъхна, тя рухна върху столчето, заподсмърча.

— Никога ли не сте го търсили? — попитах.

— За какво да го търсим? — вдигна рамене бащата.

— Вижте какво — обади се майката, — ако е правил борчове, да си ги плаща. Ние нямаме.

Извадих спестовните книжки на Жоро и ги хвърлих на масата.

— Ето — казах. — Това е останало от него.

— А той? — надигнаха се хорицата, стопиха ме с погледите си. — Къде е?

Можех ли да им кажа, че единственият им син лежи отдавна в хладилна камера някъде в Медицинска академия вкочанен, вече изсъхнал от студа и че доскоро никой не знаеше кой е и откъде е?

— Трябва да дойдете с мен — изправих се.

Жената се отпусна на столчето, захлупи се в скута си и заплака: — Не искам… Никъде не искам…