Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2012)

Издание:

Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре

Роман

 

© Петър Искренов, 1988

„Военно издателство“ София — 1988

с/о Jusautor, Sofia

Б-3

 

Рецензент: Васко Жеков

Редактор: Емил Елмазов

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Радка Бояджиева

 

Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.

Дадена за печат на 6. III. 1988 г.

Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,80.

Издателска поръчка №45.

Техническа поръчка №81051.

Код 24/95362/5605-209-88.

Цена 1,45 лв

История

  1. — Добавяне

5

Настъпиха дните, които и сега, след години, не съм в състояние да опиша. Уж се насилвам, уж спомените изплуват от бездните на паметта ми на рояци, безредно и шумно — като мехурчета от дълбините на вир, в който, се дави човек; уж енергията и мисълта ми са устремени към това — да изтръгна тези мъчителни възпоминания от мозъка, от тялото, от кръвта си, за да не ме болят, за да не ме будят по никое време и да ме съсипват, а колкото пъти седна над белия лист, писалката ми все отказва да пише: ту мастилото й пресъхва, ту перото й се забива вироглаво в хартията.

Лекарката, която в първите дни ни даваше надежди, напоследък старателно ни отбягваше. Опитвах се да я спра по коридорите, тя ме отпъждаше — „Не сега! Имам работа“ — и отминаваше тичешком. Може би е очаквала, че ще я упрекна за нещо, може би е усещала някаква смътна вина за прибързано и лесно изречените си думи, с които ни обнадеждаваше в началото. А аз, не знам защо, бях преизпълнен с доверие към нея — може би тъкмо поради окуражаващите й думи — и почти всеки ден настоявах да поговорим. Болестта на сина ми не отиваше на добре, искаше ми се да попитам лекарката какво ще правим.

Една вечер тя се случи дежурна и аз отново застанах на пътя й. Жената най-сетне се спря и съвсем неочаквано викна в лицето ми: „Какво искате от мене? Всичко съм направила! Всичко… И самостоятелна стая ви дадох.“ Аз я гледах и не вярвах на сетивата си. Вече знаех какво означава самостоятелната стая: изолация за безнадеждните случаи. В този момент лекарката може би очакваше да й възразя, да избухна, да я обидя, всичко това сигурно би облекчило съвестта й, но аз само стоях като вкопан насред коридора и я гледах. Тя тропна плачливо с крак — „Това е! Това е…“ — и хукна…

Затътрих се към стаята на сина си. Той лежеше съвсем притихнал, само очите му трескаво светеха. Дано не е чул крясъците на докторката — помолих се и направих опит да му се усмихна — „Как си, тате?“ — макар да знаех прекрасно как е. Няма по-голяма болка, по-голямо страдание от това, да застанеш пред обреченото си дете и да се мъчиш да устоиш на погледа му, в който все още жадува живот… Няма по-глетави, по-отровни думи от тия, с които, обещавайки му бъдеще, го окуражаваш. Тези думи набъбват в гърлото, пръскат го и кръвта шурти свободно в тебе. Няма по-жестоки думи от тия, с които се мъчиш да утешиш донякъде майката на това дете. А се налагаше да произнасям тези думи по няколко пъти на ден. Цялото ми същество се топеше отвътре като грудка сняг. И тъкмо когато се усещах съвсем съсипан, кой знае откъде и за кой ли път у мен се възземаше надеждата: „Дано стане чудо… Сега… тук… В този час.“ Може би само способността ми да се наблюдавам отстрани като чужд, непознат човек ми помагаше да устоя и ме спасяваше.

И в онази лятна привечер, докато стоях пред леглото на сина, се мъчех да се видя отстрани, ала изглежда, че след инцидента с лекарката у мен се беше счупила чудодейната система от огледала. „Няма повече накъде!“ — повтарях си.

— Ще ми помогнеш ли? — неочаквано се обади синът ми.

— Да — не повярвах в първия момент на слуха си. — За какво?

— Искам да изляза навън — каза той. — В градинката…

— Ама разбира се! — засуетих се.

Помогнах му да приседне, обух му чехлите, сресах го и не преставах да бъбря: „Разбира се… Откога те карам… Навън на чист въздух ще се освежиш… Ще ти се отвори апетит…“ И отчаяно се молех в себе си: „Дано този път се случи чудото… Най-сетне… Дано!“

Като поехме надолу по стълбите, като гледах как синът ми пристъпва мъчително с отеклите си като топузи крака, как се изостря физиономията му от злост, от старание да надвие болката и немощта, у мен все по-уверено засядаше странната, необяснима увереност, че ето сега, след крачка или две ще настъпи чудото. В паметта ми се въртяха и просветваха стотици случаи, подобни на нашия: тъкмо когато страданията стигат крайния предел, тъкмо когато отчаянието засенчва очите, пред тях възсиява чудото.

Навън цветята издъхваха тежки ухания в топлия и плътен като застояла локва въздух. Откъм тополите повяваше хладинка, пропита с горчивия и лепкав мирис на смола. Оттатък оградата се смееха минувачи, смееха се щастливо, свободно и леко… Болните се бяха прибрали по отделенията за вечеря — чуваше се усърдното и акуратно потракване на приборите. Само аз и синът ми седяхме в безлюдната градинка и вдъхвахме топлия въздух издълбоко, така, както се сърба чай. Той наблюдаваше удивен света наоколо, може би не очакваше да го завари толкова пъстър и весел, а аз продължавах да му говоря — дълго, обстойно, объркано и с всяка дума, с всеки звук от думите си, му внушавах едно: „Дръж се, сине… Дръж се… Още малко се дръж!“ Той ме слушаше без интерес, усмихваше се вяло и с подчертано снизхождение към енергията и упоритостта ми.

Подразнен от свежия въздух или от уханията на цветята, синът ми се преви отведнъж върху облегалката на пейката и повърна — мъчително, с дълги конвулсии, които оросиха лицето му с пот. Повърна само стомашен секрет — зелен и отровен… От три дни не беше хапвал троха. Зави му се свят. Изпъна се върху пейката — още и още! Имах чувството, че сега цялата земя не би му стигнала, за да се изтегне, подбели очи и губейки съзнание, прошепна:

— Занеси ме… горе…

Стремеше се към белия ад на отделението като към спасителен оазис. Само на него можеше да се довери. А докога? — питах се. Беше лекичък като перце, имах чувството, че нося само пижамата му. Горещи спазми се впиваха в гърлото ми, докато тичах нагоре по стълбите. Защо ли тичах? За къде бързах, на какво се надявах? И с всяка стъпка все по-оглушително отекваше у мен: „Не, няма чудо… Не, няма надежда… Няма нищо!“

Заранта дежурната лекарка, която ми беше крещяла, ме извика в кабинета си. Подаде ми мълчаливо папката на сина.

— Какво означава това? — попитах я.

— Превеждаме ви в „Пирогов“ — рече тя, като разглеждаше втренчено маникюра си и поясни: — Налага се да включим сина ви на изкуствен бъбрек. Рисковано е да остава повече тук…

Сякаш с чук ме удариха по темето. Стаята закръжи пред очите ми. Знаех какво представлява изкуственият бъбрек — врата към преизподнята. Вече ми бяха разказвали, без да спестяват мъчителните подробности. „Правете струвайте — казваха, — дотам да не стигате.“ А ето сега — стигнахме…

Преоблякох сина си, вдигнах го на ръце и тръгнахме. Вървях, а колко вървях и накъде — не помня. Искаше ми се да крача тъй до самия край на света и там бездната да ни погълне. Никой не ни изпращаше, не ни пожелаваше успех, не ни окуражаваше. На входа видях една кой знае откога забравена линейка. „За «Пирогов» ли?“ — попитах. „За «Пирогов…»“ — кимна шофьорът и ми отвори вратичката.

В дежурния кабинет ни очакваха. Караха ме да въртя носилката на сина си във всички посоки, за да го прегледат по-обстойно. Мачкаха му корема, натискаха отоците му, цъкаха многозначително, клатеха глави, а очите им зейваха все по-празни, все по-студени и никакви. Батето се домъкна отнякъде. Лекарите вдигнаха глави, изгледаха го и отново се наведоха над сина ми. Усетил интуитивно цялото безсмислие на тази процедура въпреки скришните погледи, недомлъвките и въздишките, Иво се затърчи в ръцете им и заплака.

— Кажи им да ме оставят! — молеше се. — Кажи им да ме оставят…

И тогава се случи нещо неочаквано. Батето се разфуча — „Как тъй ще те оставим?“ — разблъска колегите си, грабна сина ми, сгърна го като агънце, отвори вратата с крак и го понесе нагоре по стълбите.

А у мен сякаш се счупи дълго напрягана пружина — „Краай!“, — изхлипа болезнено и ме наряза отвътре.

Още трептеше у мен проклетата пружина, когато прекосих тичешком градинката на „Пирогов“ и хлътнах в телефонната кабина. Едва не изскубнах слушалката. Завъртях на полковник Кирилов и като чух спокойния му глас — „Да… Слушам“ — закрещях неистово:

— Аз съм… Петков… Чуваш ли ме? Край! Край! Този път наистина…

— Ти… какво? — позасмя се. — Да не си спипал…

— Мен ме спипаха! — викнах.

— Ей! — възкликна укорно и сигурно се канеше да ме смъмри, но изглежда поразмисли: — Да не би да си сръбнал? Кой те е спипал?

— Съдбата — въздъхнах. — Много мръснишки ме причака, мамка й, и право за врата…

— Какви ги говориш? — затаи дъх полковникът.

— Такива — рекох. — С момчето е свършено… С всичко е свършено! Дотука беше…

— Къде се намираш? — викна той.

След броени минути минаха с кола и ме взеха. Откараха ме вкъщи. Посрещна ни жена ми — отмаляла, ни жива, ни мъртва. Заразпитваха ме за едно друго, аз отговарях машинално, като насън. Колегите се мъчеха да ми вдъхнат кураж, наговаряха се — това ще направят, онова ще направят. Ободрена от думите им, жена ми замина в болницата.

Обади ми се по телефона от отделението. „Телефонирай на лекарите — настояваше тя. — Ако трябва до шефа на «Пирогов» се обадете… Помолете ги да не включват Ивайло на изкуствения бъбрек… Страшно е… Чуваш ли, страшно е… Все още има шанс!“ Обещах й да телефонирам на целия свят, ако трябва. Знаех, че вече няма никакъв шанс. Пих ракия. Алкохолът ме сепна, изтръгна ме от вцепенението. Видях колко е празна къщата без момчето, макар да беше изпълнена с гости. Разбрах какво ме очаква. Не се надявах на милост.

Колегите ми гостуваха до късно. Малко преди да си тръгнат, около полунощ, телефонът отново звънна. В слушалката екна плачът на жена ми:

— Умря… Умря… Умря…

Стените на апартамента паднаха, таванът му литна на възбог, зърнах за миг звездите, подът подло се изхлузи под краката ми и аз увиснах във въздуха — сам, умъдрен, неподвижен… Стисках слушалката, стисках я с инстинктивното отчаяние на човек, който едва се удържа прав, нищо не виждах, нищо не чувах, освен подгизналия от сълзи вопъл на жена ми:

— Пред очите ми… Представяш ли си… Пред очите ми…

Воят й като тънко свредло се впиваше в сърцето ми.

— Едва успях да прилъжа Иво — изхлипа тя.

— Кого? — притропаха дървено бърните ми.

— Иво… Сина ти! — викна тя. — Но мисля, че той разбра…

— Какво разбра? — прошепнах, за да не викна. Все още не вярвах на ушите си.

— Че момиченцето умира — задави се жена ми. — Че свърши…

— Момиченцето ли… — успях да кажа и се свлякох бавно покрай стената.

Телефонът се сгромоляса върху мен, през канонадния трясък в слушалката успях да различа гласа на жена ми:

— Да, момиченцето… От съседното легло. Докараха го от диализата, от тоя проклет изкуствен бъбрек, и то се сгърчи…

— Откъде се обаждаш? — попитах я.

— От градинката в двора.

— Веднага се качи в отделението — казах. — Помисли ли какво му е сега на Иво? Той е горе самичък.

— Не мога да вляза там — гласът и затъна в една безкрайна конвулсия. — Не мога… Не мога…

Говорих й дълго за онова, което ни предстои, убеждавах я да запази присъствие на духа, напомнях й за сина ни.

— Тръгвам — каза тя. — Тръгвам, макар че не знам как ще прекрача прага…

И затвори телефона. Аз вдигнах поглед… и видях колегите си. Седяха неподвижни върху дивана, гледаха ме с широко отворени очи. Целият свят сега би могъл да мине през очите им, без да го забележат. Размишляваха. Видях се в опустошените им лица като в огледало. Вдигнах рамене: „Това е…“ Те се раздвижиха. Рязката напориста увереност бе изчезнала от жестовете им. Придумаха ме да изпия две таблетки за сън и внимателно ме настаниха на дивана.

Не помня кой загаси лампата, кога са си отишли… Пропаднах в съня така, сякаш загубих съзнание. Мракът докосваше изострените ми сетива като топла дружелюбна завивка. Придърпвах я плътно към себе си, ужасен от смътното предположение, че някой може да я разкъса, да ми я отнеме… да ме остави беззащитен под светлината.

Телефонният звън изсвистя като скъсана лента на банциг. Сърцето ми спря, ослушах се — не сънувам ли? Повторният звън ме вдигна на крака. Жена ми се задъхваше припадничаво в слушалката:

— Идвай веднага… Чуваш ли — веднага! Ивайло…

— Какво Ивайло? — намръщих се, за да разчупя някак непосилната маска на съня, спекла се върху лицето ми.

— Същото… — проплака тя. — Като момиченцето одеве… Идвай.

И сега за мен си остава загадка как за броени минути съм стигнал до „Пирогов“. Когато нахълтах в двора, видях, че изкарват сина ми от клиниката. Изкарваха го на носилка, една сестра ситнеше, вдигнала високо банката с глюкоза, и повтаряше: „По-полека… Внимателно, моля ви…“ Гласът й зъзнеше от нощния хлад. Синът ми беше в несвяст. Огромната му от отоците глава висеше и при всяко тръскане на носилката лицето му потръпваше зиморничаво. „В бързината са забравили да му сложат възглавница“ — казах си и подложих ръка под главата му. Той простена, помъчи се да каже нещо, ала устата му сякаш бяха натъпкани с глина. Жена ми по-скоро се държеше за носилката да не падне, отколкото я подкрепяше. Дрезгавият й плач се увиваше около врата й като шал, душеше я…

Лекарите в залата на диализата ни посрещнаха припряно и нервно. Изглеждаха недоволни, че сме ги събудили. Развял полите на престилката си, дотича Батето. „Спокойно, ви казвам — повтаряше. — Излезте навън. Оставете ни да работим.“

Жена ми се отпусна на една пейка в градинката и потъна в нескончаемата конвулсия на плача си: „Какво ще правим?… Какво ще правим сега?…“ Стоях край нея и пушех, взирах се към диализната зала, ослушвах се. Вътре екна пресекливо писукане, сякаш се обаждаше пиленце, събудено среднощ в гнездото си. От време на време зазвучаваха приглушени гласове, над тях се извисяваше чистият тенор на Батето: „Ще тръгне… Ще тръгне… Ето — тръгва…“ И отново екваше несигурното писукане. „Пак късмет! — хапех устни. — Апаратите им не работят…“ Час по час на вратата се показваше нисичка санитарка, клатеше умислено глава — „Лошо! Много лошо…“ — и щом се стрелвахме към нея, тя набързо ни обръщаше гръб и пъргаво като невестулка се вмъкваше вътре.

Пред мен спря смъкнат и смачкан човечец, носеше голям френски ключ, навярно беше водопроводчик в болницата. „Как е детето?“ — запита. Вдигнах рамене. „Не бой се! — каза той. — Ако има век, ще има и лек.“ — „Ами ако няма?“ — искаше ми се да го попитам.

Чак към обяд Батето излезе, избърса запотеното си чело с ръкав и рече: „Можеш да влезеш да го видиш…“ Помъчих се по израза на лицето му да отгатна какво се е случило. Чертите му бяха непроницаеми и студени като мрамор. Пристъпих спънато, цялото ми същество изохка — „Какво ли още има да виждам, господи!“ — и зърнах сина си върху едно от леглата. Жив! Лежеше отмалял, бял като чаршафа, невероятно смъкнат, просто кожата му висеше на скулите. Озърташе се между апаратите… Превързаната му десница мачкаше одеялото…

— Как си бе, тате? — попитах с пресъхнало гърло.

— Добре съм! — последва познатият отговор. — По-леко ми е… Дишам…

Вдигнах го внимателно, преместих го върху количката и бавно я изтласках навън. Пристъпвах, навел глава, вторачен в едно колело на количката — то се изплесваше, пронизително пищеше, а аз го гледах и само дето не се усмихвах, погълнат като че ли изцяло от вироглавата му игра, за да не виждам сина си, жена си, за да не чувам приглушения й зъзнещ плач, нито думите на Батето — „Изтеглихме му шест литра течности!“ — нито съчувствените въздишки на хората, край които минавах…

От този час, от този ден ни завъртя една шеметна въртележка — нито можехме да изскочим от орбитата й, нито можехме да я спрем. Аз само се озъртах, очите ми крадваха от света наоколо каквото можеха да докопат при тая лудешка скорост, нищо не можех да проумея и да осмисля. Приятели, роднини, колеги се бяха вдигнали на крак, всеки предлагаше помощта си… Край сина ми се сбраха много лекари, изкусни познавачи на билките, знахари, един през друг препоръчваха лековете си, клатеха глави, въздишаха: „Как е изпуснато това момченце?“ Доведоха ми един замислен, съсухрен лекар — „Петков, запознайте се с най-добрия нефролог у нас“. Подадох ръка на специалиста, той побърза да пусне десницата ми, пристъпваше от крак на крак като ученик, неразбрано мънкаше. „Той ще занесе биологичните проби на сина ти в Париж — взеха отново думата приятелите ми, — ще изчака резултата от изследванията и ще се върне с диагнозата. Най-сетне ще се знае истината, ще се приложи правилно лечение.“

„Всичко може да се случи на тази земя — казах на приятелите си. — Но не бива да позволим да умират децата, да умира бъдещето… Те са единствената лозичка, с която можем да пуснем корени, да се закрепим във времето…“

Един ден ми съобщиха, че очакват пристигането на някакво светило от чужбина. „Идва специално за вашия син — пошушна ми старшата сестра. — Как сте успели да го заангажирате?“ Вдигнах рамене, убеден, че и това посещение е „задвижено“ от приятелите ми.

Цяла заран миха клиниката, лъскаха я, подменяха бельото по отделенията, строяваха дечицата в четири редици. Лекарите се изнервиха, сестрите фучаха, зачервени от възбуда и зли. Към обяд светилото най-сетне слезе от черната волга пред входа. Целият персонал го посрещна. Професорът беше едър, рано оплешивял мъж, държеше се самоуверено. Целуна сестрата, която му поднесе цветя, махна на останалите и се отправи към асансьора. Слушаше внимателно обясненията на главния лекар, клатеше масивната си глава.

Когато се изправи пред леглото на сина ми, погледът му помръкна, като че ли отведнъж всичко му стана ясно, досада забули ирисите му.

— Как си, мойто момче? — приведе се любезно.

— Добре — последва познатият отговор на сина ми, той се помъчи да се усмихне, ала от усмивката му така и не излезе нищо.

— Оу — възкликна светилото, — ти даже си добре!

И се зае да го преглежда. Прегледът трая не повече от пет минути. Чужденецът поиска папката, хвърли едно око на изследванията, хлопна я шумно и показа дланите си. Церемонията бе завършила, трябваше да се измие. Заведох го до чешмата, той се ми дълго, шумно и някак показно — „Ето това се казва хигиена, колеги, запомнете!“ Сетне се изправи отново пред сина ми и въздъхна. Заклати се на пети, сякаш въздишката го беше извадила от равновесие. „Добре — каза. — С тебе пак ще се видим“ — и тръгна към вратата.

Заключиха се в лекарския кабинет. Никой не се сети да ме покани, напразно чаках отвън и напрягах слух, в кабинета бе толкова тихо, че си помислих: да не би да са се измъкнали от друга врата. След час край мен минаха секретарките, внесоха кафе и кола. „Все някой трябва да ги изпие!“ — казах си и приседнах на табуретката в ъгъла. Клепачите ми пламтяха от безсъние, слепваха се, главата ми клюмаше.

Най-сетне лекарите излязоха, обкръжили чужденеца, смееха се за нещо, шегуваха се. Подминаха ме като паметник. Никой не се спря — „Абе ти за какво чакаш тука?“, — никой не ме удостои, с поглед. Като че ли беше съвсем в реда на нещата аз да си чакам в ъгъла, а те да ме подминават.

Качиха се в салончето на последния етаж, чух главния лекар да нарежда на секретарката си: „Никого няма да пускаш!“ Аз се прилепих до стената, решен да откукам, ако трябва, до другата заран. Край мен мина старшата сестра, понесла огромен букет. „Ще слушаме лекция! — осведоми ме. — А след лекцията — малка почерпка… И ние сме хора…“

Разбрах, че няма никакъв смисъл да чакам. Слязох в отделението при сина ми. Той междувременно бе вдигнал температура. Направо изгаряше. А нямаше кого да извикаме — медицинският персонал слушаше лекция, дежурният лекар се занимаваше с най-спешните случаи. Разсъблякохме детето, увихме го в мокри чаршафи. Глухо и страшно тракаха зъбите му, все по-безжизнено увисваха ръцете му. „Няма ли край? — свиваше се сърцето ми. — Няма ли най-сетне край?…“ През петнайсет минути му мерехме температурата. От последния етаж долитаха шлагери и задружен тропот. Лекцията бе свършила, навярно вече танцуваха. Неудържимо, усърдно. Над главите ни… Демонстрираха пред госта прочутото българско гостоприемство. Аз се взирах в термометъра, умислях се.

„Когато паметниците, тържествата и организираните веселия станат много — казах си, — действителната почит и загриженост за човека е намаляла. И в основата на всичко това е страхът от смъртта. Трябва, длъжни сме при всеки сгоден случай да се убеждаваме, че тя (макар и засега) се отнася за другите, не за нас. Тъкмо затова са ни нужни и веселбите, за да забравим умирането, или поне да замъглим беглите си, смътни спомени за него, а с парадите можем да си докажем (за кой ли път!), че сме силни и здрави. При това положение грижата за човека зазвучава като фанфарен отглас, проявява се като парадна гримаса… Човек във върховите си, в граничните си ситуации усеща тази уж невинна подмяна и се чувства още по-самотен върху планетата. Това чувство на обречена самота метастазира у близките му. И тук вече нищо не може да помогне — всяка проява на благотворителност само засилва усещането за празнота и окаяност.

Човек остава сам, незащитен и подхвърлен, но не плаче. Той все още има някакви сили за съпротива, няма сълзи — прегорели са в него, преди да се появят на очите му.“

Така си мислех тогава и никой нямаше право да ме укори за тези мисли.

Най-сетне успяхме да посмъкнем температурата на сина и се заехме да го обличаме. Тъкмо в този момент старшата сестра надникна плахо в стаята. „Професорът иска да ви види! — ми каза. — Чака ви долу.“

Светилото наистина ме чакаше в черната волга пред входа. Бе се излегнал на седалката, лицето му пламтеше — доволно и сито. Българското гостоприемство му се бе понравило. Шофьорът поглеждаше често часовника си. Бързаха за летището. „Ама влезте де, заповядайте!“ — заусмихваха ми се, а аз ги гледах изтръпнал, идеше ми да ритна черната лакирана ламарина, искаше ми се да ме няма в този момент, да не ги гледам. Не помня как съм приседнал до шофьора. Някъде много отдалеч долиташе приглушеният глас на светилото: „Изключително тежко положение… Интензивно лечение… ударни дози…“

— Това ли е всичко? — попитах накрая.

Чужденецът кимна.

— Професоре — проплака гърлото ми, — момчето ще се оправи ли?

— Е! — вдигна плещи той, взря се за миг в лицето ми добави: — Знаете ли какво казват в моята страна при такива случаи?

— Какво? — погледнах го обнадежден.

— Да чукнем на дърво! — той се озърна енергично, ала къде ти дърво в тази комфортна кола.

Услужливо му поднесох кутийка кибрит.