Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (33)

9

Отдалеч зърнах мама. Навела белокосата си глава, умислена, тя прекосяваше градинката на „Пирогов“ и навярно се чудеше към коя от клиниките да се запъти. Избързах насреща й. Като ме видя, тя застина, очите й се присвиха, пронизаха ме.

— Как е Иво? — попита тихо.

— Не е добре — казах.

— Защо не ми обади?

— Не исках да те тревожа.

— Какво казват лекарите? — преглътна с мъка тя.

Свих устни, сякаш бях хапнал киселица, намръщих се, поклатих глава…

— Само това не говори — изхлипа тя. — Само това недей…

— И да говоря, и да не говоря… — стихна гласът ми.

Мама заплака. Прегърнах я през рамо, поведох я към изхода. Усещах върху дланта си отривистите отчаяни тръпки на тялото й и с всяка измината стъпка осъзнавах, че мама е единственият човек, пред когото не можех, нямах право да призная поражението си…

— Точно на тебе ли трябваше да се случи! — простена тя. — Дето толкова се бъхти… И едва сега ти потръгваше…

Стиснах лекичко рамото й в отговор. Горещи спазми стягаха гърлото ми. Отворех ли уста в този миг, мама щеше да усети болката ми. А не биваше. Тя ме беше родила, тя ме бе отпратила в тоя свят с надежда и очакваше от мен само радости. С кой акъл и с какво сърце щях да й кажа, че пътеката е пропаднала под краката ми.

Както вървеше до мене сгърчена и приведена, тя отведнъж се озърна, измери ме с поглед:

— Къде ме водиш?

— Към трамвая рекох. — Да те изпратя…

— Искам да го видя! — настоя тя, само дето не тропна с крак. — Чуваш ли.

— Недей! — хлъцнах. — Не бива… По-далеч оттука… Три дена далеч оттук и не се обръщай…

Тя се надигна към ухото ми, сякаш се канеше да ми довери някаква тайна.

— Това дете е мое — каза. — Както и ти… Трябва да знам истината. И ако мога — да ви помогна. Инак ще се пръсна.

Поведох я с отмалели крака към диализата. Тя бързаше, едва я догонвах.

— Само не плачи пред него — предупредих я.

— Луд ли си! — изгледа ме с укор.

Очите й бяха трескаво сухи.

Взех количката, от два дни бяхме минали на седяща — неподозиран успех за изнемощялото тяло на сина ми, — вкарах я в залата.

Иво седеше върху леглото, провесил кльощавите си крака.

— Хайде, къде се губиш! — скара ми се. — Половин час те чакам.

Погледнах го зачуден — друг път нямаше сила клепачите си да вдигне, а сега…

— Ако знаеш само кой е дошъл да те види! — усмихнах му се и му помогнах да седне в количката.

— Кой? Приятелите…

— Не — рекох. — Тайна.

И го изтласках навън. Мама се спусна да го прегърне, пред самата количка спря, поразена от изтерзания вид на внука си, погали го — така нежно и така боязливо, сякаш се страхуваше да не го счупи.

— На баба пилето… На баба ягодката…

Иво хвана десницата й, притисна я към бузата си.

Дано само не заплачат сега! — изтръпнах.

— Да излезем навън — предложих. — На въздух…

Спрях количката под сянката на тополите, седнахме с мама на пейката. Иво я разпитваше за приятелите си. Приведена към него, тя му разказваше с най-топлия си и съкровен глас забавни истории от момчешкия свят на село и бях сигурен — поукрасяваше ги, той се смееше щастливо, в захлас. С него ставаше някаква невероятна промяна… Мама попридръпваше одеялото на гърдите му — „Поприкрий се, тука духа!“ В гласа на сина ми се възземаше познатата ми дръзка енергия.

Когато се спускахме към подземието на клиниката, Иво се обърна и рече:

— Бабо, хайде да ми сготвиш нещо…

— Какво искаш? — усмихна му се насърчаващо тя.

— Агнешки дробчета задушени. С доматки, ако може…

— Утре ще ги имаш — кимна тя.

— Ама… — поколеба се Иво, погледна ме въпросително. — Къде ще намериш сега агнешки дробчета?

— Не бери грижа — погали го тя. — Утре…

— Но да бъдат с масълце — поглези се той.

— Добре че ми каза — засмя се мама. — Щях да забравя.

Иво прихна, изгледа я хитровато, махна — „Хайде!“ — и се понесохме надолу по стръмното. С мъка държах количката. Пред асансьора, докато аз се мъчех да отворя масивната му врата, синът ми отведнъж се надигна на мускули и застана прав…

— Ей! — спуснах се ужасен към него.

— Няма ей! — той махна възгордян и нареди: — Вкарвай количката!

Подчиних се, като не го изпусках от очи. Вече цял месец той не бе стъпвал на крака, откъде намери сега тия сили — да се чудиш… Преди да седне в количката, се провикна към баба си: „Утре дробчетата, нали… Чао!“

Когато излязох от клиниката, видях, че мама ме чака пред входа. Повиках я, искаше ми се да повървим заедно. Тя застана пред мене, съсухрена и нищожна на ръст, прегърна ме с лявата си ръка през кръста, а с десницата си ме потупа настойчиво по гърдите, сякаш се помъчи да всели завинаги в тях думите си.

— Слушай — каза, — вярвай ми. Аз съм майка и знам… Това дете ще се вдигне… Ще видиш.