Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (3)

3

Човешкият живот не приключва с един некролог. За смъртта, особено ако е причинена насила, се изписва толкова много хартия, че дори педантите архивари вдигат стъписани рамене: „Ама какъв е смисълът?“ За съжаление често досието на смъртта е много по-обемисто от досието на живота.

Седях в кабинета си и разлиствах папката, която от вчера набъбваше на бюрото ми. Какво ли вече нямаше в нея: описания, справки, чертежи и фотографии. „Точно така трябва да изглежда — помислих си. — Инак току-виж ни запитали: какво работите? А като има папка — друго си е…“ Върху корицата старателно, калиграфски бях изписал: КРАСИВИЯ. Държа винаги аз да си надписвам папките. Може да ви се стори смешно, но съм убеден, че усилието да измислиш название, което да подсказва съдържанието на папката, е всъщност първата стъпка към разбулването на загадката.

Оперативната група се бе постарала да събере всички данни, свързани с мъртвия. Имах навик да пристъпвам в лабиринта им с отпочинали сетива и прояснена мисъл. Само отпочиналите сетива са в състояние да свържат логическата и емоционалната верига между фактите, разположени на пръв поглед на милиони светлинни години един от друг, по най-необичайния и всъщност по най-точния начин. Защото във всяко убийство има творчество или поне нещо необичайно и не на място.

В папката, която разлиствах, фактите бяха разположени уж съвсем един до друг, но между тях зееха бездни. На всичко отгоре трябваше да ги преодоляваме без абсолютно никакъв знак за самоличността на починалия. Разполагахме с няколко ориентира: ръст един осемдесет и шест, тегло осемдесет килограма, предполагаема възраст между двадесет и пет и тридесет. Млад, силен, здрав човек. Както личи по фотографията, която му направихме — и красавец. Ако се съди по ръцете му — работник. И изведнъж — стръмният скат на Перловската река, огромна доза приспивателно, при това без нито грам алкохол…

На малки картончета си отбелязвах предположенията, неизяснените засега въпроси. В седем и половина, тъкмо когато подреждах картончетата върху бюрото и се чудех откъде да започна, в кабинета се изтърси помощникът ми Славчо Кънев. Той е отскоро при нас, пристигна като отличник от школата, носи се прекалено елегантно, гони го щура амбиция да напредне бързо в службата, ала доколкото забелязвам, тази амбиция само подяжда и без това занемареното му самочувствие…

— Излиза ли пасиансът? — някак нехайно попита той.

— Ще видим — отговорих уклончиво. — Бягай за кафе.

— Нося от къщи с термоса.

— Е, наливай тогава — поднесох чашата си, вдъхнах ароматната пара. — Размириса на триста дяволи! Как го правиш?

— Слагам повечко кафе — сви рамене Славчо.

На всичкото отгоре е прозаичен и както изглежда, чувството му за хумор е оперирано в най-ранна възраст, въображението му не се отплесва, не го измъчват възвисителни чувства.

— Отскочи до секретарката да провериш кога ще докладваме — рекох. — На връщане вземи вестниците…

Славчо се измъкна неохотно, а аз отново се надвесих над картончетата. Тъкмо се бях съсредоточил, помощникът ми връхлетя в стаята така, сякаш го гонеха.

— Ще докладваме в единайсет — засуети се той. — Шефът е на съвещание — и се приведе над рамото ми с вид на съучастник: — Какво, тръгна ли?

Закрих картончетата с лакти, въздъхнах:

— Да ти кажа ли едно четиристишие?

— Четиристишие? — Славчо ме изгледа недоверчиво.

— Защо? — рекох. — Никога не е излишно… Даже мисля, че ще те освежи. Слушай… „Когато някой се навежда над листа тайна да отключи, над рамото му не поглеждай, Америко Веспучи!“

— Иии, страшен си! — изчерви се Славчо, опита се да придаде на възклицанието си възторжена интонация, ала ни що не се получи и той добави: — Рецитираш съвсем като поет!

Беше се окопитил, искаше да ме уязви.

— Е — скърших нехайно плещи, — нали знаеш…

— Знам — прекъсна ме той. — Шейсет и пета аудитория, весели студентски години и така нататък…

— Макар че за мене годините бяха само две.

— А четиристишието от кого е? — заинтересува се притворно Славчо. — Добре звучи, знаеш ли…

— Знам. А ти чувал ли си за Георги Константинов?

— Честно казано, не съм.

Призна си така, сякаш ми правеше благодеяние.

— Ще чуеш — махнах небрежно. — Някога бяхме приятели. Дай една цигара…

Запуших и се облегнах на стола. Димът ми се стори необикновено приятен и вкусен.

— Всичко се подреди идеално — кимнах към картончетата.

— Така ли? — надигна се Славчо. — Мога ли да видя?

— Още не — възпрях го. Знаех, че рехавата паяжина на първите ми предположения само ще го обърква, докато си върши работата. — Какво те впечатли най-силно в първия момент?

— Кога?

— Е, когато… — поколебах се. — Когато го измъкнахме от реката.

— Ами… — умисли се Славчо и току изтърси пренебрежително: — Породист екземпляр!

Изгледах го и се усмихнах. Пак пустото чувство за малоценност… Много яко го друса. Напразно се опитва да го прикрива с очебийно елегантни дрешки, с провокиращи маниери на нахакан тип. Като всички нисички мъже той ненавижда високите и красивите. „Човешко е — помислих си. — Щом му затулят слънцето… Инак е добро момче, ще му мине… Мъжът изживява първата си критическа възраст, когато се утвърждава в службата… Ще му мине, разбира се… Ще му мине и ще забрави.“

— Значи породист… — кимнах озадачено и си дадох вид на човек, поставен пред нови проблеми.

— Да, защо? Нещо лошо ли казах? — смути се той.

— Напротив, беше максимално точен — успокоих го. — Сам не можеш да си представиш колко точен беше…

— Правим, каквото можем — поусмихна се Кънев, но си личеше, че долавя подозрителни нотки в похвалата ми.

— Според медицинското заключение — продължих — този красавец е бил отровен… Огромна доза приспивателно. А вече знаеш кои се заиграват така със сънотворните…

— Разбира се — кимна той, — жените… Излъгал е някоя и — хоп…

— Хоп има само в мултфилмите, Славчо — прекъснах го вразумително. — И понякога в цирка… Гледай — показах му фотографията.

На нея младият мъж изглеждаше като жив с вейнатия над челото кичур, примижал, с полуотворена граблива уста — истински маратонец, укротяващ дъха си, красив и мъжествен, секунди след като е пресякъл финиша, победител, оглушал от овациите.

— Жените са го обичали до лудост — продължих с възглух чезнещ глас, — чакали са го само да кимне, преследвали са го… Малко необичайно за този век на отчуждението, нали? Всъщност повечето са го обичали заради самите себе си. Като луксозна вещ. Това е мъжът на мечтите им, Славчо, макар да се е отнасял понякога дори… как да кажа… неучтиво с тях. Младите са се надявали да им даде радостите на целия свят, а по-зрелите и по-разумните — поне ония радости, които са пропуснали…

— Не преувеличаваш ли? — погледна ме накриво помощникът ми.

— Никак — поклатих глава. — И най-добродетелните съпруги са го заглеждали. Хубостта е божи дар, Славчо. Този красавец — запомни! — не е отровен от жена… Макар че смъртта му е свързана по някакъв начин с женския свят.

— Ревност? — подметна Кънев.

— Най-вероятно — замислих се. — Някой слаб индивид с изтъняла психика, но много як иначе… Да вдигнеш осемдесет килограма не е шега…

— Не знам дали ме разбираш колко тичане ще падне — Славчо се прозина уж сдържано, но и така подчертано нехайно, че трябваше на всяка цена да забележа непукизма му.

— Дааа — с мъка сподавих прозявката си. — Остана ли още мъничко кафе?

— Две-три капки — прихна Кънев и напълни чашата ми.

— Най-необяснимото поне за мен — продължих — е приспивателното. Такава огромна доза не може да се пробута незабелязано…

— Ще падне голямо тичане — повтори помощникът ми. — Нищо не знаем за него.

— Напротив, много знаем — опитах се да го ободря и станах. — Такъв красавец не се среща под път и над път… А тичането вече започна. Тия разсъждения — посочих бюрото си — бяха така, за загрявка. Ето ти първата задача — подадох му едно от картончетата. — Най-добре е да провериш в централното управление на Кореком. В единайсет без двайсет те искам тука… Отбий се веднага в техническия отдел. Помоли ги да прегледат още веднъж дрехите.

— Още ли не са ги обработили?

— Обработват ги — казах, — но без особен успех. Интересува ни всяка прашинка. Освен това — напомни им — дрехите са ни нужни непокътнати.

Славчо кимна, облече пардесюто си и излезе.