Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (22)

22

Рано заранта изтичах до „Пирогов“. Промъкнах се покрай зорките очи на жената на пропуска, качих се до клиниката и помолих една санитарка да извика сина ми.

Още щом се зададе по коридора, Иво ми се нацупи:

— За какво идваш сега?

В гласа му се долавяше раздразнение. „Какъв е смисълът? — искаше да попита. — И да идваш, и да не идваш…“

Замрях.

— Дойдох да те видя — смотолевих, нищо по-свястно не можах да измъдря.

— Точно сега ли? — изсумтя той, озърна се. — Чакаме визитация!

— Не знаех бе, Иво — простена гърлото ми и за да заглуша някак стенанието, аз се озърнах, само дето не добавих: „Извинявай!“

При друг случай щях да го смъмря — „Я не ми се карай!“, — но сега ме зарадва кавгаджийската енергия на гласа му. „Дано се оправя вече! — помислих си. — Дано се оправя, че…“

— Как си бе, тате? — попитах го с пресъхнало гърло.

Той вдигна рамене, отпусна ги вяло.

— Болките попреминаха ли? — продължих да го разпитвам.

— Преминават уж…

— Дават ли ти лекарства?

Отново последва вяло вдигане на рамене: „Като ми дават, та голямо чудо!“

— Наливат ми банки с глюкоза — каза той.

— Да телефонирам ли на майка ти? — помъчих се да овладея гласа си. — Да я повикам ли?

Синът ми сви досадено устни, раменете му се отпуснаха: „И да я викаш, и да не я викаш…“ Беше му все едно. И в този миг осъзнах, че просто си търся повод, за да стоя тук и да гледам сина си. Само да стоя и да го гледам… Да слушам гласа му. Гърлото ми се сви.

Иво май усети какво става с мене.

— Хайде! — махна някак безжизнено, не дочака отговор и запатри обратно по коридора.

Личеше му, че не бърза за визитация. За никъде не бързаше. Вървеше отпуснато и нехайно, поклащаше се…

Сърцето ме приболя, докато се извръщах.