Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (7)

7

Тази нощ историята се повтори. Отново ме събудиха стенанията на сина ми, отново ме разтревожи просълзеният му от болката поглед, промененото му лице… Отново такси и отново „Пирогов“… Лекарят — възрастен, бавен мъж ми вдъхваше повече доверие, но след прегледа и той само изсумтя озадачено — „Не е апандисит!“ — и отказа да ни изпрати в лабораторията за изследване.

— Там и без това са претрупани — рече. — Нека момчето полежи и ако болките се усилят, пак ще дойдете.

— Продължава вече втора нощ! — настоях.

— И какво да направим? — тросна се неочаквано той.

— Ако знаех, нямаше да ви търся — накипя от ярост гласът ми, но навреме се овладях, прегърнах сина си, поведох го към вратата.

Лекарят изобщо не направи опит да ни спре. Бръкнал дълбоко в джобовете на престилката си, той ни гледаше присмехулно и се поклащаше на пети. Изглеждаше доволен, бе успял да ни предизвика. Ние си отивахме, а той можеше да се клати на пети колкото си иска. В глуповатото си занимание не рискуваше нищо.

Като излязохме в коридора, се усмихнах сконфузено на сина. Той пристъпваше някак непривично притихна, смален в халтавата ми прегръдка.

— Не се ядосвай! — каза. — Вече ми попремина…

— Абе ти… — засмях се. — Щом помиришеш болница, и ти минава!

Синът ми сви рамене: „Какво да се прави!“

— Не може така! — намръщих се. — Спи им се, та едва гледат. Още утре идваме на изследване.

— Добре де, стига! — настоя синът ми.

Изгледах го и отново тревога прониза сърцето ми. Беше прекалено блед, сумрак обгръщаше страните му, тъмнееха като опушени. Стиснал устни, той мълчеше, очите му блестяха с чужда непривична светлина, пристъпваше плахо, сякаш да не събуди болката, и продължаваше да се вслушва напрегнато в себе си.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото, чудех се какво да предприема. Призори си сварих силно кафе и докато сърбах ароматния горчиляк, прерових старите си бележници. Взирах се в ситно изписаните имена — „Кой ли може да помогне, без да ни будалка и да ни препраща нагоре-надолу?“ — и така се натъкнах на телефонния номер на Батето. Неотдавна се бяхме срещнали случайно на улицата — живо-здраво, що си, как си? Похвали ми се, че след дълги митарства най-сетне се е прибрал в София и работи в „Пирогов“. В ученическите години бяхме много добри приятели, ала като се сблъскахме там, на улицата, усетих, че времето ни е разделило — каквото било — било, нали, в живота нищо не се повтаря, — и съвсем небрежно бях драснал името му върху корицата на тефтерчето.

„Било, каквото било, наистина — помислих си, докато допивах кафето си. — И кой знае какъв лекар е, но поне ще се отнесе добросъвестно. Дано не се е запилял нанякъде…“

Едва изчаках да стане шест и половина, и позвъних на Батето. Притеснявах се от мисълта, че го будя така нечовешки рано. За моя изненада гласът му прозвуча бодро и отривисто — „Доктор Славчев. Кой моля?“ — и аз за миг забравих извинителните уговорки, които си бях подготвил.

— Аз съм, Бате — рекох. — Съученикът ти Асен Петков.

— По какъв случай? — възрадва се той.

— Ами по какъв… — промърморих. — Допрях до тебе.

— А сега де! — с престорена загриженост възкликна той.

— Нали знаеш — продължавах да мърморя, — сещаме се един за друг, когато си дотрябваме.

— Е, така е — въздъхна той, гласът му бе изстинал. — Спешно ли е?

— Как да ти кажа — обърках се. — Синът вече втора нощ ми изкарва акъла. Болки в корема. Водих го там при вашите, в детското отделение. Казват, че не е апандисит…

И езикът ми се заплете. Бях се наканил да му разправя как се чудеха над сина ми, как свиваха плещи и ни отпращаха — „Доведете го пак, ако кризата се повтори!“, — ала ми се заплете езикът и в кратката пауза разбрах, че съм сбъркал — не биваше да му споменавам за детското отделение. Сега Батето щеше да направи всичко възможно, за да се отърве от мен — на никой не му се иска да влиза в конфликт е колегите си за щяло и нещяло.

— Нещо тревожно ли е? — полюбопитства той.

— Най-тревожното е, че само сумтят и не знаят какво да кажат. Мързи ги да ни изпратят в лабораторията за едни изследвания…

— А, недей така! — възпротиви се Батето. — В детското всички са добри специалисти.

Очаквах тази реакция, но ме учуди едва доловимата ирония, която отричаше смисъла на думите му. Той просто ме провокираше и очакваше яростния ми отговор.

— Има си хас да не са добри — въздъхнах. — Остави тая работа, кажи какво да правим.

— Виж какво сега — поде угрижено приятелят ми, — бих ви приел веднага, но току-що се връщам от нощно дежурство. После… коремите не са моя специалност, аз съм уролог.

— Препоръчай ни някой твой колега — прекъснах го. — Звънни му, че ще отидем.

— Чакай, чакай! — дръпна се Батето. — Щом ще ти правя услуга, държа най-напред аз да видя детето. Но сега съм капнал. Както разбирам, не е спешно.

— Е, не е — въздъхнах.

— Що не дойдете утре? — предложи делово той. — Ама така, по-ранко.

— В колко?

— В осем, осем без нещо. Седми кабинет. Има-няма опашка — чукаш и влизаш.

— Разбрано, в осем — въздъхнах и побързах да оставя слушалката.

Запалих цигара. Димът придраска гърлото ми. Отдавна не бе ми се случвало да запалвам толкова рано, на гладно. Хвърлих цигарата, намазах си филия с масло, но още първият залък заседна в стомаха ми болезнено като топка глина.

Уж разговарях полугласно по телефона, уж се стараех да не вдигам шум, но щом открехнах вратата на стаята, синът ми се зави презглава и запротестира:

— Не искам! Не искам! Спи ми се.

Беше чул разговора ми.

— Какво не искаш? — подпитах тихо.

— Нищо не искам — все така сомнамбулно промърмори момчето.

— Хубаво — казах. — Но утре отиваме.