Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково


На Идън Филпотс, комуто ще бъда винаги благодарна за приятелството и поощрението му преди много години.

1
ХОТЕЛ „МАДЖЕСТИК“

Струва ми се, че никой друг крайморски град в Южна Англия не е по-привлекателен от Сейнт Лу. Той с право е наречен „Цар на морските курорти“ и те кара да си спомняш за Ривиерата. Корнуолското крайбрежие, според мене, не пада с нищо по-долу от южното крайбрежие на Франция.

Споделих тези мисли с моя приятел Еркюл Поаро.

— Така пишеше на менюто във вагон-ресторанта вчера, mon ami[1]. Във вашата забележка няма нищо ново.

— Но не сте ли съгласен?

Той се поусмихна и не отговори веднага на въпроса. Аз го повторих.

— Хиляди извинения, Хейстингс. В мислите си не бях тука. Всъщност бях в онази част на света, която току-що споменахте.

— Южното крайбрежие на Франция?

— Да. Мислех си за последната зима, която прекарах там, и за случилите се събития.

Аз си спомних. Едно убийство бе извършено в Синия експрес и загадката — заплетена и объркваща загадка — бе решена от Поаро с обичайната му безпогрешна проницателност.

— Колко ми е мъчно, че не съм бил с вас — казах аз с дълбоко съжаление.

— И на мене — отговори Поаро — Вашата опитност цена нямаше да има за мене.

Аз го погледнах изкриво. По стар навик нямах вяра на комплиментите му, но той изглеждаше съвсем сериозен. В края на краищата защо пък да не беше така? Много отдавна познавам похватите, които използува.

— Това, което най-много ми липсваше, беше живото ви въображение, Хейстингс — продължи той унесено. — Човек има нужда от известна лека помощ. Моят камериер Жорж, прекрасен човек, с когото понякога си позволявах да поразгледам един или друг въпрос, няма абсолютно никакво въображение.

Тази забележка ми се стори съвсем неуместна.

— Кажете ми, Поаро — попитах аз, — не изпитвате ли понякога изкушение да възобновите дейността си? Тоя заспал живот…

— Прекрасно ми допада, приятелю. Да седиш на слънце, може ли да има нещо по-хубаво от това? Да слезеш от своя пиедестал в зенита на славата си, може ли да има по-благороден жест? Хората казват за мене: „Това е Еркюл Поаро! Великият… единственият! Никога не е имало друг като него и никога не ще има!“ Eh bien[2], аз съм доволен. Не искам нищо повече. Аз съм скромен.

Самият аз никога нямаше да употребя думата „скромен“. Стори ми се, че егоизмът на нисичкия ми приятел съвсем не беше намалял с възрастта. Поаро се облегна на стола, заприглажда мустаците си и кажи-речи замърка от самодоволство.

Ние седяхме на една от терасите на хотел „Маджестик“. Това е най-големият хотел в Сейнт Лу, разположен в собствена градина на един нос, издигащ се над морето. Градината лежеше под нас, богато изпъстрена с палмови дървета. Морето имаше прекрасен наситеносин цвят, небето беше ясно и слънцето грееше толкова усърдно и прилежно, колкото би следвало да грее (но в Англия много често не грее) августовското слънце. Чуваше се силно бръмчене на пчели, общо казано, не можеше да има нищо по-прекрасно.

Бяхме дошли миналата вечер и това беше първата сутрин от седмицата, която възнамерявахме да престоим тука. Стига да се задържеше времето, щяхме да изкараме наистина чудесна лятна почивка.

Аз вдигнах сутрешния вестник, който беше паднал от ръката ми, и отново се залових да преглеждам утринните новини. Политическото положение изглеждаше не особено добро, но неинтересно. Имаше вълнения в Китай, разправяше се надълго за слуховете за някакво мошеничество в търговските среди, но, общо взето, нямаше новини от по-вълнуващо естество.

— Интересно нещо, тая папагалска болест — забелязах аз, като обърнах страницата.

— Много интересно.

— Още два смъртни случая в Лийдс, както виждам.

— Много жалко.

Аз пак обърнах страницата.

— Още никакви новини за тоя летец Ситън, дето е тръгнал на околосветски полет. Доста са смели тия летци. Тая негова амфибия „Албатрос“ трябва да е голямо изобретение. Жалко, ако е загинал. Но още не са загубили надежда. Може да е стигнал някой от тихоокеанските острови.

— Жителите на Соломоновите острови са още людоеди, нали? — запита любезно Поаро.

— Трябва да е чудесно момче! Такова нещо те кара да почувствуваш, че в края на краищата е хубаво да си англичанин.

— Служи за утеха, когато загубите първенството на тенис — подхвърли Поаро.

— Аз… аз не исках да кажа… — започнах аз.

Моят приятел с непринудено движение на ръката не ми позволи да доизрека извинението си.

— Знаете — заяви той, — аз не съм амфибия като машината на нещастния капитан Ситън, аз съм космополит. А от англичаните, както знаете, винаги много съм се възхищавал. Например от начина, по който четат всекидневниците — от първата до последната буква.

Вниманието ми се отклони към политическите новини.

— Изглежда, че здраво са притиснали министъра на вътрешните работи — забелязах със смях.

— Нещастникът! И той си има неприятности. О, да! Дотам, че е тръгнал да търси помощ от най-невероятни места.

Загледах го учудено.

С лека усмивка Поаро измъкна от джоба сутрешната си поща, грижливо стегната с ластик. Избра от нея едно писмо и ми го подхвърли.

— Не е могло да ни настигне вчера — каза той.

Прочетох писмото с приятно чувство на възбуждение.

— Поаро! — възкликнах аз. — Това е много ласкателно за вас!

— Така ли смятате, приятелю?

— Той говори с най-топли думи за вашите способности.

— Той е прав — каза Поаро и скромно извърна очи.

— Той ви моли да проучите тоя въпрос за него, иска го като лична услуга.

— Точно така. Няма защо да ми го повтаряте всичко това. Нали ви е ясно, драги Хейстингс, че съм прочел това писмо.

— Много жалко! — извиках аз. — Това ще прекъсне нашата почивка.

— Не, не, caimez-vous[3], за това не може да става и дума.

— Но министърът на вътрешните работи казва, че въпросът е спешен.

— Може да е прав, а може и да не е. Тези политици много лесно изпадат в паника. Виждал съм лично в Chambre des Deputes[4] в Париж…

— Да, да, но, Поаро, положително трябва да видим какво ще правим. Бързият влак за Лондон е вече заминал, той тръгва в дванадесет часа. Следващият…

— Успокойте се, Хейстингс, успокойте се, моля ви се! Това вечно вълнение, възбуда! Няма да отиваме в Лондон днес… нито пък утре.

— Но тази покана…

— Не ме засяга. Не съм на служба във вашата полиция, Хейстингс. Молят ме да се заема с тоя случай като частен следовател. Аз отказвам.

— Отказвате?!

— Разбира се. Сядам и пиша с най-голяма учтивост, поднасям моето съжаление, моите извинения, обяснявам, че съм просто отчаян… но какво да правим? Аз вече не работя, с мене е свършено.

— С вас не е свършено — разгорещено възкликнах аз.

Поаро ме потупа по коляното.

— Това са думи на добър приятел, на вярното куче. А вие имате и основание за тях. Сивите клетки, те все още функционират, редът, похватът — все още съществуват. Но щом съм решил да не работя повече, приятелю, това значи, че няма да работя! Свършено! Не съм някой любимец на театралната публика, който се сбогува със сцената по десетина пъти. С най-голямо великодушие казвам: нека младите си опитат силите. Може и да постигнат нещо, което да им направи чест. Съмнявам се, но може и да постигнат. Във всеки случай положително ще се справят добре с това без съмнение скучно дело на вътрешния министър.

— Но, Поаро, тая чест!

— Аз стоя над ласкателствата. Министърът на вътрешните работи, понеже е умен човек, разбира, че стига да си осигури моите услуги, всичко ще свърши добре Какво искате? Той няма късмет. Еркюл Поаро е решил последния си случай.

Погледнах го. Дълбоко в душата си осъждах упоритостта му. Решаването на случай като тоя, който му беше предложен, можеше да прибави още повече блясък към неговата и без друго световна слава. И въпреки това не можех да не се възхитя на непоколебимостта му.

Изведнъж ми дойде нещо наум и се усмихнах.

— Интересно, че не ви е страх — казах. — Такова решително изявление положително ще бъде голямо изкушение за боговете.

— Не е възможно някой да разклати решението на Еркюл Поаро — отговори той.

— Не е възможно ли, Поаро?

— Прав сте, mon ami, човек не бива да употребява такива думи. Е, ma foi[5], не казвам, че ако някой куршум удари стената над моята глава, няма да разследвам случката! Най-после и аз съм човек!

Аз се усмихнах Малко камъче току-що беше паднало на терасата до нас и хрумналата на Поаро аналогия ми се видя забавна. Той се наведе, вдигна камъчето и продължи:

— Да, и аз съм човек. Човекът е спящо куче, така си е, но спящото куче може да се събуди. Така твърди една пословица на вашия език.

— С други думи — казах аз, — ако намерите утре сутрин кама, забита до възглавницата ви, да му мисли престъпникът, който я е забил там!

Поаро кимна, но доста разсеяно.

Изведнъж за моя изненада той стана и слезе по няколкото стъпала, които водеха от терасата към градината. Докато отиваше нататък, насреща му се появи момиче, което бързаше към нас.

Тъкмо бях отбелязал впечатлението си, че е безспорно хубаво момиче, когато вниманието ми бе привлечено от Поаро, който, без да гледа накъде отива, се препъна на един корен и тежко падна. По това време тъкмо се беше изравнил с момичето и ние двамата с нея му помогнахме да се изправи. Вниманието ми естествено бе насочено към моя приятел, но подсъзнателно не можах да не забележа тъмна коса, дяволито лице и големи тъмносини очи.

— Хиляди извинения — измънка Поаро — Много сте любезна, мадмоазел. Крайно съжалявам… ох!… кракът ми доста ме боли. Не, не, не е нищо сериозно, само съм си извил глезена, нищо друго. След няколко минутки ще ми мине. Но ако бихте могли да ми помогнете, Хейстингс, вие и госпожицата, ако тя бъде толкова любезна. Срам ме е да го искам от нея.

Ние го хванахме под ръка — аз от едната страна, момичето от другата — и скоро го настанихме на един стол на терасата. След това аз предложих да повикам лекар, но моят приятел рязко отхвърли това предложение.

— Нали ви казах, че не е нищо! Извил съм си глезена и толкова. Болезнено за момента, но скоро минава. Той изкриви лице. — Ще видите, че след една минутка ще съм го забравил. Мадмоазел, благодаря ви хиляди пъти. Вие бяхте извънредно любезна. Поседнете, моля ви.

Момичето седна на един стол.

— Няма защо — каза тя — Но мисля, че нямаше да е зле да го види лекар.

— Мадмоазел, уверявам ви, че това е bagatelle[6]! Във вашето приятно общество болката вече се уталожва.

Момичето се засмя.

— Това е хубаво.

— Какво ще кажете за един коктейл? — предложих аз — Горе-долу сега му е времето.

— Ами… — поколеба се тя — благодаря.

— Мартини?

— Да, моля ви се, сухо мартини.

Аз отидох към хотела. Когато се върнах, след като бях поръчал питиетата, заварих Поаро и момичето да водят оживен разговор.

— Знаете ли, Хейстингс — каза Поаро, — тая къща там, на самия нос, от която толкова много се възхищавахме, била собственост на мадмоазел.

— Така ли? — казах аз, макар и да не си спомнях да съм изразявал някакво възхищение. Всъщност почти не бях забелязал тая къща. — Изглежда доста мрачна и внушителна, както стои там самотна, далеч от всичко друго.

— Наричат я Ендхауз — Крайната къща — каза момичето. — Аз я обичам, но тя е порутена, стара сграда. Още малко и съвсем ще се събори.

— Вие сте последна издънка на старо семейство, мадмоазел?

— О, не сме чак толкова голямо семейство. Но тука винаги е имало Бъкли от двеста или триста години насам. Брат ми почина преди три години, тъй че съм последният член на семейството.

— Това е печално. Сама ли живеете там, мадмоазел?

— О! Аз много отсъствувам, а когато съм у дома, обикновено има весела компания: едни идват, други си отиват.

— Това е толкова модерно. А пък аз си ви представях в тъмна тайнствена къща, преследвана от родово проклятие.

— Колко интересно! Колко живо въображение трябва да имате! Не, къщата не е преследвана. Или, ако е преследвана, призракът е благосклонен към мене. За три дена три пъти съм се спасила от неочаквана смърт, тъй че животът ми трябва да е омагьосан.

Поаро се поизправи на стола си и наостри уши.

— Спасили сте се от смърт? Това звучи интересно, мадмоазел.

— О! Не беше много вълнуващо. Най-обикновени злополуки, да ви кажа — Една оса прелетя край лицето й и тя рязко отдръпна глава — Проклетите оси! Сигурно тука някъде има гнездо.

— Бръмбарите и осите вие не ги обичате, мадмоазел? Жилили са ви, нали?

— Не, но мразя, като прелитат ей тъй, точно пред лицето.

— Бръмбар в главата — подхвърли Поаро, — вашата английска поговорка.

В това време пристигнаха коктейлите. Всички вдигнахме чаши с обикновените празни забележки.

— Всъщност ме чакат за коктейл в хотела — каза госпожица Бъкли — Предполагам, че се чудят какво ли е станало с мене.

Поаро се поизкашля и остави чашата си.

— Ах, какво ли не бих дал за чаша хубав гъст шоколад — промърмори той. — Но в Англия не го правят. И все пак вие имате в Англия някои приятни обичаи. Младите момичета, техните шапки се слагат и свалят… толкова хубаво… толкова лесно…

Момичето се загледа в него.

— Какво искате да кажете? Защо би трябвало да е другояче?

— Вие ме питате за това, защото сте млада, тъй млада, мадмоазел! Но за мене естественото е като че ли да има фризура, висока и плътна… ей така… и шапката закрепена с много игли… La… La… La… et la[7].

Той мушна настървено четири пъти въздуха.

— Но това е ужасно неудобно!

— О, предполагам — каза Поаро. Никоя измъчена дама не би могла да го изрече с повече чувство. — Когато имаше вятър, това ставаше истинско мъчение, то ставаше причина за мигрена.

Госпожица Бъкли смъкна простата си широкопола мека шапка и я хвърли до себе си.

— А сега правим така — изсмя се тя.

— Което е разумно и очарователно — допълни Поаро с лек поклон.

Аз я изгледах с интерес. Тъмната й коса беше разчорлена и й придаваше вид на горско същество. Цялата й външност имаше някакво сходство с горско същество. Малкото живо личице с формата на теменуга, огромните тъмносини очи и нещо друго — нещо призрачно и спиращо вниманието. Дали беше намек за безразсъдство? Под очите й имаше тъмни сенки.

Терасата, на която седяхме, беше малко посетена. Главната тераса, където седяха повечето хора, беше точно зад ъгъла, на място, където скалата стръмно се спускаше направо към морето.

Иззад този ъгъл сега се появи един мъж, червендалест с поклащаща се походка, чиито ръце бяха отпуснати надолу с полустиснати юмруци. В него имаше нещо жизнерадостно и безгрижно — типичен моряк.

— Не мога да си представя къде се е дянало това момиче — казваше той с глас, който ясно се чуваше, където седяхме ние. — Ник… Ник!

Госпожица Бъкли стана.

— Знаех си аз, че ще започнат да се вълнуват. Хей… Джордж… ето ме.

— Фреди умира за един коктейл! Хайде ела, момиче.

Той изгледа с открито любопитство Поаро, който сигурно значително се различаваше от повечето приятели на Ник.

Момичето посочи с ръка, както се представят хора:

— Капитан трети ранг Чаленджър… Господин… ъ-ъ-ъ.

Но за моя изненада Поаро не й подсказа името, което тя чакаше да чуе. Вместо това се изправи, поклони се много тържествено и промърмори:

— От английския военен флот, нали? Изпитвам дълбоко уважение към английския военен флот.

Забележката беше от тоя род, каквито англичаните приемат без особено въодушевление. Капитан Чаленджър се изчерви и Ник се зае да поправи положението:

— Хайде, Джордж. Стига си зяпал! Хайде да намерим Фреди и Джим.

Тя се усмихна на Поаро.

— Благодаря за коктейла. Надявам се, че глезенът ще се оправи.

Девойката ми кимна с глава, хвана моряка под ръка и двамата изчезнаха зад ъгъла.

— Значи, това е един от приятелите на мадмоазел — замислено промърмори Поаро. — Един от нейната весела компания. Какво ще кажете за него? Кажете ми компетентното си мнение, Хейстингс Дали е това, което наричате „добро момче“… а?

Като се позамислих за миг, за да реша какво точно би следвало да подразбирам според Поаро под „добро момче“, дадох му колеблив положителен отговор.

— Изглежда, че не е лош, нали — казах аз. — Доколкото може да се заключи от един бегъл поглед.

— Не знам — рече Поаро.

Момичето беше забравило шапката си. Поаро се наведе да я вдигне и я завъртя разсеяно на пръста си.

— Дали изпитва tendresse[8] към нея? Как мислите, Хейстингс?

— Драги мой Поаро! Отде мога да зная? Я ми дайте тая шапка. Тя ще трябва на дамата. Аз ще й я занеса.

Поаро не обърна внимание на думите ми. Той продължи бавно да върти шапката на пръста си.

— Pas encore. Ca m’amuse.[9]

— Хайде бе, Поаро!

— Да, приятелю, аз остарявам и се вдетинявам, нали?

Това дотолкова точно отговаряше на мислите ми, че се смутих да го чуя изказано. Поаро се позасмя, след това се наведе напред и притисна пръст до носа си.

— Но не… Не съм чак толкова изкуфял, колкото ме мислите! Ние ще върнем шапката… положително… но по-късно. Ще я върнем в Крайната къща и по този начин ще имаме случая да видим очарователната госпожица Ник още веднъж.

— Поаро — казах аз, — струва ми се, че сте се влюбили.

— Тя е хубаво момиче, нали?

— Е, нали я видяхте сам. Защо питате мене?

— Защото — уви! — не мога да отсъдя. За мене сега всичко младо е красиво. Jeunesse, jeunesse[10]… Това е трагедията на възрастта ми. Но вие… аз ви моля да се произнесете! Вашето мнение не е съвременно естествено, след като сте живели толкова дълго в Аржентина. Вие се възхищавате на фигурите, които са се харесвали преди пет години, но, както и да го вземем, вие сте по-модерен от мене. Тя е хубава, да? Привлекателна за двата пола?

— Достатъчно е и за единия пол, Поаро. Отговорът, бих казал, е до голяма степен положителен. Защо се интересувате толкова много от тая дама?

— Интересувам ли се?

— Ами… ако съдя по това, което току-що ми казахте.

— Имате погрешно впечатление, mon ami. Може да се интересувам от дамата, да, но много повече се интересувам от нейната шапка.

Погледнах го, но видът му беше напълно сериозен.

Той ми кимна.

— Да, Хейстингс, точно тая шапка. — И ми я протегна. — Виждате ли причината на моя интерес?

— Хубава шапка — рекох аз. — Но съвсем обикновена. — Безброй момичета имат шапки като тая.

— Не като тая.

Погледнах я по-внимателно.

— Виждате ли, Хейстингс?

— Съвсем прост кафеникав филц. Хубав фасон…

— Не съм искал да ми опишете шапката. Ясно е, че не виждате. Просто не е за вярване, Хейстингс, как почти никога не можете да видите! Всеки път наново се удивлявам! Че погледнете, скъпи стар глупчо, не е нужно да прибягвате до сивото вещество, стигат и очите. Вижте… Вижте.

И тогава най-после видях това, към което Поаро се мъчеше да привлече вниманието ми. Бавно движещата се шапка се въртеше на неговия пръст, а тоя пръст бе внимателно мушнат в дупка в периферията на шапката. Когато видя, че съм схванал мисълта му, той издърпа пръста и ми протегна шапката. Това беше малка правилна дупчица, съвсем кръгла и аз не можах да разбера предназначението й, ако имаше някакво предназначение.

— Забелязахте ли как мадмоазел Ник се стресна, когато край нея мина пчела? Бръмбарът в главата, дупката в шапката.

— Но една пчела не би могла да направи такава дупка.

— Точно така, Хейстингс! Каква прозорливост! Пчела не би могла. Но един куршум би могъл, mon cher[11].

— Един куршум?

— Mais oui[12]! Ето такъв куршум.

Той ми протегна ръката си с някакъв малък предмет на дланта.

— Изстрелян куршум, mon ami. Тъкмо той се удари в терасата преди малко, когато си приказвахме. Изстрелян куршум!

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че само при един пръст разлика тая дупка щеше да бъде не в шапката, а в главата. Разбирате ли сега кое ме е заинтересувало, Хейстингс? Вие бяхте прав, когато ми казахте да не употребявам думите „не е възможно“. Да, човешка природа! О, но той е направил груба грешка, тоя потенциален убиец, когато е стрелял в жертвата си на десетина крачки от Еркюл Поаро! За него това е наистина la mouvaise chance[13]. Но сега вие разбирате защо трябва да проникнем в Крайната къща и да влезем във връзка с мадмоазел? За три дена тя избегнала три пъти смъртта. Така ни каза самата тя. Трябва да действуваме бързо, Хейстингс. Угрозата е съвсем пряка.

Бележки

[1] Mon ami. (фр.) — Приятелю. — Б.пр.

[2] Eh bien. (фр.) — Е, добре. — Б.пр.

[3] Caimez-vous. (фр.) — Успокойте. — Б.пр.

[4] Chambre des Depute. (фр.) — Камарата на представителите. — Б.пр.

[5] Ma foi. (фр.) — Бога ми! — Б.пр.

[6] Bagatelle (фр.) — Дребна работа. — Б.пр.

[7] La… la… la et la (фр.) — Тука… тука… тука и тука. — Б.пр.

[8] Tendresse (фр.) — Нежно чувство. — Б.пр.

[9] Pas encore. Ca m’amuse. (фр.) — Още не. Това ме забавлява. — Б.пр.

[10] Jeunesse, jeunesse (фр.) — Младост, младост! — Б.пр.

[11] Mon cher (фр.) — Драги. — Б.пр.

[12] Mais oui (фр.) — Но да. — Б.пр.

[13] La mauvaise chance (фр.) — Лош късмет. — Б.пр.