Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guilty Are Afraid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Информация

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006

 

Издание:

ВИНОВНИТЕ СЕ СТРАХУВАТ. 1992. Изд. Атика, София. Поредица Международни бестселъри. Серия Crime & mystery. Криминален роман. Превод: от англ. Минчо ЧУЧЕВ [The Guilty Are Afraid / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 13.99 лв.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЪРВА

I

Първата гледка, спряла вниманието ми, когато излязох от гарата на Сан Рафаел, беше една руса кукла в бикини със сламена шапка колкото чадър и с огромни тъмни очила. Кожата й — от нея твърде голяма част бе достъпна за окото — наподобяваше златист атлаз, а формите й бяха достойни за пресъздаване от ръката на велик ваятел. Тъкмо сядаше зад волана на голям кадилак. Правеше го, без да бърза, така че мъжете наоколо да имат достатъчно време, за да приковат възхитени погледи в нея.

Моите очи също не пропуснаха този празник.

Настанила се удобно в колата, красавицата огледа захласнатата тълпа с високо извити в дъги вежди и потегли. Мен удостои с презрителен поглед.

Момчето с червена шапка, което се занимаваше с багажа ми, ме смушка с лакът.

— Ако такива карат очите ти да изскочат, братко, ще бъдеш много зле, когато се окажеш на плажа — и добави поучително: — Да повикам ли такси?

— Има ли ги тук много като нея? — запитах, леко замаян. — Ако някое момиче в нашия град изложи на показ толкова много от себе си, сигурно един ден ще осъмне в пандиза.

— У нас е просто въшкаво от тях. Това е Сан Рафаел. Тук всичко е на показ, но не си прави илюзии. Въпреки че демонстрират толкова много плът, тези парчета почти нищо не дават. Единственото нещо, което ги трогва, е парата. Та ще трябва ли такси?

Отговорих му утвърдително и изтрих потта от челото си.

Беше единадесет и тридесет и слънцето вече изгаряше всичко. Човешкият поток от гарата течеше към чакащите таксита, частни коли и файтони. Сан Рафаел е известен курорт и се надявах, че Джек е съобразил да ми запази стая.

Момчето натовари багажа в спрялото пред нас такси, дадох му бакшиш и червената шапка изчезна сред множеството.

— Хотел „Аделфи“ — казах на шофьора, настаних се в колата и отново избърсах потта си.

Човекът зад кормилото поведе истинска битка с навалицата от коли и след две-три минути излезе на магистралата, насочена към морето — импозантен булевард с блестящи магазини, палми и полицаи в тропическа униформа. Личаха всички белези на скъпия курорт. Луксозни кадилаци и клипъри образуваха дълги редици от двете страни на пътя.

Докато пълзяхме в потока, седях наведен напред и се вглеждах през прозореца в жените навън. Повечето бяха в плажни костюми; някои в леки панталони и жакети, други с къси халати и шорти, трети направо по бански.

Шофьорът видя в обратното огледало изписания по лицето ми интерес, наклони се и плю през прозорчето.

— Прилича на месарски магазин в събота вечер, нали? — чух коментара му.

— Тъкмо се чудех какво ми напомня всичко това — отвърнах и се отпуснах назад. — Ама че градче сте си устроили!

— Така ли мислите? Не бих платил и грош за него. За да живеете тук, трябва да сте милионер, иначе ще си прережете гърлото. Тук на всеки квадратен метър се падат много повече милионери, отколкото където и да било по света. Знаете ли това?

Отговорих, че този факт не ми е бил известен, и си помислих дали съм взел достатъчно пари със себе си. Не си въобразявах, че мога да получа на заем от Джек.

Отклонихме се леко от посоката на морето, изкачихме слаб наклон и навлязохме в по-спокойна улица, оградена от двете страни с портокалови дървета. След малко таксито спря. Огледах хотела. В него нямаше нищо луксозно. Беше такъв, какъвто очаквах да избере Джек — допуснах, че поне храната му е добра — той имаше талант да открива хотели, където сервират прилично.

Момче в униформа се завтече през вратата и пое багажа ми. Платих един долар за превоза и се изкачих по стълбите в хола. Беше доста голям, осеян с плетени столове и вехнещи палми в големи метални саксии. Макар и не блестящ, беше поне чист.

Администраторът — плешив дебеланко с копринена вратовръзка, подпираща двойната му гуша — показа зъбите си в любезна усмивка и ми подаде писалка.

— Имате ли резервация, сър?

— Надявам се. Името ми е Лю Брендън. Уведоми ли ви мистър Шепи, че пристигам?

— Точно така, мистър Брендън. Запазих ви стая, съседна на неговата. — Натисна бутона до себе си и момчето в униформата се появи. — Съпроводи мистър Брендън до стая 245 — и отново зъбите му лъснаха. — Мистър Шепи заема 247. Вярвам, че престоят у нас ще ви достави удоволствие, мистър Брендън. Всичко, което бихме могли да сторим за вас… всяка най-малка дреболия…

— Благодаря ви. Мистър Шепи горе ли е?

— Не. Излезе преди около половин час — и този път усмивката му беше малко свенлива — с една млада дама. Предполагам, че са отишли на плажа.

Никак не се изненадах. Джек не блестеше с особено трудолюбие, а жените бяха неговата слабост.

— Когато се върне, предайте му, че съм пристигнал. Ще бъда в стаята си.

— Разбира се, мистър Брендън.

Натикахме се с момчето и багажа в архаичния асансьор и се довлякохме до втория етаж.

Стая 245 беше малко по-голяма от клетка за зайци и гореща като фурна. Леглото не изглеждаше достатъчно голямо, за да побере дребен човек, ако се изтегне напълно, душът капеше, прозорецът не предлагаше никаква гледка. Единствената ми надежда беше, че всичко това няма да струва скъпо — не виждах друго предимство.

Момчето извърши обичайната проверка на щорите и ключа за осветлението, учуди се от изправността им и изчезна.

Повиках обслужващия етажа и поръчах бутилка „Ват’69“ с малко лед. После се съблякох и застанах под душа. Почувствах се чудесно, но щом се върнах в стаята, отново се облях в пот. Опънах солидна глътка уиски и тъкмо се канех да взема повторно душ, някой започна да чука на вратата ми.

Увих около кръста си хавлия и отворих.

На прага стоеше едър мъж с обветрено, червендалесто лице, покрито с лунички. Носът му стоеше на място така, сякаш някога е бил залепен там с лейкопласт. Всичко във фигурата на тоя човек издаваше полиция. Грамадните му лапи ме избутаха назад в стаята, а вратата тресна зад него.

— Ти ли си Брендън? — Гласът му гърмеше така, сякаш стоварваха чакъл от самосвал.

— Точно така. Какво обичате?

— Сержант Кенди от отдела за убийства — показа ми той полицейската си значка. — Познаваш ли Джек Шепи?

Малко е да се каже, че ме полазиха тръпки.

Не за първи път Шепи имаше неприятности с полицията. Преди шест месеца той насини окото на един от цивилните сътрудници и си спечели десет дни арест. Три месеца преди това беше ступал патрулиращ полицай и плати двадесет и пет долара глоба. С една дума, Джек много мразеше ченгетата.

— Да, познавам го. Да няма неприятности?

— Може и така да се каже. — Кенди извади пакетче с дъвка, отвори го и напъха доста парчета в отвора под носа си. — Можеш ли да го идентифицираш?

Това наистина опъна нервите ми.

— Да не е ранен при катастрофа?

— Мъртъв е — изрече с безразличие Кенди. — Побързай да сложиш нещо върху себе си, хайде! Колата чака долу. Лейтенантът те иска там, на мястото.

— Мъртъв?! — втрещих се в голямото червендалесто лице. — Какво се е случило?

Сержантът повдигна тежките си рамене.

— Лейтенантът ще ти обясни. Хайде, мърдай! Той мрази да чака.

Измъкнах набързо риза и панталон, прекарах гребена през косата си и седнах на кревата да обуя чорапите и обувките.

Ръцете ми леко трепереха.

С Джек се разбирахме. Обичахме силните преживявания. Той изгаряше като в огън през всяка минута на живота си — вземаше си от него много повече в сравнение с мен. Невъзможно беше да е престанал да диша.

Облякох се, налях си нова порция уиски — чувствах, че не мога без това.

— Ще пийнеш ли с мен? — погледнах Кенди.

Поколеба се за миг, облиза дебелите си устни, опита се да откаже, но не успя.

— Е, какво пък? Всъщност не съм на служба в момента… Налях му доза, достатъчна да повали кон заедно с каруцата, а той я изля в гърлото си, като че беше чиста водица.

— Да вървим — подкани ме, като изду бузи и се удари по гърдите, за да притъпи парливото усещане от горящата го течност. — Лейтенантът не обича да го задържат.

Слязохме с асансьора. В хола администраторът ме изгледа с облещени очи. Прислужникът също се бе ококорил. Сигурно ме смятаха за арестуван.

Двама възрастни джентълмени в бели пуловери се обтягаха на плетените столове до вратата. Те също ни зяпаха.

— Проклет да съм, ако това приятелче не е полицай — каза единият, когато минавахме покрай тях.

Вън ни чакаше полицейска кола. Кенди се настани зад кормилото, а аз — до него. Понесохме се бързо през странични малки улички, за да избегнем голямото движение по магистралата.

— Къде е намерен? — попитах полицая.

— На Бей Бийч[1] — отвърна Кенди. Тежката му челюст работеше усърдно върху дъвката. — В кабините за преобличане. Надзирателя го е намерил в една от тях.

— Причината за смъртта? Сърдечен пристъп или нещо подобно? — поставих въпроса, който ме тревожеше от първия миг, след като чух, че е мъртъв.

Сержантът наду сирената, тъй като един кадилак се опита да му пресече пътя. Изсвириха гуми и кадилакът почти спря. Кенди профуча край него, мятайки свиреп поглед към шофьора.

— Бил е убит — каза след малко той.

Бях като гръмнат, стисках до болка ръце между коленете си, ударът беше неочакван и тежък. Не можех да промълвя нищо. Забих невиждащ поглед пред себе си и чувах само как Кенди тананика някаква неразбрана мелодия под носа си.

За по-малко от пет минути стигнахме плажа. Колата се плъзна по крайбрежното шосе и спряхме на паркинга пред редицата боядисани в бяло и червено кабини. Бяха засенчени от палми, а наоколо се виждаха пъстри плажни чадъри. Четири полицейски коли бяха дошли преди нас. Тълпяха се хора. Видях спортния буик, който двамата с Джек купихме на старо и все още изплащахме. Приближихме и Кенди посочи с глава:

— Онзи дребничкият, е лейтенант Ренкин.

Полицаят ни видя и се отправи към нас. Беше с една глава по-нисък от Кенди, облечен в сив летен костюм и шапка с широка увиснала периферия, грижливо накривена надясно. Човек на около четиридесет и пет години, с гладко и безизразно лице, ледено сиви очи и тънки устни. Косата му, току-що подстригана, беше започнала да побелява по слепоочията. Личеше, че е спретнат, подвижен и твърд като ковано желязо.

— Това е Лю Брендън, лейтенант — доложи сержантът.

Ренкин се втренчи в мен. Очите му ме пронизаха като прожектори. Бръкна в джоба си и бутна в ръцете ми някакъв лист.

— Вие ли изпратихте това?

Погледнах хартията. Беше моята телеграма до Джек, с която го уведомявах за пристигането си.

— Да.

— Бил е ваш приятел?

— Работихме заедно. Беше мой партньор.

Полицаят продължаваше да се взира напрегнато в мен. Задържа поглед върху лицето ми, после поглади челюстта си и разпореди:

— Първо го вижте, после ще поговорим.

Стегнах се вътрешно и го последвах през горещия пясък в кабината.

II

Двама души с говежди израз на лицата поръсваха с прах прозорците, за да търсят отпечатъци от пръсти. Слаб възрастен човек с черна чанта до краката си седеше край малка масичка и попълваше жълтеникав лист хартия.

Видях всичко това между другото, очите ми бързо намериха мястото, където до малък диван-пейка бе паднал Джек. Лежеше превит, леко изгърбен, сякаш в последния момент се е опитвал да избегне нещо зад себе си. Беше гол, само по плувки. В ямката под черепа над врата му зееше дълбока синкавочервена рана.

Кожата около отвора бе грозно разкъсана. Върху мъртвото му, обгорено от слънцето лице беше изписана уплаха.

— Той ли е? — запита тихо Ренкин, фиксирал ледените си очи в мен.

— Да.

— Добре — и се обърна към възрастния човек до масичката. — Свършвате ли скоро, докторе?

— Почти. Майсторска работа. Професионална. Бих казал, че употребеното оръжие е обикновен шиш за лед. Убиецът е знаел добре къде да удари. Улучил е мястото непосредствено под издатината на тилната кост. Оръжието е забито с голяма сила. Смъртта е настъпила мигновено. Мисля, че е убит преди около час.

— Щом свършите, можете да вдигнете трупа — изсумтя Ренкин и се обърна към мен. — Да излезем оттук.

Озовахме се отново под горещите слънчеви лъчи. Примижал срещу ослепяващата светлина, лейтенантът махна с ръка към Кенди.

— Отивам в хотела с Брендън. Погрижете се да откриете нещичко. Докторът твърди, че оръжието е шиш за лед. След малко пристига Хъгсън с няколко души. Дай им наставления да потърсят шиша. Съществува известна вероятност убиецът да го е захвърлил наоколо но не вярвам много в нея. — Погледна златния часовник върху вътрешната страна на китката си и добави: — Ще се видим в службата в 14,30.

Ренкин ми даде знак и тръгна по пясъка. Вряза се в тълпата така, като че ли тя не съществуваше. Множеството голи хора пъргаво му отваряха път, а мене ме зяпаха с почуда.

Когато пресичахме паркинга, му казах:

— Спортният буик ей там е мой и на Шепи, лейтенант. Той го ползуваше по време на престоя си тук.

Полицаят спря за миг, погледна през рамо колата и кимна на един от своите хора.

— Кажи на сержант Кенди, че онази кола там е на Шепи. Да се провери за отпечатъци и да се изследва основно. Щом приключите, някой от вас да я докара пред хотел „Аделфи“. — После се обърна към мен. — Това удовлетворява ли ви?

— Моите благодарности.

Настанихме се на задната седалка в полицейската кола.

— Хотел „Аделфи“ — нареди той на шофьора. — Мини по най-заобиколни път и карай бавно. Искам да поговорим малко.

Човекът зад волана докосна с ръка козирката си, включи на скорост и се вляхме в потока от коли.

Ренкин се отпусна удобно в ъгъла, извади пура, свали металната й обвивка, отряза върха й и я пъхна между дребните си бели зъби. Извади кибрит, запали я, всмука дълбоко дим, задържа го и след това го пропусна бавно през ноздрите си.

— Хайде сега да се разберем. Кой сте вие, кой е Шепи и за какво се е случило всичко това? Опишете ми картинката подробно и бавно.

Запалих цигара, помислих за миг и започнах. Съобщих му, че Шепи и аз през последните пет години оглавяваме преуспяваща частна детективска кантора в Сан Франциско.

— За три седмици бях по работа в Ню Йорк — продължих, — а Шепи остана в агенцията. Телеграфира ми да замина за Сан Рафаел колкото се може по-бързо. Предстояла ни голяма работа за много пари. Приключих набързо ангажиментите си. Долетях до Лос Анжелос, взех влака и ето ме тук от днес преди обед, по-точно от 11,30. Пристигнах в хотела, където Шепи ми беше запазил стая. Не го намерих там, казаха ми, че излязъл. Тъкмо приключвах с душа си, когато сержант Кенди ме взе. Това е, което знам.

— И не ви е съобщил каква е работата, с която се залавя?

— Джек не беше голям любител на писмата — поклатих глава. — Предполагам, че е предпочел за по-кратко и по-бързо да ми разкаже всичко, когато се срещнем.

За малко полицаят потъна в размисъл.

— У вас ли е разрешителното ви?

Подадох му портфейла си, където бе и позволителното ми за работа като частен детектив. Прегледа съдържанието на портфейла с вещина и бързо ми го върна.

— Нямате ли представа кой го е наел и за какво?

— Абсолютно никаква.

— Ако научите, ще ми съобщите, нали? — От засенчения ъгъл на колата просветна острият му поглед.

— Вероятно. Но засега нищо не знам.

— Допускате ли да е водил бележки по случая, да е записвал някакви предположения? — Полицаят прекара ръка през лицето си и присви очи.

— Съмнявам се. Не обичаше писмената работа. Обикновено разследвахме заедно, а с писането се занимавах аз.

— Каква беше тая работа в Ню Йорк? Нали агенцията ви е във Фриско[2]? — и предъвка пурата в устата си.

— Ставаше дума за клиент, когото бях обслужвал и по-рано. Беше се преместил в Ню Йорк и ме помоли отново за услуга.

— Може би Шепи също е уважавал старите си клиенти. Не допускате ли да е приел поръчката на някой от тях?

— Възможно е, но не зная нито един от нашите клиенти да се е преместил тук.

— Мислите ли, че е бил убит заради нещо, на което се е натъкнал?

Изведнъж си спомних думите на администратора, че Джек е напуснал хотела с жена. Поколебах се за миг.

— Не знам. В хотела ми казаха за някаква жена. Потърсила го и излезли заедно. Падаше си по жените. Това беше най-голямата му слабост. Зарязваше работата си, ако срещнеше интересна жена. Случаят може да е бил тъкмо такъв и някой съпруг да не е одобрил поведението на половинката си. Това е само предположение, но в миналото той е забърквал страшни каши при подобни случаи.

— Имал ли е връзки с омъжени жени? — Върху лицето на Ренкин се появи гримаса.

— Важното беше жената да е хубава, Другото не го интересуваше. Не го обвинявам. Беше най-добрият ми приятел наистина, но щом се заловеше за някоя фуста, често ме е огорчавал в работата.

— Не е много обичайно явление съпруг да изкаже несъгласие с поведението на жена си чрез употреба на шиш за лед. Това е работа на професионален убиец — поклати глава неуверено лейтенантът.

— В случая самият съпруг може да е някой от професионалистите. Нямате ли зарегистриран такъв, който да си служи с шиш за лед?

— Не ми е известно, но имайте предвид, че се намираме в много богат град. Пълно е с всякакви типове и мнозина от тях са крайно опасни. Никой досега не е бил набождан с такова оръжие, но все пак някога нещо трябва да стане за първи път. — Той изтърси пепелта от пурата си и продължи: — Можете ли да научите каква е била новата му поръчка? Това е особено важно. Трябва да разберем има ли връзка между убийството и възложената му работа.

— Ако не е оставил някакви бележки в стаята си, не виждам какво може да се направи по въпроса. — В тона ми звучеше пълно безверие.

Най-напред се налагаше да изясня всичко за клиента на Джек, преди Ренкин да узнае, че съм в състояние да направя това. Трудно можех да се надявам на успех, но съществуваше известна вероятност Ела, нашата секретарка, да има някакви бегли данни.

— Е, добре, натисни сега педала! — наведе се напред Ренкин към шофьора.

След по-малко от пет минути спряхме пред хотел „Аделфи“.

Прекосихме хола, запътени към администратора, чиято тлъста гуша се тресеше, а очите му бяха изпъкнали от трудно потисканото вълнение.

Двамата възрастни джентълмени в бели пуловери сега бяха със съпругите си, излезли сякаш от страниците на викториански роман. Седяха неподвижни, зяпнали в нас, наострили уши.

— Да поговорим някъде, където тези стари гарвани не биха могли да ни слушат — повиши глас Ренкин така, че и те да могат да го чуят.

— Разбира се, лейтенант…– засуети се объркано администраторът и ни покани в малка стаичка зад бюрото си. — Да не би нещо да не е в ред?

— Не, тук всичко е в ред — успокои го полицаят. — Как се казвате?

Администраторът се обърка още повече.

— Едуин Бруър.

— Кога излезе Шепи от хотела?

— Трябва да беше около 10,30.

— С жена?

— Да. Тя се приближи към мен, но докато разменим две думи, мистър Шепи излезе от асансьора.

— Каза ли си името?

— Не. Мистър Шепи се държеше с нея доста интимно.

— В какъв смисъл?

— Ами… доближи се до нея и каза: „Ало, кукличке!“, обви ръка около кръста й, пошушна й нещо.

— А тя?

— Усмихна се, но май не й стана много приятно. Не беше от ония, които обичат това.

— А каква беше?

— У нея личеше достойнство. Трудно ми е да го изразя, но не беше от тези, с които човек може да си позволи това и онова.

— И все пак той си позволи?

— Това няма никакво значение — намесих се аз. — На Джек не му пукаше от никого. Би опипал и жената на епископа, ако е в настроение.

Ренкин се понамръщи.

— Можете ли да я опишете?

Бруър потри нервно длани.

— Много привлекателна: брюнетка, с хубава фигура. Носеше големи слънчеви очила и огромна шапка, та не можех да видя добре лицето й. Беше облечена с моряшки панталон и бяла блуза.

— Възраст?

— Някъде над двадесетте, не съм сигурен, може би двадесет и пет.

— Можете ли да я идентифицирате, ако я видите отново?

— О, да. Сигурен съм, че мога.

Ренкин смачка остатъка от пурата си в пепелника.

— Ако не е с голяма шапка и тъмни очила и е облечена в бяла рокля, ще я познаете ли?

Бруър размисли за миг, после отправи овчи поглед.

— Ами… вероятно няма да мога.

— Бихте идентифицирали облеклото, но не и жената?

— Е… да.

— Това няма да ни помогне много, нали? Добре, не се безпокойте. След като Шепи я поздрави, какво се случи?

— Каза й, че след два часа трябва да се върне в хотела и би било добре да тръгват. Излязоха заедно. Видях ги да заминават с неговата кола.

— Тя остави колата си тук, така ли?

— Не видях кола. Беше дошла пеш, струва ми се.

— Дайте ми ключа от стаята му.

— Да повикам ли Грейвс? Той е нашият детектив.

— Не — тръсна глава полицаят. — Не желая след мен да се мъкне хотелски детектив и да ми омърля някоя ценна улика.

Бруър излезе и отиде до таблото с ключовете. Ние го последвахме. Четиримата възрастни хора ни следяха напрегнато.

— Трябва да е взел ключа със себе си — поклати глава Бруър. — Ето ви резервния.

И си позволи да попита:

— Случило ли се е нещо с мистър Шепи?

Четиримата в хола се понадигнах и се наведоха леко напред. Откога слухтяха да чуят нещо.

— Роди бебче — отвърна Ренкин. — Такова нещо се случва за първи път в човешката история, струва ми се, но не съм сигурен, затова, моля, не ме цитирайте.

Спряхме пред асансьора. Четиримата зяпаха зад нас с побъркани погледи.

Докато натискаше бутона, полицаят изруга гневно под нос:

— Мразя старите хора, плъзнали из хотелите.

— Вие самият също ще остареете — вметнах аз. — Тези хора не изпитват кой знае какво удоволствие да се завират в хотели.

— Сантиментално детективче! — изви презрително устни лейтенантът, а после добави: — Струва ми се, че видях каквото ми трябва на плажа.

— Пазачът на кабините даде ли ви някакви данни за момичето? — попитах, докато пропълзявахме край първия етаж.

— Да. Същото описание. Всяка кабина има две стаички. Тя е ползвала едната, а той другата. Намерихме там нейните панталони, блуза, шапка и очила. Неговите дрехи бяха в другата стаичка.

— Момичето е оставило облеклото си в кабината? — възкликнах учуден.

— Нали тъкмо това ви казвам. Този факт може да означава две неща: първо — искала е да изчезне от местопрестъплението и е решила да остане по бански — кой ли в този въшкав град не се разхожда полугол; второ — може да е отишла да плува и убиецът на Шепи да е ликвидирал и нея. Моите момчета в момента обръщат плажа наопаки заради трупа и. Лично аз смятам, че тя чисто и просто е изчезнала от сцената.

— Никой ли не я е видял да напуска кабината? — попитах, когато асансьорът спря на втория етаж.

— Не, но продължаваме да разпитваме.

Минахме по коридора до стая 247.

— Всичко по това момиче е било дегизация — продължи Ренкин, докато пъхаше ключа в бравата. — Тук хората не гледат лицата, а формите. — Той завъртя ключа и отвори.

Влязохме и огледахме стаята. Беше малко по-голяма от моята, но също толкова гореща и задушна.

— О, многострадални свети Петре! — възкликна полицаят.

Малкото душно пространство изглеждаше така, сякаш беше минал циклон. Всички чекмеджета зееха отворени. Багажът на Джек се търкаляше по пода. Ръчната му чанта лежеше разкъсана и наоколо бяха разхвърляни листове хартия. Леглото беше в безпорядък, дюшекът разпран — цялата му вътрешност беше изтърсена навън. Възглавниците също се търкаляха разкъсани сред купища перушина.

— Действали са светкавично — заключи лейтенантът. — Сега вече и да търсим, нищо няма да намерим. Ще повикам момчетата. Възможно е да попаднат на някакви отпечатъци, въпреки, че съм готов да се обзаложа за обратното.

После затвори вратата и я заключи.

Бележки

[1] Един от плажовете на Сан Рафаел.

[2] Фриско — съкратено название на Сан Франциско.