Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (36)

12

Цял ден обикалях частните автосервизи — и узаконените, и тези, които никнеха по крайните квартали без разрешително. Навсякъде ме посрещаха с неприязън, бързаха да ме отпратят. Най-сетне в „Надежда“ ми провървя: още щом видя снимката в ръката ми, монтьорът, възрастен благ човечец, закима усърдно: „А, знам го… Знам го… По едно време ми беше омръзнал.“

— В какъв смисъл? — попитах го.

— Ами в такъв — вдигна рамене майсторът, — аз си майсторя тук, а този другар — той отново кимна към снимката — виси на вратата и зяпа… Една вечер му викам: „Абе ти да не си решил да ми крадеш занаята?“ Аз, казва, си имам занаят, ами се радвам на мерцедесчетата… При мене, нали виждате, повече такива коли идват и какво ли не съм чувал за тях — мерчовци, мерджани — ама… онзи тогава ме уби с приказката си… Мерцедесчета! — като че ли се канеше в джоб да ги понесе. По очите го познах, че е мераклия.

— За какво?

— За кола, разбира се… Ако ти падне някое мерцедесче по-запазено, казва, свиркай. И това си беше — монтьорът разпери ръце. — Оттогава не е идвал.

— А къде трябваше да му свирнеш? — попитах. — По водосточната тръба ли?

— Защо? — смути се собственикът. — По телефона трябваше…

— Запазил ли си номера? — присвих очи и си помислих: „Ей сега ще излъже, че го е загубил…“

— Чакай да видя — човечецът сви плещи, шмугна се в бараката, аз го последвах. Рови дълго из една кутия за обувки, в която държеше разни болтчета, пъшка, поти се, накрая възкликна „Имаш късмет!“ и размаха някакво смачкано листче.

„Сигурно е оставил телефона на Розалинда!“ — казах си, докато поемах листчето. Взрях се в него и само дето не подскочих от радост — върху замацаната му с ръжда повърхност се мъдреше „Петрана Маричкова“ и под името — служебният и домашният й телефон…

— Страшен късмет! — задъхах се. — Заслужаваш да те почерпя.

— Не пия — надигна плещи човечецът озадачено — защо ли се радвах толкова? — и поокопитен вече, заръча: — Хайде препиши си го и ми върни листчето. Ако изпадне нещо, трябва да му се обадя.

— Ще ти бъде трудно — поклатих глава, докато записвах номера в бележника си.

— Защо? — скърши плещи той. — Запазени коли сега — под път и над път.

— Прекъсната е връзката.

— Аха — кимна разбиращо, — прибрали сте го на топло.

— Напротив — рекох, откъснах листа от бележника си и му го подадох. — На студено сме го прибрали… — Пъхнах „оригиналната“ бележка в джоба си и добавих: — Неведоми са пътищата божии, майсторе…

И тръгнах. Вървях по улицата и си повтарях: „Разтръскаме ли ситото, все нещо ще падне.“

Реших да се обадя в болницата, преди да телефонирам на Петранка.

— Ало, не ви чувам! — крещеше дежурната сестра. — Бащата на Ивайло ли? Елате веднага! Не ви чувам… Елате…

Гласът й не предвещаваше нищо добро.