Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (41)

17

Настаних сина си в количката и потеглихме. Когато излизахме от асансьора, се наведох над ухото му:

— Трябва да тръгнеш — казах му. — Трябва да победиш страха си. Хайде, смачкай го… Разбий му мръсната мутра… Бъди мъж!

— Добре де — махна той. — Карай по-бързо, че закъсняхме…

Изтласках го по стръмнината навън.

— Не отлагай! — настоях.

— Като закъснеем — ожесточи се момчето, — ти ще се разправяш с лекарите.

— Виж часовника! — поднесох го пред лицето му. — Имаме толкова време…

— Хубаво! — нави заинатено глава. — Карай, не искам да вися тук да ме гледат.

Облегнах се на количката. Чувствах се уморен, изчерпан.

— И цял живот ще те гледат, сине — рекох му. — Само от това не можеш да се спасиш.

— Добре… Хайде! — опита се да завърти с ръце колелата на количката.

Ала аз я натисках с цялата си тежест. Иво ме изгледа недоумяващ.

— Ти… какво така?

— Почивам си — рекох и отново се наведох над ухото му. — Ти помниш ли как проходи, когато беше бебе?

— Е, как? — поусмихна се той. — Нали съм бил…

— А аз помня — прекъснах го. — Направи го толкова леко и толкова лесно, сякаш си ходил още… в корема на майка ти.

Иво прихна, изгледа ме с любопитство.

— И аз бях до тебе, готов да те хвана, ако залитнеш — продължих. — Сега ти предстои втори път да проходиш. Вярвай ми, аз пак съм до тебе. Все едно че те държа. Тръгни.

Иво се умълча намусен. Втренчи се съсредоточено в земята, сякаш искаше да я пита нещо. Измери с поглед разстоянието, въздъхна „После ти ще си виновен!“ — поклати глава, оттласна се с всичка сила, оттласна се с ръце и крака и тръгна… Тръгна напористо и бясно, подскачаше като ранено кенгуру — лявото рамо напред, левия крак, дясното рамо напред, десния крак…

На един дъх измина разстоянието. Сякаш слепешком се пребори с него, сломи го. Облегна се на перилата, извърна се.

— Видя ли? — попита задъхан.

— Беше чудесен! — отмаля гласът ми. — Браво!

— Какво браво? — разсърди се той. — Едва не паднах, а ти стоиш…

— Радвай се, че все още мога да стоя — рекох.

Иво прихна. В смеха му екнаха горделиви нотки — бе надвил слабостта си, екнаха нотки на превъзходство. „Я виж ти!“ — бях готов да му се разсърдя, ала поразен от внезапно връхлетялата ме мисъл, добавих кротко в себе си: „Нека! Така трябва… Така е редно.“