Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2012)

Издание:

Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре

Роман

 

© Петър Искренов, 1988

„Военно издателство“ София — 1988

с/о Jusautor, Sofia

Б-3

 

Рецензент: Васко Жеков

Редактор: Емил Елмазов

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Радка Бояджиева

 

Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.

Дадена за печат на 6. III. 1988 г.

Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,80.

Издателска поръчка №45.

Техническа поръчка №81051.

Код 24/95362/5605-209-88.

Цена 1,45 лв

История

  1. — Добавяне

8

Оказа се, че Георги Миронов Василев, или както ми го бяха представили още Стажантчето, е онзи размирен студент, който по цели нощи бе издувал касетофона си и не бе давал мира на специалиста по свръхниските температури Румен Георгиев да пише спокойно суперучебниците си по физика. Така че засега се изясняваше защо Жоро е висял долу пред блока и кого е чакал. Розалинда бе съзряла в този факт пръст на съдбата. Отпадаше окончателно подозрението, че Жоро се е интересувал от изследванията на мъжа й. Въпреки това бях се погрижил да я извикат още веднъж в управлението. Никак не ми се искаше да я срещам по стълбите, когато отиваме на гости при Стажантчето.

Точно в уречения час бяхме пред вратата на апартамента му. Франта погледна часовника си, позвъни. Никой не се отзова. Спогледахме се — ами ако ни е скроил някой номер? Франта буквално легна върху звънеца, наложи се да го дръпна: „По-кротко!“ В апартамента прозвуча вяло покашляне, лениво се затътриха чехли, най-сетне и Стажантчето се обади: „Момент! Ей сега…“ Трябваше на всяка цена да ни убеди, че току-що е станал от леглото. Не се вълнува кой знае колко от пристигането ни и е решил междувременно да подремне. Бях готов да се закълна, че ни е чакал, гризейки нервно ноктите си. Отдавна е заредил хладилника, подредил е хола и отпуснат на канапето, дълго е обмислял поведението си. Беше роден артист и прекрасно знаеше, че е сто пъти по-добре да назубри ролята си, отколкото да разчита само на импровизации.

Появи се на прага във възможно най-аристократичния си вид — разкошен, навярно китайски халат, облечен на голо, стомилиметрова „Кемъл“ в кехлибарено цигаре. Усмихнах се, стиснах десницата му. Отпусната и хладна, тя оказа неочаквана съпротива в дланта ми. Без да променя намусената си надменна физиономия, той ни покани в хола.

— Това е другарят, за който ти говорих — представи ме сервилно Франта. — Влиятелен човек, има много връзки, и пари си има, но закъсал с парното на вилата си. Няма кой да му го направи. А и той не изпитва никакво доверие към ония от тепекатата.

— Правилно — отбеляза Стажантчето и с достолепен жест ме покани да седна. Разположи се срещу мене. — Каквито са мърлячи… А къде се намира вилата ви? — заинтересува се.

— В Драгалевци — усмихнах се. — Улица триста и трета.

— Чудесно! И как успяхте да се наредите там?

— Имах един апартамент в повече — смигнах му свойски. — Замених го за къщичка сред природата.

— Колко квадрата е тази къщичка?

— Четиридесет и пет — изтърсих.

— Четиридесет и пет? — изгледа ме той внимателно. — За цял апартамент?

— Но е на два етажа — побързах да поправя грешката си. — А апартаментът — ухилих се и пак му смигнах — ми беше в повече…

— Той винаги има един апартамент в повече — подкрепи ме Франта.

— Тогава… — погледна го изпитателно Стажантчето. — Нека те уреди…

— Ти да си жив! — възкликна Франта. — Той вече ме уреди… Скоро ще те каня на гости.

— Къде?

— В „Люлин“…

— Кварталът не е от най-луксозните, но като за тебе… Уиски, водка? — стрелна ме неочаквано.

— Каквото имаш — махнах.

— Имам всичко.

— Тогава уиски.

Стажантчето се зае да подрежда масата. Не бързаше, жестовете му бяха плавни и меки, той сякаш свещенодействаше.

— Сега нашите са в чужбина — поде замислено, — но като се върнат, трябва да си потърся начина. Надявам се — ще ми помогнете. Аз не съм от неблагодарните…

— Е — ухилих се, — каквото зависи от мене…

— Наздраве! — той вдигна чашата си. — Колко вземате?

— Какво колко? — изтъпях.

— За апартамент… — измери ме изпод вежди.

— Хм — усмихнах се хитро и завъртях глава — много искаш да знаеш! — а всъщност се чудех какво да му отговоря, такава насока на разговора не бе предвидена в плана ни.

— Говорим делово — настоя Стажантчето.

— Като ви гледам — рекох, — доста сте печен и много добре знаете как вървят…

— И все пак колко?

— Според тарифата! — тръснах и бях убеден, че ще ме заразпитва за тарифата, ала той само махна с ръка.

— Ясно! — И додаде: — Скъпичко е, но все ще се оправим някак… Наздраве!

— Да си дойдем на приказката — оставих чашата си върху масичката. — За парното…

— Котле имате ли си?

— И котле — рекох, — и радиатор, и тръби.

— Колко помещения са?

— Общо шест…

— Така! — той замижа, вдигна чашата си, сякаш се прицелваше с нея в тавана. — Моите хора са истински майстори. Пипат елегантно. Бързаци са, но взимат скъпо.

Той влачеше приказките — в момента пресмяташе каква цена да ми предложи, за да остане и за него нещо от сделката.

— Няма значение — махнах. — Важното е…

— Четири хиляди! — тръсна той и се облещи насреща ми.

— Какво? — заекнах.

— Вече казах… Четири бона.

— С мои материали?

— С ваши…

— Това ми прилича на обир.

— Някой да ви кара насила?

— Вие… — заекнах и врътнах длан край слепоочието си. — Вие да не би…

— Напълно съм нормален… И аз, и цената…

— Не ви е срам! — изкрещях. — Мошеници, обирджии…

— Ама чакайте! — скочи той подплашен. — Нали… По тарифата…

— Каква та… — напънах се да извикам и отведнъж хлъцнах, хванах се за сърцето, чашата падна на пода, разби се, изпънах се на фотьойла.

Стажантчето ме наблюдаваше ужасен.

— Сърцето му! — викна Франта. — Има слабо сърце. Викай по телефона „Бърза помощ“!

Стажантчето хукна към коридора. „Все на мене ли тия… — тракаха припадничаво зъбите му. — Все на мене ли…“

— Имаш ли валидол? — викна му Франта.

— Виж там… В дървената кутия на библиотеката — проплака онзи.

Чувах го как припряно и трескаво върти шайбата, чак ще си счупи пръста — „Ало… Мамка ти… Проклети телефони!“. Чувах го как заморено и тежко диша. Само да не му притрябва на него „Бърза помощ“ — помислих си. А той продължаваше да върти шайбата и все така отчаяно, по женски хлипаше: „Все на мене ли… Все на мене ли тия…“

„И друг път му се е случвала такава ситуация — казах си. — А той горкият е много лабав…“

Най-сетне лекарският екип пристигна. Направиха ми електрокардиограма по всички правила, преслушаха ме. „Ще трябва да го вземем с нас!“ — заключиха. „Е, щом трябва!“ — усмихваше се угоднически Стажантчето, гледаше час по-скоро да се отърве. Вдигнаха ме на носилката. Навън се беше събрал целият блок, голям панаир стана.

Когато линейката потегли, момчетата от отделението смъкнаха белите си престилки и се разсмяха.

— Мина ли ти? — попитаха.

— Да — рекох. — Благодаря… Бяхте фантастични…

Седнах до Франта:

— Обръщай джобовете… — рекох.

Изгарях от любопитство да зърна находките му от аптечната на Стажантчето.