Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2012)

Издание:

Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре

Роман

 

© Петър Искренов, 1988

„Военно издателство“ София — 1988

с/о Jusautor, Sofia

Б-3

 

Рецензент: Васко Жеков

Редактор: Емил Елмазов

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Радка Бояджиева

 

Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.

Дадена за печат на 6. III. 1988 г.

Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,80.

Издателска поръчка №45.

Техническа поръчка №81051.

Код 24/95362/5605-209-88.

Цена 1,45 лв

История

  1. — Добавяне

4

В моя кабинет помощникът ми Кънев провеждаше съвещание. На дивана между момчетата беше седнал полковник Кирилов. „Тук става нещо!“ — помислих си, застанал нерешително на прага, и видях как в очите им изплува сиво-бяла мъглица. Гледаха ме уж, а не ме виждаха. Съжаляваха ме. Сигурно много зле съм изглеждал. Даваха мило и драго да ме няма в този момент на прага. За първи път ме прониза студената и ясна мисъл, че съм излишен, че нямат нужда вече от мене, че присъствието ми само ги сковава, пречи им… По гузните им погледи усетих — срамуваха се да мълчат така насреща ми, разбираха, че е глупаво и несправедливо, ала им трябваше време, за да се окопитят, да се усмихнат и все така усмихнати и чаровни да ме пратят за зелен хайвер. Само аз си знам какво ми струваше да стоя като натрапник на прага, вместо да хласна вратата и да избягам.

— Сядай — въздъхна Кирилов и кимна към бюрото ми. — Тъкмо обсъждаме една интересна идея.

За първи път виждах бюрото си толкова подредено и голо — никакви папки, никакви чаши за кафе, никакви пепелници, само поставката за моливи и телефони, а зад тях празния стол. И всичко това зееше срещу мене като отдавна запусната къща. За първи път виждах толкова отблизко и толкова ясно отсъствието си. Сякаш от вчера бях мъртъв и още никой не бързаше да заеме мястото ми от суеверност или пък от фалшива скромност — какво ще си кажат все пак хората! — но утре, вдругиден и това щеше да стане, животът си иска своето…

Докато пристъпвах с натежали крака към мястото си, зад гърба ми някой въздъхна. Тази въздишка ме прикова с откровеността си, само дето не се чу: „Горкият!“ Извърнах се, погледът ми се блъсна в каменните физиономии на колегите ми. Сведох очи, размислих — истинска глупост бе да проявявам детективската си проницателност в този момент, — усмихнах се. „Е, да чуем идеята!“ — и примижал се отпуснах на стола. Вслушах се в ехото на гласа си, радвах му се, понамествах се, отдаден изцяло на скритата си възбуда: „Аз пак съм тук. На мястото си… Вижте — има ме…“

— И така — настоях. — Слушам ви.

— Ние току-що я обсъдихме — обади се вяло и безизразно Кънев.

Искаше му се да ме постави пред свършен факт — каквото било, било, друг път да не закъсняваш, драги… Бях готов да се закълна, че обсъжданото предложение е негово. Вдигнал рамене, той се канеше да добави „Защо да си губим времето?“, ала Кирилов се намеси:

— Нищо де! Какво ви пречи да поразсъждаваме още…

— Да, разбира се — смотолеви Кънев, пое си въздух и поде уверено: — В основата на тази идея стои убеждението, че досегашните неуспехи в издирването се дължат на цеховата ни затвореност, на недооценяването на обществеността. Не търсим помощта й, не стимулираме нейната активност… Нито кадровиците, нито касиерите са в състояние да ни помогнат, а най-широките слоеве.

Говореше целеустремено и гладко, с подбрани, добре назубрени изрази — като на изпит. Личеше си, че вече няколко пъти е излагал идеята си — пред приятели, пред началника, пред колегите. Може би си я беше развил и писмено. С две думи казано, той предлагаше да се постави портретът на убития мъж в алеята на първенците на всяко строително предприятие. „Това е!“ — заключи накрая и се усмихна. Очакваше аплодисменти, а мен ме тресеше отвътре.

— Наистина интересно — процедих. — А как да постъпим с предприятията, които си нямат такава алея?

— Ще им внушим да си направят — вдигна вежди Кънев. — Не е чак толкова трудно…

— И какво име ще изпишем под портрета? — измерих го накриво.

— Каквото ни хрумне…

Кънев се ухили, доволен, че най-сетне му е паднал случай да ме уязви, но усети, че прекалява, и отново зае хрисимата си поза на студент пред изпитна комисия.

— Нали тъкмо това е целта — възкликна той и обгърна с поглед колегите, молейки ги за потвърждение на нещо, което се разбира само по себе си. — Чрез добре обмислени „грешки“ да предизвикаме хората. Които не го познават, ще рекат: „Какво търси тоя тука? Той изобщо не е от нашето предприятие.“ И тогава какво друго можем да направим, освен да задраскаме тези предприятия в списъка си, при това с пълна убеденост, а не така… по догадки…

Пак не пропусна случая да ме клъвне. Не знаеше, сиромахът, че съм кълван, кълван, та съм претръпнал чак.

— Второ — продължи помощникът ми, едва сдържайки тържествуващите вибрации на гласа си, — реакцията на работниците, които го познават отнякъде: „Та той изобщо не е първенец!“ И по този начин върху списъка ни съвсем точно ще се очертаят предприятията, в които по един или друг повод познават този човек. И трето и най-важно: реакцията на работниците, които го знаят отблизо. „Глупости! — ще рекат. — Та това изобщо не е Иван Драганов (както ние сме го написали), а Драган Иванов.“ И по този начин ще установим самоличността на убития, разследването ни най-сетне ще тръгне във вярна посока. Това е…

Притворно скромният му тон направо си изпросваше овациите. Аз огледах момчетата. Навели очи, те бяха готови на всичко, само и само да се приключи час по-скоро с това омръзнало им до смърт издирване. Кирилов се беше втренчил в мен изчакващо и напрегнато.

— Е — опитах се да изтръгна колегите от летаргията им, — какво ще кажете?

Кирилов, се позасмя, бе усетил, че въпросът ми е неспортсменски: все пак аз бях началникът и трябваше пръв да си кажа мнението.

— Важното е ти какво мислиш — предизвика ме.

— Разработката на колегата е доста стройна — подхванах през зъби. — Направо бих казал — образец за логичност. Обаче…

Лицата на момчетата трепнаха. Погледите им чевръсто като игли на шевни машини запрескачаха ту към мене, ту към помощника ми. Ставаше им интересно. А аз тъкмо това целях — да ги пробудя.

— Обаче? — подкани ме нетърпеливо ухилен Кънев.

Привел се делово над бележника си, той бе готов да запише всяко мое възражение. „Говори, говори! — издевателстваше погледът му. — Ти говори, аз ще слушам и ще записвам, няма как — изисква го чинопочитанието, макар на всички да им е ясно, че в момента ти просто няма какво да кажеш и само се заяждаш.“

— На твоята логика — рекох — й липсва етика. От къде на къде ще лепвам този портрет в алеята на първенците? Не ви ли звучи като подигравка? Като кощунство… И кой ни дава това право?

— Да — подскочи полковник Кирилов, — и аз му го казах…

Погледнах го зачуден. „Като сте му го казали — искаше ми се да го запитам, — защо не го спряхте?“

— Не ви разбирам — промърмори глухо помощникът ми. — За какъв морал може да става дума, когато разследваме най-неморалното нещо на този свят — убийствата?

Едва се сдържах да не избухна.

— Ако все още можем да си вършим нормално работата, другарю Кънев, това се дължи на морала. На нашия и на морала на тези, които са въртели службата преди нас — думите студенееха върху езика ми. — Не виждам инак кой би ни подкрепил, като знае, че издирваме някого си, за да го накажем… за да му сторим зло, да му причиним мъка…

— Така е — кимна помощникът ми. — Но аз просто не виждам, другарю Петков, на кого ще навредим толкова с нашата хватка.

— Не е тайна — въздъхнах, — че алеите на първенците не са кой знае на каква почит. А представете си какъв авторитет ще сдобият, като плеснем и ей тая снимка.

Усетих, че Кирилов ме наблюдава с възхитено учудване. „А така де!“ — насърчаваше ме погледът му. „Вместо да се държиш, като че ли си на стадиона — помислих, — можеше сам да сложиш ред. И пагонът ти е по-голям, и властта.“

— Не знам вече какво да мисля — с мъченически вид Кънев разтърка лицето си. — Аз ви предлагам кристално ясен практически ход, другарю Петков, а вие отново затъвате в безплодни умувания… за моралния ефект…

Намръщих се и усетих горчив вкус в устата си. Дали не бях прекалил с кафетата тази заран? Дискусията с помощника ми се проточваше отегчително и ненужно. Можехме да се другаросваме до утре без абсолютно никаква полза.

— Вижте какво! — стрелнах го. — Докато нося отговорност за това разследване, аз ще решавам какво да се предприема. Това е!

Кънев сви рамене, изгърби се. Момчетата ме изгледаха озадачени — за първи път се случваше да подчертавам така грубо и недвусмислено положението си в йерархията. Техните погледи като че ли ме приковаха още по-здраво към стола. Чувствах се уверен и пълен с енергия.

— А освен това — добавих с поукротен глас — според последните данни изобщо не бива да дирим нашия човек из строителните предприятия. Той си има собствено предприятие. Така че ще продължим да разтърсваме ситото.

Момчетата се надигнаха на местата си, готови да заразпитват. За съжаление все още не бях готов с отговорите си.

— Толкова засега — отсякох. — Привечер в шест ще обсъдим новия план. Свободни сте!

Побързаха да се изнижат. Само Кънев се поколеба на прага — извърна се умислен, сякаш се канеше да ми каже нещо много важно, после махна с ръка, тресна вратата подире си.

— Браво! — възкликна полковник Кирилов.

Погледнах го и съзрях в очите му все същата учудена възхита.

— Харесва ви как подчинените тряскат вратата ли? — усмихнах се.

— Не — рече той. — Бравото е за тебе.

— И с какво го заслужих?

— За първи път те виждам началник на място.

— А вие… Не можахте ли да му се противопоставите?

— Абе какво да ти кажа — сви устни той. — За малко да не устоя, макар да бях убеден, че не е прав. Така изведнъж ме затисна с предложението си, така разгорещено го защитаваше…

— Разбирам ви — кимнах.

— Какво разбираш! — сепна се той и се втренчи разтревожен в мене.

Бях му помогнал да излезе сух от трудната ситуация и сега ми беше благодарен. Нямах никакво намерение да му го казвам. Но наистина ме учудваше безхарактерността му в този случай. За първи път го виждах толкова безпомощен.

— И ти си една биволска поща — поде миролюбиво той, — ама пък и помощникът ти как се е разбързал… Ако зависеше от него, на всеки кръгъл час ще калъпи по един престъпник… Може да си открие и супермаркет за престъпници… Пресни и замразени — богат асортимент, качество — гарантирано… Плащай на касата и готово!

„Никога не е бил толкова словоохотлив и язвителен!“ — отбелязах си.

— Не само за престъпниците бърза — погледнах го многозначително.

— Е — полковникът мълниеносно отбягна погледа ми, — това се знае…

Сведох очи, въздъхнах. Разговорът ни бе приключил. Спомних си за Петранка Маричкова. Дали все още чакаше да й се обадя… да си поговорим ей така… Откога не бях вършил нещо просто ей така… А ми се искаше.