Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thai Horse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

УИЛЯМ ДИЙЛ. ТАЙ ХОРС

Американска, I издание

Превод: Благой Станчев, 1994

Редактор: Богомил Самсиев

Коректор: Мария Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 1994

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

ИК „БАРД“ — ООД, София, 1994

 

William Diehl. The Thai Horse

1987, Hooligans, Inc.

История

  1. — Добавяне

На четирима приятели, които ценя изключително:

моя агент, Оуън Ластър,

моя издател, Питър Гедърс,

моя съветник, Бъди Харис,

и, както винаги, на любовта на моя живот,

Върджиния.

КНИГА ПЪРВА

Има хора, които преминават безметежно през годините на съществованието си, за да потънат кротко в спокойствието на гроба, без да са познали истинското лице на живота, без въобще да са видели дори и частица от цялото коварство, насилие и жестокост, които се съдържат в него.

 

ДЖОУЗЪФ КОНРАД

Виетнам
1972
ГИБЕЛТА НА „ЧЕРНО ПОНИ“

Той едва почувства удара, по-скоро го чу. Приглушеният рев разтърси слабо лоста и като погледна навън, той видя как дясното му крило се разби и отлитна назад. Миг по-късно някъде по фюзелажа зад него се разнесе познатият и всяваш, ужас трясък на 50-милиметрови снаряди, докато в същото време куршуми разкъсваха корпуса на двата двигателя OV-10. Изведнъж самолетът се отклони силно от курса, после дръпна рязко в противоположната посока и се наклони леко към здравото си крило, а сетне пропадна с около хиляда фута. Коуди се бореше с машината, опитваше се да я стабилизира. Натисна бутона на радиостанцията:

— Първомай… Първомай… Полярно куче вика Щопер. Ударен съм и изгубих контрол…

Гласът беше изненадващо спокоен, почти примирен.

Единственият признак на безпокойство се усещаше в тембъра. Беше леко гъгнив от силните сътресения в самолета, като при някоя сгереоуредба с прекалено увеличени баси.

Бяха прекалено ниско за скачане с парашут. Коуди често беше правил такива изпълнения — да се движи ниско в бръснещ полет над върховете на дърветата. „Смъквай се надолу, докато им видиш бялото на очите“, казваше в такива случаи на хората от екипажа си. Отдолу, изпод прикритието на дърветата, изригваше адски наземен огън, който разкъсваше фюзелажа на двумоторния щурмови самолет. Петдесеткалибровите снаряди трещяха по корпуса.

— Дръж се — изкрещя той на стрелеца си. Но отговор не се чу. Коуди се обърна и погледна към задната част на кабината. Роситър беше клюмнал на мястото си, стъкленият купол на кабината му беше надупчен като решето, част от лицето му беше отнесена от снаряд. Но Коуди нямаше време за момчето — просто самолетът се сгромолясваше. Джунглата връхлиташе срещу него. На две хиляди ярда пред него беше реката, а оттатък реката беше свободата. Но той знаеше, че никога няма да стигне дотам.

Преди да отговорят от щаба, пилотът продължи:

— Тук Полярно куче едно… намирам се на половин миля от контролен пункт „Чарли“… височина пет хиляди фута…

Операторът на радиостанцията отговори незабавно:

— Полярно куче едно, ще успееш ли да достигнеш отсам реката?

— …опитвам се…

Операторът превключи на вълната на спасителния отряд.

— Спасител, тук Тирбушон. „Черно пони“ от нашите е улучен, в аварийна ситуация — на половин миля, северно от контролен пункт „Чарли“, няколкостотин ярда навътре в територията на ндианците… Записваш ли?

Отговорът дойде незабавно.

— Тирбушон, тук Спасител… и ние го чуваме… Вече изпратих едно „Хюи“ към него…

— Полярно куче едно, вече имаме едно „Хюи“ в района. Ще можеш ли да се задържиш до реката?

— Не… Вече падам…

В тоя момент връзката прекъсна.

— По дяволите, загубихме го — изстена операторът. Обърна се към помощника си: — Скипър, веднага ме свържи с шефа.

— Готово, на линията е — отвърна на момента помощникът, червенобузест морски пехотинец, и подаде слушалката.

Самолетът внезапно се разтресе отново. Щурвалът вече беше съвсем безполезен. Коуди се мъчеше да овладее машината с педалите за управление, но те не вършеха никаква работа. Самолетът се обърна на една страна със здравото крило нагоре и след това бавно започна да се върти в спирала.

Зелената джунгла връхлиташе към него, докато той се иреобръщаше хаотично във въздуха. Коуди натисна рязко щурвала напред в последен опит да овладее машината и носът на самолета се издигна рязко нагоре. Опашката му се закачи във върховете на клоните и се откъсна, а черното тяло на машината се сгромоляса в зеленината на дърветата. Коуди избута щурвала напред, по-далече от гърдите си, и се захлупи върху командното табло, обгърнал главата си с ръце. Чуваше как самолетът се разпада около него, трясъка и скърцането на метала, разкъсван на части от дърветата. После всичко свърши — трясъкът, сътресенията — сякаш времето беше спряло.

Коуди, увиснал надолу с главата, беше отпуснал глава и се взираше в тревата, от която го деляха двайсетина фута. От самолета бяха останали само изпомачкани разкривени железа. Погледна назад към стрелеца си, Роситър. Ръцете на момчето висяха отпуснати надолу към земята.

Стъкленият купол на кабината му се беше измъкнал от жлебовете си, наполовина отворен. Коуди го натисна с длани и той се изхлузи надолу между клонаците. Усети мириса на пушек.

Започна да си говори на глас сам, като предъвкваше правилата от инструкциите. „Трябва да се измъкна“, каза си той, разхлаби предпазния си колан и се опита да се изхлузи ог кабината сив клонака около него. Миризмата на пушек се засили и в един момент той усети, че се е освободил от самолета и сякаш увисна във въздуха. Пресегна ръце да се хване за един клон, усети как той го удря през дланите и после му се изплъзва. От това съприкосновение гой се превъртя отново с краката надолу. „Също като скок с парашут, помисли си той, докато летеше надолу към земята. Коленете събрани, превиваш се надве и се претъркаляш, като тупнеш долу…“

Обаче той не успя да се приземи добре и щом падна, чу как капачката на коляното му изпука, усети пареща болка в коляното, която се спусна надолу по глезена му. Стисна зъби и задържа вика. По кожата му изби гореща пот.

Вдигна поглед и се огледа наоколо. Реката беше само на двайсет ярда от него, искряща под лъчите на ранното утринно слънце. Той се изправи и пренебрегвайки болката, тръгна накуцванки. Знаеше, че джунглата навсякъде гъмжи от бандити, но какво пък, можеше и да му се усмихне късметът. После, някъде отзад и високо зад главата му, се разнесе свистящ звук, а миг по-късно — и приглушен тътен от взрив. Резервоарите с горивото бяха избухнали. Топлинната вълна от експлозията връхлетя върху него, но той продължи да подскача на един крак към реката, влачейки ранения си крак по земята. Дори не погледна назад. После чу познатото чъм-чъм-чъм-чъм от винта на хеликоптер, идващо някъде отляво над реката.

„О, Господи, давай, момчето ми“, каза си той.

Двайсет ярда го деляха от свободата.

 

— Тирбушон, тук Спасител едно. Вече виждаме „Черно пони“…

„Хюи“-то висеше на двайсет фута над реката. Младият стрелец Харли Симънс се беше надвесил от кабината и оглеждаше наоколо — взираше се в гъсталака на джунглата, търсейки някакви признаци на живот. Гласът на пилота изпращя в слушалките на шлемофона.

— Какво става, Симънс, виждаш ли нещо?

— Търся, капитане, търся…

Експлозията прекъсна отговора му. Всичко стана като на забавен кадър. Първо се видя как ударната вълна разтърсва короните на дърветата, после разхвърчаващото се на части „Черно пони“, след това яркооранжевото огнено кълбо, издигащо се нагоре към небето. Няколко секунди по-късно във въздуха изсвистяха куршуми и се забиха във фюзелажа на два-три фута от главата на Симънс.

— Обстрелват ни бандити! — изкрещя Симънс в микрофона на шлема си.

— Какво става с нашия човек? — извика в отговор пилотът.

И тогава Симънс го видя: той куцаше и се препъваше долу, под пламъците на пожара от взрива, бързаше към брега на реката. Почти беше стигнал — на около двайсет, или може би трийсет крачки от реката. Но още преди Симънс да успее да отговори, нов зали от куршуми профуча и някои от тях се забиха в ръба на отворената странична врата на кабината и го раздробиха. Парчетата метал издрънчаха по шлема на Симънс. Той чу свистенето на деветмилиметровите куршуми, пропищели само на инчове от ухото му, и в един миг дълбоко в него като светкавица проблясна неистов страх. Самолетът в гората експлодира отново и измежду върховете на дърветата изригнаха огнени кълба.

„Тоя няма да успее“, каза си Симънс, както решават повечето от стрелците от борда на „Хюи“-тата.

— Не виждам нищо, капитане — излъга той. — Тия бандити ще ни направят на решето, ако стоим още тук.

Пилотът извъртя хеликоптера със страничния борд към гората и се понесе напред, надолу по реката.

Симънс се отпусна прималял на колене. Целият се тресеше. „О, Господи, помисли си той, какво направих…“

Но беше прекалено уплашен, за да го каже на глас. После чу в шлемофона си гласът на пилота:

— Тирбушон, тук Спасител едно… Изгубихме го…

 

Коуди почти беше стигнал до брега, когато един откос от автомат го сепна и го накара да се захлупи по очи на земята. Продължи пълзешком към водата. „Хюи“-то беше на около сто фута от него, увиснало над реката.

„Насам, насам!“ — викаше ги той беззвучно. Започна да се надига и да маха с ръка към хеликоптера. И тогава с ужас забеляза как той се извъртя и се понесе надолу но реката.

„Не, изкрещя той беззвучно, не, не…“

— Тука съм — вече на глас извика отчаяно той.

Изправи се на крака с намерение да скочи във водата и да плува към спасителния отсрещен бряг, но в същия момент небето над главата му избухна в пламъци. Разхвърчаха се отломки ог взривилия се самолет. Горещината връхлетя върху него и го затисна като плътно покривало. Той закри лицето си с ръце и усети, че се смъква на земята, свит на топка, за да се предпази от бушуващата някъде високо в дърветата огнена буря. И докато този огнен ад изгаряше гърба и краката му, той продължаваше да пълзи към реката.

Свободата беше на десет крачки от нею, когато той се предаде.

 

Командващият се развилня в свързочния отсек с изкривена в леденостудена гримаса физиономия.

— Какво по дяволите става там, Уикър? — избухна той.

— Току-що изгубихме една машина, сър — отговори смразен операторът.

Раменете на командващия се отпуснаха безсилно. Кимна въпросително с глава.

— По дяволите! — изръмжа прегракнало той. — Кой беше?

Операторът се поколеба за момент.

— Полярно едно, сър, лейтенант Коуди.

Командващият затвори за миг очи, стисна зъби и челюстите му потръпнаха конвулсивно.

— Боже Господи — изстена той. След минута добави: — О’кей, дай ми щаба на главното командване, Сайгон. Ще трябва да съобщя на Стария, че току-що сме изгубили сина му.