Серия
Сан Антонио (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les souris ont la peau tendre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)
Сканиране и корекция
hammster (2007)

Издание:

САН АНТОНИО

Гаджетата имат нежна кожа

Френска

Първо издание

Редактор: Йордан ЯНЕВ

Коректор: Елисавета ПАВЛОВА

Технически редактор: Николай ЗАРКОВ

Корица — от художника Карло Фарнети, илюстрирал „Цветя на злото“ от Ш. Бодлер, издание 1935 г., на Librairis, d’ amaters, Paris

 

Дадена за набор март.

Подписана за печат април.

Излязла от печат май. Формат 70/100/32. Печатни коли 4

ISBN 954—8028—12—6

Предпечатна подготовка Лазар БОНЕВ, Ваня ЛАЗАРОВА

Печат „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Издателска къща „СИБИЯ“ София, 1992

 

© Editions: „Fleuve noir“ — Paris

© San Antonio „Les souria ont la peau tendre“

© Превод Любомир НАЙДЕНОВ

c/o Sibia, Sofia, 1992


ПРЕДИСЛОВИЕ НА ПРЕВОДАЧА

САН АНТОНИО е псевдоним на френския писател ФРЕДЕРИК ДАР. Той е роден на 29 юни в Жалио (днес Бургоен-Жалио-Изер) през 1921 година, единствен син на Франциск Дар и Жозефин-Ана Каде. Завършва Екол Нормал Политекник „Ла Маритиниер“ в Лион и се посвещава па журналистическа и писателска дейност. През 1938 г. сътрудничи на списание „Моа“, специализирано в публикуването на новини от Лион и региона. От 1940 до 1944 година благодарение на Марсел Гранше сътрудничи на различни парижки вестници: „Пари-Соар“, „7 жур“, в които между другото публикува разкази и новели. През 1949 година излиза първата му книга „Вижте му сметката“ с псевдонима САН АНТОНИО, публикувана в издателство „Жакие“ — Лион. Много скоро от този роман се заинтересувал Арман дьо Каро, поставил вече началото на голямо издателство за полицейски и шпионски романи — „Фльов Ноар“, спечелило по-късно световна известност. До днес от 1949 г. под псевдонима САН АНТОНИО Фредерик Дар написва над 145 романа в тираж 105 милиона!!! Извън колекцията „Сан Антонио“ (носеща името на непобедимия комисар) Фредерик е публикувал 13 тома, подписани отново с името Сан Антонио, от които: „История на Франция, видяна от Сан Антонио“ с над 1 800 000 продадени екземпляра, „Има ли французи в залата?“ (адаптиран и за телевизионния екран), „Глупаците“, „Берю-Берю“, „Ваканцията на Берюрие“, „Старицата, която ходеше по морето“ (филмиран на малкия екран през 1991 г.), посрещнати с изключителен интерес във Франция. Последната книга извън колекцията „Сан Антонио“ е „Мъжът на Леон“, едно нашумяло и търсено заглавие на френския пазар.

Под истинското си име Фредерик Дар е публикувал около шестдесет романа: „Кома“, „Катастрофата“, „Кошмар на разсъмване“, „Мръсниците отиват в ада“, „Тъжният убиец“, „Палачът плаче“ и др. Автор е и на много пиеси: „Снегът беше мръсен“ по Сименон, „Бел Ами“ по Мопасан, „Плътта на орхидеята“ по Джеймс Хадли Чейз, както и „Сан Антонио“, „Дамата от Чикаго“, „Мъглите на Манчестер“.

Интересът на киното към Фредерик Дар (Сан Антонио) е изключителен. Повече от романите му са филмирани: „Мръсниците отиват в ада“, „С гръб до стената“, „Асансьорът“, „Червен хайвер“, „Викът на сополанкото“, „Тате, купи ми проститутка“ и др.

„Валсирайте, мръсници“ и „Принцеса с вдигнати крака“ са едни от по-новите му романи в колекцията за комисаря Сан Антонио.

Фредерик Дар (Сан Антонио) е включен в три френски енциклопедии и речници: „Ларус“, „Робер“ и „Ашет“, нещо, което само по себе си говори за неговия голям принос към френската и световната култура. Той не е превеждан досега у нас. Българският читател за първи път ще разтвори книга от един световно признат майстор на криминални романи.

Сан Антонио е труден за превод. Неговият френски език, толкова странен понякога, толкова цветист и сочен, този уличен език на нощта, търси у преводача сродна душа.

А среща невинаги има…

 

Любомир НАЙДЕНОВ

* * *

Един адютант, тънък като велосипедна спица, с очи, сини като южните морета, и с мустачки като спирала за мигли ме въвежда в кабинета на майор Паркингс (от английските секретни служби).

Паркингс е снажен петдесетгодишен човек, студен като английска гравюра. Той е риж, посивял и с керемиденочервен тен.

— Комисарят Сан Антонио? — пита ме той. — Щастлив съм да се запозная с вас.

Сядам в един фотьойл, дълбок като въгледобивна мина, и с внимание кръстосвам крака.

— Молбата ви стигна до мен. Изглежда се отегчавате в Англия?

— Да, малко. Не искам да кажа, че местенцето е скапано, но във военно време…

Той се усмихва, дълго ме съзерцава, после внезапно става сериозен и ме пита:

— Познавате ли Белгия?

Без колебание се правя на девица. Следя обясненията му отблизо, изучавайки нейната география. Ох, ще ме простите, но един път видели момиченце с такъв габарит, хич не ви трябва да гълтате бром, за да го забравите.

ПЪРВА ЧАСТ

ГЛАВА I

След като два дълги часа съм вървял през дюните, когато пристигам в Ла Пан, Северно море има противен сив, охтичав цвят.

Челиците ми са пълни с пясък, подгъвите на гащурите ми също, пълни с пясък са и очите ми, а ако ми направят аутопсия, в дробовете ми сигурно ще открият толкова пясък, че ще е достатъчен за реконструкцията на Берлинската опера. Пясъкът хруска в зъбите ми като сладкарско изделие по време на окупация. Ужасявам се от такива работи и затова решавам да му ударя половинка „ракиджос“ в някое хубаво местенце, един вид да си проплакна храносмилателната тръба. Всеки случай дори и без този изпълващ ме пясък пак щях да стигна до такова решение.

Вървя към плажа, като от време на време слизам от тротоара, за да направя място на разхождащите се германци.

Колкото повече се доближавам до морето, толкова повече то ми изглежда като отровено. Отива си един ден, по-тъжен и от купон за храна. Всичко е сиво. Даже залязващото слънце ми се струва угаснало и без съдържание. Навярно и на него му е писнало да осветява този свят без съдържание и стойност и аз го разбирам.

Слънцето предпочита птичките пред мините и обича да се занимава с цветя, отколкото със скапани типове.

Пронизващ вятър духа на пориви, изпълнен с този проклет пясък, от който очите ми са заприличали на рунтаво бретонско куче. Накратко в тази 43-а година в тази част на белгийското крайбрежие е малко по-весело, отколкото в каторгата Синг-Синг. Трябва наистина да си роден тук или да имаш бойна задача за изпълнение — какъвто е моят случай, — за да живееш по тези места.

Наум си повтарям адреса, който майор Паркингс ми беше дал: Камий Слаак, „Албатросът“. „Албатросът“, това е, както изглежда, кръчмата, чийто собственик е човекът, моята свръзка.

Осведомявам се от един търговец на велосипеди къде е главната улица и той ми посочва една уличка, водеща към плажа.

— Ей там е — казва ми с широка усмивка, разкриваща както интелигентността му, така и порция брийско[1] сирене.

Казвам „благодаря ви, колко сте любезен“ и се отправям по посочения път. „Албатросът“ е малко кръчме, от ония шикозните, с витрина от розов мрамор подобно на семейна буржоазна гробница, с надпис, оцветен в лавандуловосиньо на розовобонбонен фон.

Влизам вътре. Приятно е, вероятно заради полирания бар-плот, напомнящ вътрешността на някоя яхта. По етажерките има многоцветни шишета и аз си обещавам в най-близко бъдеще да им засвидетелствам нужното внимание. Стига да не са пълни с оня оцветен бълвоч като стъклениците на аптекарите.

Въпреки звъна на входната врата никой не се появява. Навярно барманът е в мазето…

Настанявам се на една от високите табуретки край бара.

— Ей! Домакинът! — викам.

Никой не ми отговаря.

Скачам от табуретката.

— Има ли някой?

Мътните да го вземат! Заведението изглежда по-празно, отколкото кратуната на някой старшина от полицията.

Решавам да му направя малък оглед. Една обикновена мънистена завеса ме отделя от задната стая; отмествам я и се озовавам в междинна стаичка, където са складирани каси със спиртни напитки.

— Господин Слаак?

Правя четири крачки и стигам до кухнята.

Слаак е вътре. Лениво се е облегнал на дървената врата на хладилника, към която е прикрепен благодарение на шпага, пробола гърдите му. Знам, че това е Слаак, тъй като майорът съвсем точно ми го беше описал. Досега съм виждал толкова трупове, но никога не ми се беше падало да открия тип, промушен с шпага — такава мускетарска смърт наистина е неочаквана по време на война като сегашната.

Оглеждам мъртвеца. Личността, видяла му сметката, трябва да е била бая якичка, защото острието на шпагата е промушило не само гърдите на Слаак, но е проникнало още навътре — дълбоко в дървото на хладилника, така че моят човек-свръзка е забоден за рамката на вратата като пеперуда в кутия.

— Кой ли те е подредил така? — промърморвам.

Съвсем естествено той нищо не отговаря. Брадичката докосва гърдите му, очите му са изцъклени и тънка струйка кръв се е съсирила в ъгълчетата на устните му. Смъртта е настъпила преди не повече от четвърт час.

Тогава се сещам, че всеки момент някой клиент може да влезе в „Албатросът“. Хубава физиономия ще направи, ако ме завари тук. Особено ако е някой немец.

Забелязвам на масата книжна покривка. Късам оттам едно парче и написвам с печатни букви „ЗАТВОРЕНО ЗА ВЕЧЕРТА“; после отивам да дръпна резето и закачвам с карфица листчето на обратната страна на завесата.

По такъв начин освен в случай на упорит малшанс ще съм непукис за известно време.

Започвам да се ровя из заведението. Не намирам нищо интересно освен една колекция от рицарско снаряжение в трапезарията, от която липсва фаталната шпага. Значи типът, пречукал Слаак, е бил някой близък, тъй като е имал достъп до апартамента. Връщам се на бара, за да се вкопча в бутилката с коняк.

Лошо започва тази моя история!

Има някой мръсник в мрежата на белгийските момчета, който ни пъха пръчки като греди в колелата. Точно този предател I.S.[2], към който принадлежа, са ме натоварили да разкрия и ликвидирам. Слаак трябваше да ми помогне със съветите си. Отсега нататък той ще може да помага само на глухарчетата, давайки им своя личен принос в качествата си на азотен тор.

Кой ли е хванал в крачка кръчмаря?

Съвсем сигурно не са германците, защото щяха да го арестуват и да му „задават“ въпроси, преди да му дадат обикновен билет за Рая. И после екзекуции от такъв род въобще не отговарят на техните методи по принцип.

Напускам „Албатросът“ през една задна вратичка. Не държа да ме забележат. Утре, а може би и по-рано, убийството ще е разкрито и тогава търговецът на велосипеди от главната улица ще се досети, че съм го питал за пътя към бара на Слаак… Кофти ми се пише! До този момент швабите са извършили толкова престъпления, че бълват огън и жупел да разкрият авторите на онези, които въобще не ги засягат; и всичкото това без съмнение за да се представят като непримирими съдии.

Размишлявайки върху това, се озовавам на площада. А той е едно огромно място в строеж. Отръки им иде на швабите в изграждането на Атлантическия вал. Сякаш с такова нещо ще се чувстват непукисти, като влюбени в някоя бърлога.

Нощта се сраства с морето. Вятърът мъкне кошове с пясък. Никаква видима светлинка наоколо, само силният шум от вълните и вятъра изпълва този тъжен и празен свят.

Когато вихрушките престават, започвам да дишам с пълни гърди. Бих дал целия Атлантически вал, за да се намеря в някое кътче на Франция насаме с някое гадже, с удобни балкони.

— Прощавайте, господине, имате ли огънче?

Подскачам и се обръщам. Това е банална фраза, но не обичам да я чувам, когато съм в тъмното и сам.

Забелязвам прекрасен женски силует и въпреки мрака имам усещането, че лицето, което го краси, е по-приятно за съзерцание, отколкото кило картофи.

— На вашите услуги! — казвам.

Изваждам запалката си и поднасям трепкащото пламъче към моята събеседничка. Само че с тоя вятър, който духа все по-силно, по-бързо щях да пресека Ламанша на водно колело, отколкото да й запаля цигарата. Разтварям пардесюто си и тя се притиска до мене. Това девойче има такъв парфюм, че ще накара да затанцуват суинг цял манастир с монаси. Поемам го с пълни ноздри. Сериозно е като миризма и ако не е купен от улица „Дьо ла Пе“ то аз съм първи братовчед на Гьоринг!

Девойчето ми благодари и изфирясва. Докато се чудя какво да й кажа, за да я сваля, тя се е омела от хоризонта.

Продължавам своята разходка, посмръквайки с известна доза меланхолия от този фин парфюм. Тази кратка среща вече се разпада в съзнанието ми. Смътно у мен е останал само този тъжен и благозвучен спомен, този неясен силует, тази нежна миризма…

Пъхам запалката обратно в джоба си. Тогава ръката ми докосва един необикновен предмет, който сто и двадесет секунди преди това не е бил там.

Любопитно го опипвам, преди да го измъкна от джобчето. Размерите му са колкото на голяма кибритена кутия и е доста тежък. Вземам го и го поднасям към очите си. Става въпрос за малък фотоапарат.

Несъмнено работата се забатачва.

Събитията се ускоряват. Няма и час, откакто съм пристигнал в Ла Пан, а ето вече открих един прободен труп и запалих цигарата на едно гадже, което, без да усетя, успя да ми пъхне в джоба фотоапарат.

Мисля си, че именно второто произшествие ме смайва повече. Спомнете си, че човек трябва да е голям хитряга, за да рови така безотчетно в дрешките на Сан Антонио.

ГЛАВА II

Струва ми се, че този плаж така и така ми докара достатъчно изненади, затова се връщам обратно на главната улица. Ако не е войната, тази пътна артерия наистина ще е кокетна. Магазините са свежи и на-контени като костюми на младоженци, липсват им само хранителни стоки и светлини, за да са наистина привлекателни.

Забелязвам магазинчето на някакъв фотограф и натискам дръжката на вратата му.

Магазинерът веднага скача. Той е дребен, зиморничав човечец, който навярно никога не напуска тъмната си стая.

Питам го колко време ще му отнеме, за да прояви една филмова лента. Отговаря ми, че ако му поверя тази работа още сега, ще мога да я получа утре сутринта.

Това не ме устройва. Ако в този момент под слънцето на Белгия има тип, който да не е сигурен в утрешния си ден, то това е Дечкото, Моя милост, както свойски се наричам.

Поглеждам часовника си.

— Ето какво ще направим — казвам. — Оставям ви моя апарат, а вие тутакси почвате да бачкате. Ще ви платя двойна тарифа, но снимките ми трябват максимум след един час.

Той замислено ме гледа. Изглежда стреснат от властния ми тон. Хвърлям поглед в едно огледало да си видя изражението и установявам, че с шлифера и бомбето си със спуснати краища приличам напълно на цивилен шваба.

— Много добре, господине — мърмори той.

Напускам магазинчето му и отивам да се настаня на зимната тераса на едно близко кафене, за да направя детайлна преценка на скорошните събития.

За голям свой позор признавам, че не чактисвам кой знае колко от тях. Тази история, дето се разиграва под носа и пред лицето на фрицовете, ме смущава. Два важни въпроса ми глождят мозъка: Кой е пречукал Слаак? Кое е девойчето с фотоапарата?

Що се отнася до момичето, ако беше някоя от нашите, тя щеше да се разкрие. Освен ако не е била проследена и да…

Да, ето ти идея, която си заслужава…

Поръчвам си двойна хвойнова ракия и троен коняк, за да ми се припие отново хвойнова.

В областта на напитките това е добра система за приложение. А може да сте сигурни, че по тази част аз съм техник, виртуоз.

Но за момента въпросът не е в това, както казал палачът на осъдения, който сбъркал вратата.

Уреченият час с шампиона на хипосулфата изтича. Оправям си сметката и се връщам при фотографа. Той е седнал зад касата си, по-зиморничав от всякога.

Гледа ме с поглед, изразяващ едновременно изумление и безпокойство. Потръпвам, представяйки си неочаквано, че появилите се изображения върху филмовата лента, която съм му поверил, са може би от такова естество, че да го хвърлят в ужас. Ето защо с несигурен глас го питам:

— Оправихте ли се с моята дреболия?

Без да продума, той откачва една снимка, забодена с карфица на една връв.

— Това… това ли е всичко?

— Да. Останалото не беше проявено. По назначение поставих нова ролка във фотоапарата.

Навеждам се над снимката. Ако съм се надявал на смайващо зрелище, то съм се излъгал. И още как! Снимката показва част от лицевата страна на един магазин и пола от пардесюто на човек, един крак в панталон и една обувка. Това е всичко, което лошо центрованият обектив е успял да улови от човека, взет за мишена. Доста мърляво като резултат!

— Имате ли лупа? — питам дребничкия фотограф.

Той рови в едно чекмедже и ми подава исканата вещ.

Внимателно изучавам снимката. И неочаквано правя дяволско откритие! Този край от витрината, който се забелязва на снимката, е част от „Албатросът“. Разпознавам върху прозореца оцветеното в бяло крило на една от онези птици, които служат за фирма на заведението.

Какво означава тази снимка?

И най-напред кога е била направена?

Преминавам към детайлите. Гледайки отблизо снимката, на тротоара се забелязва празна кибритена кутия. Една блестяща идея като неонова реклама блясва в кубето ми. Тлъсто се разплащам с дребничкия магазинер и търтя на бегом към „Албатросът“. Гледам по земята, празната кутия все още е там. Значи снимката е била направена няколко мига преди това. Наистина рядко се случва толкова лек предмет като една кибритена кутия да остане задълго на едно място.

Като продължавам да гледам снимката, започвам приблизително да се намествам на мястото, където се е намирал човекът, който я е направил. Това място се намира край портала на един гараж. И бързо прещраквам, защо само една малка част от визирания човек се забелязва на снимката: в зрителното поле има един железен стълб.

Нов въпрос: кой е този човек?

Едно птиченце ми казва, че е напълно възможно това да е мръсникът, пречукал Слаак.

Да предположим, че девойчето X… е подушило някаква гадория в бара. Тя има фотоапарат и започва да дебне отсреща край портала. Чака излизането на човека. Само че женските нямат рефлекси — позната работа! Докато визира фотообектива, и човекът вече е направил две крачки, минавайки зад стълба, който така добре го е скрил, че на снимката едва-едва се забелязва един крак и една съвсем малка част от пардесюто му.

Това е доста обосновано като умозаключение, не смятате ли?

Изпускам въздишка, конкурираща вятъра, духащ откъм открито море, и си казвам, че е дошло време за почивка и най-разумното сега е да отида да хапна миди с пържени картофки в някой симпатичен ресторант.

Без повече да се бавя, пристъпвам към изпълнението на тази задача.

Има един ресторант на главната улица, боядисан в лимоненожълто, който, ме изкушава. Пълен е с немски офицери, но не ми пука, даже напротив — човек често се чувства по-сигурен в някоя дупка, посещавана от швабите…

И все пак в този ресторант можете да се нахраните по-добре, отколкото другаде, защото, повярвайте ми, тия типове тук обичат да си тъпчат търбусите.

Настанявам се на ъглова масичка и искам менюто. С жизнерадостна вилица се нахвърлям да изучавам какво има за хапка. Ходенето през дюните, сензационните разкрития и разходките на вятъра са издълбали в стомаха ми дупка, по-голяма и от мраморна кариера, която ми се струва, че трудно ще запълня.

Поръчвам вино. Тук бутилка винце струва цяло състояние, но не ми пука. Негово Любезно Британско Сиятелство угощава. За да ми е чиста съвестта, набързо гаврътвам една чашка за негово здраве. Втората чашка изпивам за здравето на добрата ми майчица, която сигурно доста се безпокои за любимия си син у нас, в Сен Клу. Следващите чашки са консумация за мое лично здраве.

Карайки известно време в тоя порядък, започвам да чувствам някакво нежно успокоение в търбуха и решавам да скивам какво става наоколо.

Гледката на плюскащи прусаци нещо ме стяга в гърдите.

В бърлогата се говори на швабски, а това е език, който ми чегърта тъпанчето. Търся в подкрепа някакво лице за успокоение и намирам едно. Това е някаква млада особа, която се храни в другия край на залата.

Аз я гледам, тя ме гледа и внезапно разбирам, че става въпрос за гаджето, което преди малко ми беше пъхнало фотоапарата в джоба.

Първата ми реакция е да стана и да отида да й поискам обяснение. Но тя явно бе усетила моите намерения, защото дискретно ми прави знак. Дали това значи, че тя се е досетила, и ако да, значи ли това, което предполагам: „Не мърдайте, та ние не се познаваме!“

Да, грешката е невъзможна. Цялото й същество го потвърждава. „Внимание! Опасност!“

Навеждам се над чинията и се нахвърлям на порцията миди с пържени картофки, която сервитьорът току-що е оставил пред мен.

Опасност! Опасността витае навсякъде в този ресторант, както навън пясъкът се носи из въздуха. И така вони, че чак носът ти се запушва! Разбирам ги тия работи, защото това е миризма, която ми е до болка позната.

С крайчеца на окото киризя над бутилката девойчето-камера. Тя е толкова красива, че трамваите сигурно спират и я оставят да пресече улицата.

Мургава е, но с рижи оттенъци. Кожата й е матова и както ми изглежда, около носа има няколко лунички, придаващи й позабравен чар. Има хубави сиви очи, а устата й като че ли е изписана от четката на китайски художник. Накратко, тя е точно такава кукличка, каквато тип с моя калибър се радва да намери в патъците си сутринта на Бъдни вечер. Ако не беше войната, щях да рискувам един сблъсък с нея и да се опитам да й изнеса лекция с прожекции за любовта.

Безделното ми съзнание си представя нещица кое от кое по-сензационни. Виждам се до това момиченце на Лазурния бряг, гукайки й такива тъпизми, че ако ме чуеше теле на три месеца, би се разплакало…

Но мечтата е твърде крехко нещо. И моята не издържа дълго. Още повече че някакво странно забавление се поражда наоколо. Ох, ще ме простите!

Картечен залп се разнася от терасата. С трясък витрината се срутва и девойчето X. забожда нос в чинията си. Крякайки, фрицовете скачат от местата си, все едно че са видели да пристига цял полк английски солджъри. Да, това се казва суматоха, голяма бъркотия, връх на върховете, дяволска патаклама, ама велика работа! Немски войници пристигат и застават пред вратата. Сервитьорите се крият зад тезгяха. В кухнята черпакът се е напъхал в нощвите за хляб, но в тая шумотевица обръщам съвсем малко внимание на суматохата. Това, което ме интересува, е бедното девойче. То е единствената жертва на нападението и, както изглежда, вече е пукясала.

ГЛАВА III

Бързо разбирам, че сега ще има олелия. Но този път ще дойдат германците. А те като че ли не обичат някой да им играе битката при Ватерло, особено в заведенията, където кльопат. Нито един от немците не е убит, макар че те твърдо са убедени, че именно срещу тяхната банда кухавели се е бил насочил човекът с артилерията. Ресторантът се напълва с момчета на Вермахта, на които въобще не им е до шеги. С грамадните си муцуни и катарамите по шкембетата всички са нащрек. Една линейка идва да вземе девойчето-камера и прусаците започват да разпитват и джобят всички шапкари, които не са в униформа. Силна тръпка ме щраква в гръбначния стълб, защото, представете си, под лявата си мишница имам един „Люгер“, а това е такава играчка, че ще ми е трудно да обясня откъде се е взела. Все пак не мога да разправям на фрицовете, че тоя патлак ми трябва, за да чистя комини.

Лекичко го измъквам и го поставям върху коленете си. Имайки предвид отдалечеността на моята маса, изчислявам, че проверяващите ще стигнат до мене чак накрая. Значи имам време да взема предохранителни мерки или във всеки случай да действам внимателно.

Вземам ножа и го забивам отдолу под масата. След като съм направил това и след като съм се убедил, че е добре застопорен, закрепвам револвера си за него с помощта на салфетката.

Оф! Готово! Разбирам защо майор Паркингс толкова настояваше да ме спуснат без оръжие. Само че Сан Антонио без тежката си артилерия е като художник без четка или като проститутка без балкони. Все едно да лъскаш бастуна в подлеза на „Сен Лазар“.

Типовете стигат до мене. С безразличие им подавам портфейла. Те се ровят в книжата. Тук обаче работата ми е опечена. Притежавам куп официални документи, които потвърждават, че аз съм някой си Ришар Дюпон от Брюксел, търговец.

Малката церемония е приключила. Те не ми създават неприятности. Един келнер премита счупеното стъкло, а друг хвърля стърготини върху голямото кървавочервено петно, оставено от бедното девойче-камера. За тия оръфляци, дето все още са гладни, хапката се подновява. А на мен ми писна от такова плюскане. Искам сметката и потайно си прибирам обратно патлака.

Нахлузвам шлифера и напускам трагичния ресторант. Предполагам, че утре сутринта вестниците точно така ще го окачествят.

Като промяна навънка е запрал дъжд. Паветата блестят и сините трамваи, минаващи по крайбрежието, плискат вода. Колебая се накъде да поема. Мисля, че няма кой знае какво повече да правя в тоя пущинак. Всичко, на което мога да се надявам, е да посъбера малко олово в хранопровода… Слаак, който трябваше да ми даде ценни сведения, е мъртъв. Девойчето, което ми се представи по такъв мистериозен начин, навярно е в същото положение. Не ми остава нищо друго освен несполучливата снимка. Достатъчни са три издънки. Най-добре е да дигам чукалата. Като открият мършата на Слаак, ще ми запуши под гащите.

Но ще е интересно да проверя една друга работа: да установя самоличността на момичето, убито в ресторанта. Не е чак толкова трудничко, ако се премисли добре. Басирам се, че болниците в градчето не са много.

Осведомявам се от един полицай. Той ми обяснява, че по Царския път имало клиника. Описва ми я.

Откривам я без никакво затруднение. Огромно здание, заобиколено със стени, чийто солиден портал е заключен.

На позвъняването ми отговаря медицинска сестра, напомпала догоре сифоните.

Погледът ми не може да се откъсне от корсажа й. Дотолкова настоява, че бедното момиче се изчервява и започва да пелтечи нещо на фламандски.

Тя е от сорта дебелички-апетитни-червенички. Явно не се превзема много-много, когато някой умник предложи да й покаже японските си щампи; но като че ли не е силничка в областта на „елате, червенушки, да берем в гората теменужки“. Такива преживни мацета като нея с лопата съм ги ринал и знам как трябва да им се говори.

— Вие сте прекрасна, госпожице — казвам пламенно. — Извинете смущението ми, но толкова се изненадах, озовавайки се лице в лице с такова младо момиче като вас!

Тя повече не се изчервява, защото вече до краен предел се е оцветила, но адамовата й ябълка започва да танцува, клепките й затреперват, все едно че чукат морзова азбука.

Тя е готова опечена и аз вече мога да й изиграя моята сценка за тройката.

— Позволете ми да се представя: Ришар Дюпон, журналист. Аз съм от редакцията на вестник „Етоал Белж“ и съвсем случайно се намирах край ресторанта, където преди малко бе извършен атентат срещу офицерите от окупационната армия. Мисля, че само едно момиче беше засегнато.

Тя леко кимва в знак на съгласие.

Цъфвам в усмивка, горя. И то така горя, че навярно мирише на пърлено. Това девойче кльопа всичко, което й кихам.

— Докараха я при вас, нали?

- Да.

— Тя дали… дали е… умряла?

— Не.

— Ще се оправи ли?

— Главният лекар не се надява, току-що й направи второ кръвопреливане.

— Ай!

Колебая се дали да изложа моята молба, толкова съм сигурен в нейната безполезност.

— Мога ли да я видя?

Тя подскача.

— О, не!

— Наистина ли е невъзможно?

— Да.

— Дори и за репортьор?

— Докторът поръча самота и пълна почивка…

— Такъв ми бил късметът. Веднъж и аз да подхвана якой интересен случай…

Дебелото момиче тъпо се усмихва. Много й се иска да ми стане приятна, чувствам го, но въпреки това я е шубе от началниците.

— Сигурно ви досаждам — казвам.

— Не — бърза да заяви тя. — Дежурна съм, защото колегите ми са в столовата.

Казвам си, че сега или никога е моментът, който трябва да се използва.

— Поне не бих ли могъл да разбера как се казва тази личност?

— Не знаем.

— Тя нямаше ли документи?

— Не.

— И… не я ли познават отнякъде?

— Никой не я е виждал преди тази вечер.

— Много хубаво.

Слагам си най-прелъстителната усмивка.

— Толкова по-зле за мене като вестникар. Все пак ми достави удоволствие да се запозная с вас. Бих ли могъл да се надявам да ви видя отново?

Тя навежда глава и прошепва, че не знае.

На женски език „не знам“ горе-долу ще рече „айде, давай! Къде ще паркираме?“

Питам я в колко часа й свършва бачкането, тя ми казва, че към полунощ ще се чупи, тогава й обещавам, че ще дойда да я чакам. Подкрепям това заявление с омайващ поглед. После се омитам. Портата се затваря.

Не отивам далеко, даже не преминавам през портала от ковано желязо и клеквам в засада зад трънките. Ще ви обясня защо действам така, вие сте толкова задръстени, че в кратуната ви навярно има въпросителна, голяма колкото полюлей.

Когато преди малко тая дебелата трътка — медицинскита сестра, ми каза, че е дежурна, аз свих на топче едно късче хартия в джоба си и го пъхнах между бравата. Направих го, защото бях забелязал, че портата се управлява автоматично, така че в този момент прекъснах контакта и сега момченце на две годинки би могло да я отвори.

Светлината в хола угасва и пътят е свободен.

Връщам се до вратата и я побутвам. Както предполагах, тя се отваря без никакво затруднение. Прониквам в хола, където има растения с месести листа и каучукови килими, после свивам по коридора. На архитектите им е дошла страхотна идея, като са застлали земята с каучук. Дебелите ми подметки вдигат толкова шум, колкото муха по пух на патица. А на тия архитекти им е дошла наум и втора добра идея — когато са конструирали клиниката, те са поставили по вратите малки шпионки, през които, без да се влиза, може да се види какво става в бърлогите. Не ми отнема много време, докато открия стаята, в която е настанена мис Камера (продължавам да я наричам така, тъй като не мога да й прикача друго гражданско състояние). Червендалестата дебела медицинска сестра седи до кревата й и прелиства някакъв роман с илюстрирани корици. Явно търси силни усещания… А може би ме отъждествява с героя от книжлето? Шутките никога не можеш да ги разбереш.

Едно нещо ме удивлява: вместо да я намалят, светлината е като посред бял ден. Вярно е, че ако тази нещастница — ранената, е в кома, това навярно не й пречи много, а освен това позволява да се следи състоянието й.

Във всеки случай това осветление ще ми е от полза. Нагласявам фотоапарата и правя две снимки в стаята.

ГЛАВА IV

Отправям се към едно кафене. Защото ако цветята се обръщат към слънцето, то батко Сан Антонио предпочита да се обръща към бутилките, но само при едно изрично условие — те да са пълни.

Всичките тези произшествия започват да ми лазят но нервите. Без да си навирам гагата, където не трябва, надушвам какво голямо яйце ми се пече на задника.

Бас държа, че не са успели да не ме забележат по тия места. Особено в тоя сезон. И няма да е за чудене, ако някой ме е видял да говоря с бедното девойче-камера. Дори и да имат акъл колкото буре с бира, швабите без никакво съмнение ще пожелаят да си чукнат специална среща с любимия син на Фелиси.

А аз хич не се блазня от мисълта да ми тикнат нажежен ръжен в задника. Не съм от тия типове, които се пишат ербапи и твърдят, че каквото и да им правят, няма да проговорят.

Уж силни духом, винаги те са първите, които се разплямпват, когато ножът опре до кокала. Ще ви изрецитират даже и телефонния указател „Ботен“ (на Париж и околностите), щом само трепнете с мигли. Първото нещо, което трябва да направя, е да скатая изщраканата преди малко филмова лента и второто — да се чупя оттук.

Вадя ролката от апарата, отивам в тоалетната на бистрото, гася светлината и опипвайки, късам първите изщракани пози, свивам ги и ги увивам надве-натри в станьола. Слагам всичко това в един плик и се връщам на бара.

Пиша си псевдонима (името де) върху плика, а отдолу посочвам адреса: „До поискване, Брюксел.“ Спомням си, че на две крачки от бистрото бях видял пощенска кутия. На излизане от бара се отправям към нея.

Във въздуха витае неопределена миризма на пърлено и увереността, че някаква дебнеща опасност ще ме сполети, нараства.

Приближавам се до пощенската кутия. Стигнал до нея, спирам, за да запаля цигара. Държа плика в ръка. В момента, в който тръскам кибритената клечка, за да я загася, пускам плика в кутията.

Готово!

А сега на пръсти трябва да очистя терена. Остенде е моята цел номер 1.

Как да стигна до там? Дали последният трамвай, който прави връзката по крайбрежието, е минал?

В този момент, сякаш за да отговори на въпроса ми, едно такси, търсещо клиенти, бавно изниква на булеварда.

Правя му знак, без да се надявам много, че ще спре, но като че ли имам късмет, защото то удря спирачки.

Бързам натам.

— За Остенде — казвам. — Може ли? Ще платя, колкото трябва.

— Качвайте се! — отговаря човекът.

Мятам се в таратайката при шофьорчето. Едва отпуснал се на седалката с лекотата на тюлен, другата врата се отваря и някакъв тип се намъква в колата.

— Виждате много добре, че колата е заета! — измучавам.

Той ми се хили като нацепен пъпеш.

Тогава се усещам, че в ръката си държи патлак с късо дуло и че същото това дуло ме гледа право в очите.

Леле-мале, започвам да виждам двойно и тройно! Дулото на тоя пищов ми изглежда широко като вход на метрото. Вярно е, не ми е за пръв път чешити като този да ме заговарят, държейки подобни принадлежности, но все пак потръпвам.

— Какво значи това?

Без да отговори, оня затваря вратата на таксито. Шофьорът, който — сега го разбирам — е съучастник, потегля, без да го е грижа за нищо.

— Добре изиграно — казвам.

Другият злобно се изсмива.

— Господинът е познавач.

— Мангизи ли ще ми искаш?

— Не те бърка.

— Французин ли сте?

— Двадесет години бях келнер в едно парижко кафене.

Гледам го — немец е, такава мутра има, че никой няма да го сбърка, даже и фатмак.

— Господинът подготвяше реванша, сервирайки ракийка с гранатки, така ли?

— Млъквай!

— Тевтонският рицар на лимонадата…

Той се ядосва.

— Казах ти да си затваряш плювалника! Или искаш да те накарам да си глътнеш ченето?

Аз не говоря много чужди езици, но ако има някакъв диалект, от който веднага разбирам, това е точно този.

— Много добре — казвам и се свивам в ъгъла си.

Тиквеникът се изхилва самодоволно. Тоя келеш би могъл да си намери работа при всеки режисьор в киното.

Висок е, рус, лицето му е като нож за рязане на хартия. Погледите ни се кръстосват и имам усещането, че съм хванал оголен електрически кабел.

Той е точно от тези господа, които ще ви смотат червата около врата с висяща воденичка за украшение, без да престават да си пилят ноктите по краката.

Таксито се втурва в нощта. Гумите свистят по пътя. Напускаме града и освен пръснати вили нищо друго не забелязвам.

Отляво се чува дълбокият и сърдит грохот на Северно море. Хоризонтът е празен, празно е и небето. Чувствам се изоставен.

Защо ли не си останах в Англия, да си въртя някоя готина авантюрка, дискретно закътан нейде из Шотландия?

Таксито свива право надясно, за да поеме по малък път, виещ се през дюните. Още един завой и ние преминаваме през портала на голямо имение.

Шофьорът спира пред огромно каменно стълбище. Слиза и идва да ни отвори.

— Господин Баронът пристигна — казва ми дългият пръч, като ме натиска с патлака още по-силно в слабините.

Изглеждам го така, като негласно му давам да разбере, че ако Господин Баронът нямаше в ребрата пищов девет милиметра, щеше да му покажа какво значи една панасерка в долната част на брадичката.

Все така подбутван от дулото на пищова, аз се приближавам към стълбището и го изкачвам.

ГЛАВА V

Когато стигаме до края на стълбището, вратата се отваря. Едър мъжага се появява в рамката на вратата. Казва нещо на немски и моят чичероне кратко, утвърдително му отговаря. Едрият мъжага явно е имал за прадядо Кинг-Конг, защото, ако се използват космите по веждите му, биха се получили дванадесетина четки от много подходящ сух троскот. Бузите му са сини, тъй като не се е бръснал сигурно от всемирния потоп. А по кубето му напротив, има толкова коси, колкото на осветен километричен камък. Очите му те карат да си представиш телешка глава, готова за консумация. Той ги обръща към моята грациозна персона, но това зрелище го трогва толкова, колкото употребявана маша за къдрене.

Усмихвам се сърдечно, като казвам:

— О-о! Господин Бозембо, как сте?

Той прокарва по увисналите си джуки език, голям колкото шницел, и ми казва на развален френски:

— Бабаит, значи, така ли? Не обичам бабаитите, отведете го в салона, Артур!

Ето ни в задушевни отношения. Салонът е богато обзаведен, както всички белгийски салони. Белгийците са хора, които знаят как да живеят. Доказателството е, че всички имат коли, големи колкото „Куин Мери“, и изкупуват две трети от бургундската ни продукция. Немците, които току-що са ме отвлекли, явно са се настанили тук като кукувички в празно гнездо, след като са пирографирали мъничко по месата на собствениците.

В средата на салона царствено е разположен великолепен хармониум, на който някакъв педеруга с лице на изрод свири благодарствена църковна песен.

— Ако сте ме довели тук за Вечерня, нямаше нужда да харчите гориво, можех да отида на някоя църква и в градчето…

Горилата бърчи вежди като четки за събиране на трохите по масата. Внезапно обявява:

— Тоя съм го виждал някъде!

Аз също уверявам, че съм го виждал — в зоологическата градина на Венсан и че даже съм му подхвърлял фъстъци.

Той вдига рамене.

— Как се казвате?

— Христофор Колумб!

Артур ми тегли един удар зад китарата. Ако тиквата ми не беше от желязо, да съм си изкихал мозъка. Все пак залитам няколко крачки и за щастие се просвам в един фотьойл.

Тъпанарът на хармониума продължава да копае изкуство. Така се старае на педалите, все едно че се тренира за пробега Бордо-Париж.

— Навярно съм виждал снимката ви в някой френски вестник — подхваща Бозембо. — Може би преди войната. Не, по-скоро! (Той подскача). Сетих се! Случаят с ампулата! Комисарят Сан Антонио, а? Доста неприятности ни създадохте, но нашите служби не успяха да ви ликвидират…

Той се усмихва, по-благ от всякога.

— Това обаче е пропуск, който ще бъде попълнен в много близко бъдеще.

Типът на хармониума удря един последен акорд. Обръща се и тогава забелязвам, че не прилича чак толкова на мошеник. Той е слаб и русоляв, точно това ме е подлъгало. Обаче като го гледаш насреща ти, веднага си даваш сметка, че е човек на висота. Лицето му е малко по-бледо от крема „Шантий“, очите му са зеленикакви и ледени като планинска вода, а устните му са толкова тънки, че устата му прилича просто на някаква цепка.

Той е елегантен, почти хубав. Във всеки случай странен.

Бавно става и се приближава. Човек би казал, че е от породата на семейство котки. Останалите мълчат. Едва сега ми щуква, че Великият Маниту на шайката това е той.

Настава дълга тишина и чувствам, че ако начаса не стане някакаво чудо, ще изкарам нощта при Свети Петър.

Музикантът пъха ръка под сакото ми и вади пистолета. Студено подхвърля няколко думи на своите съучастници, сигурно им трие сол, че са пропуснали да ми вземат оръжието.

С леден глас той ми заявява:

— Господин комисар, тези господинчовци не са дооценили стойността ви. Сметнали са, че не е хубаво да ви обезоръжават.

Оставя малка пауза:

— Значи на посещение в Белгия?

— Както виждате…

— Лондон ли организира туристическите разходки?

— Точно така!

— Доста съм слушал да се говори за вас…

Правя лек поклон.

— Ласкаете ме.

— Да кажем, че ви изказвам уважението си… И съвсем естествено, тук сте с бойна задача?

Не отговарям. Навлизаме в опасна зона.

— Приемам мълчанието ви като съгласие… — продължава той. — Значи, след като сте тук с бойна задача, сигурно имате хора, с които ще се срещнете; ние бихме искали да знаем кои са те.

Аз блъфирам.

— Вижте какво, стари приятелю, не си блъскайте напразно тиквата. След като сте чували да се говори за мен, трябва да знаете, че няма да се разприказвам. Естествено, можете да опитате всякакви изпипани нещица по моето тяло. Ако сте садист, както по-голямата част от вашите приятелчета, направете го, но трябва да бъдете дълбоко убеден, че това с нищо няма да ви помогне. Казах. Млъквам окончателно…

Човекът с хармониума вади една великолепна табакера от кобура си и се почерпва с цигарка.

Предполагам, че за да спази традицията, той ще поднесе една и на мен и вече се усмихвам от умиление.

Но той си прибира табакерата и аз оставам с пръст в… уста.

— Ще бъда професионалист, господин инспекторе — казва блондинът. — Вземам под внимание, че няма да проговорите и ще ви спестя някои церемонии, които развързват езика на хората.

Той се обръща към Артур и шофьора.

— Отведете господина в мазето и без грубости го екзекутирайте.

Продължава да ми се усмихва.

— Понякога сме рицари.

— Благодаря — казвам.

Артур ми прави знак с пищова да стана.

Изправям се.

ГЛАВА VI

Хвърлям един последен поглед към младия шеф. Той придърпва маншетите си и сяда пред хармониума. Приготвя се да издрънка голямото „Ларго“ на Хендел, но аз го прекъсвам.

— Кажете обаче…

— Желаете ли нещо?

Някакво презрение се прокрадва в гласа му.

Тоя страхопъзльо си мисли, че и аз ще свия платната! Може би се надява, че ще му лижа чепиците и ще го моля в името на старата ми майчица.

— Името ви — казвам.

— Улрих, защо?

— В случай, че отново се срещнем тия дни.

Е тука мога да се изфукам, че направо го скапах. Всичките ме гледат, все едно че съм марсианец на разходка по Земята.

— Господинът се перчи — присмива се накрая Артур. — Господинът може би не е разбрал къде го водим!

— Да се екзекутира! — отсича Улрих, като нетърпеливо щраква с пръсти.

Екзекуция! Става за артист тоя шегаджия…

Един след друг излизаме от стаята. Шофьорът минава отпред, отзад Артур ме подбутва с дулото на револвера си. Положително на този тип това му е мания!

Веднага извиквам на помощ моя ангел-хранител и горещо го умолявам да излъска до блясък щастливата ми звезда. Сега е моментът да й направи едно експресно химическо чистене в някое ателие за бързи поръчки!

Мисля като светкавица. Казвам си, че ако се намеря в мазето, вече ще е много късно за действия.

Ето го и стълбището.

Шофьорът започва да слиза.

Аз също. Пот тече по челото ми, все едно че съм матрос, пренасящ въглища от трюма до парните котли.

Ах, как бързо лети времето!

Внезапно нещо ми проблясва в съзнанието.

Ще действам точно след четири секунди.

Шансът ми е малък, като милиметрова хартия за цигари, но все пак ще се пробвам, това е последното, което ми остава.

Ето как ще стане работата: забелязвам, че стълбището, но което слизаме, свършва в тясно перпендикулярно коридорче. Следователно в края на стълбището малкият ни кортеж ще е принуден да завие или наляво, или надясно. Захапвате ли?

Значи, като се има предвид теснотията в коридорчето, в момента на завиването аз ще се окажа за частица от секундата извън зрителното поле на единия или на другия от моите пазачи.

Мрачно е, както в повечето мазета.

Стигаме до края на стълбището. Все едно че нищо няма, аз правя половин крачка напред, така че да съм по-близо до шофьора, отколкото до Артур.

Ето, готови сме, завиваме наляво! Бърз като език на хамелеон, забивам един парен чук на шофьора. Вложил съм всичко от себе си, този удар може да приспи и възрастен носорог. Шофьорът леко изкътква и се поваля напред. Прилепвам се до стената и в момента, в който Артур завива, го посрещам с един шут в топките. Всичко става за по-малко, отколкото е необходимо, за да го кажа. Артур залита и стреля. Един куршум ме драсва по гръцмуля. Два сантиметра по-надясно и трябваше да си поръчвам дървено пардесю.

Със стиснати зъби се нахвърлям на артилериста.

Втори куршум преминава през панталона ми.

Това момченце има дарба за стрелба в затворени пространства.

Сграбчвам му китката и му измъквам пищова в момента, в който от дулото изскача трети куршум. А тоя го помирисах съвсем отблизо! Тръгвам да се изправя с патлак в ръката, но навреме забелязвам, че в свободната си лапа Артур държи нож и ако предварително се изправя, той ще може да направи фаталното движение. За една бройка спокойно ще ме прикове.

Изръмжавам в ухото му:

— Я да пуснеш тая клечка за зъби, Артур!

Той ми отговаря, намесвайки майка ми и леля ми.

Чувствам острието на ножа по кожата си. Я го виж ти! Това момченце е направо като змия, скивай го как бързо се изви.

— Пускай това нещо веднага или ще ти светна един куршум в тиквата!

Опирам револвера под брадичката му. Моето движение му е позволило да избута ножа напред и този път острието чопли сериозно месата ми.

Няма какво повече да се колебая: стрелям!

Черепът на Артур се пръсва из мазето.

Ставам и се приближавам до шофьора. Точно в този момент той се съвзема. Отзад на главата си има цицина, голяма колкото шраусово яйце. И тъй като аз съм за хармония на формите, сервирам му още една порция (с кокали) отпред по кубето. Той веднага се приспива отново, докато друга цицина бясно изниква като херния във въздушна камера.

С котешки стъпки се връщам в салона. Преди да бутна вратата, наострям уши. Улрих все още твори музика.

Внезапно влизам с патлак в ръката.

Моето фалшиво педи от хармониума тъкмо извайва „фа диез“, над което се е мъчил.

— Мараба, Тото — казвам му. — Надявам се, че не закъснях много…

От изненада дебелият Кинг-Конг си пуска лигите по вратовръзката, хвърляйки настоятелни погледи над рамото ми.

— Недей, ще си изкривиш шийните прешлени, Бозембо — казвам. — Ако си търсиш двамата казаци, те са долу в мазето. Артур е с дупка в чутурата, а другият пергиш — напротив, има две цицини като камилски гърбици…

Дебелакът не издържа.

За да проверя дали е от плът или подсилен с чугун, му первам един „боздуган“ в слепоочието с дръжката на пищова. Е, явно е от плът, макар че привидно е обратното, защото прави едно „шлъгодуп“ с гагата си и се пльосва като килимче пред леглото.

ГЛАВА VII

Оставам насаме с колоездача по хармониума. Трябва да призная, че той за нула време се е съвзел от изненадата. Много е спокоен, почти лукав.

— Браво! — измърморва той. — Установявам, че не напразно ви се носи славата. Трябваше да се досетя, че двама души са недостатъчни да пазят човек с вашия калибър.

Не можете да си представите колко започват да ме товарят многословните му врели-некипели. Тоя пилигрим ми лази по нервите, навярно се е учил да срича по някой учебник за рицари. В главата му е каша и за да се покаже гангстер, той се мъчи да прикрие объркването си с високопарни слова. Решавам да му кажа какво мисля по въпроса.

— Слушай, съкровище — атакувам го. — Ужасявам се от такива като тебе. Такива, които си търкат кечето с кислородна вода, не ги кльопам и затова ги прекарвам през сокоизстисквачка, особено когато издават нареждания да ме очистят, разбираш ли? Мислиш се за много силен, защото приказваш като ония по бойните полета в картинките на Епинал, но твоите сценки въобще не ми минават.

Подсмихвам се. Внезапно обаче усмивката ми застива на зурлата — Бозембо е смлял моя „боздуган“ и се изправя в другия край на стаята с патлак около десния си показалец.

Не е сега моментът да му разправям за живота на пчелите.

За щастие Сан Антонио има малко повече рефлекси, отколкото порция спагети!

Правя му дупка като от десет стотинки в гърдите и той си отваря устата, като че ли не може да разбере какво става. Вече не мисли да използва патлака, както аз не мисля за маркиза дьо Севинье.

Той залита и се срутва върху хармониума. Получава се странно кончерто за агония в „до мажор“.

И докато съм във форма, давам на Улрих да разбере кой съм.

Тряс, тряс!

На война като на война. До преди малко той командваше парада, сега е мой ред.

Но този, който се ококорва, това е именно единственият син на Фелиси, иначе казано — дечкото моя милост, и още по-иначе казано — известният комисар Сан Антонио.

Улрих, противно на всякакво очакване, не пада. Стои като истукан, с нежна усмивка на тънките си устни.

Разбрал е преди мене, че револверът ми е празен. И то празен като зала за конференции, когато на афиша е обявено, че гостенин ще е Анри Бордо.

Последното си куршумче съм изпаткал в търбуха на Кинг-Конг.

— Без късмет — мърмори Улрих.

Бавно пъха ръка във вътрешния си джоб.

Чувства, че съм обезоръжен. Между нас двамата е хармониумът, значи не мога да се намеся. Той изцяло разполага с времето си… В подобни случаи най-до-бре е да вдигнеш бялото флагче и да си спомниш, че ако бързаш като пуле пред майка си с вързани крака, могат да се постигнат интересни резултати.

За щастие не бях затворил вратата.

Един скок назад и съм излязъл от стаята.

Тия дни трябва да се цаня на работа като див заек при някой фокусник: имам дарба за това! През прозореца Улрих сее олово, но костилките му се губят нейде сред природата.

Пътят мирише на дъжд и на морски водорасли. Нося се със скоростта на дива свиня, като хвърлям погледи назад. Ще ми кажете, че не е благоразумно да оставам на този широк друм, но аз ще ви се противопоставя, че така е много по-добре, отколкото да се мотам из дюните, чиито клопки нито пък география познавам.

Всичко изглежда спокойно, но докога?

Неочаквано влизам в едно село. Забелязвам немски камион, спрял пред едно голямо здание. Пъхайки си гагата през каросерията, установявам, че вътре има питки хляб. Камионът е със запален двигател, доказателство, че скоро ще поеме в мъглата.

Не се колебая и се покатервам в колата. Ето това е място, където швабите няма да се сетят да ме потърсят.

Хубаво скрит зад купчина хляб, аз чакам… Не много. Двама прусаци се качват в кабината и ние потегляме.

Пътят следва крайбрежната ивица. Преминаваме през заспали градчета, все на скорост.

Това продължава известно време, после намаляваме.

Сега е моментът да напусна таратайката. Ще стане готин номер, ако се приземя в центъра на някоя казарма, пълна с войници — от трън, та на глог!

Само като си го помисля, и се накокорчвам…

Увисвам се извън камиона и хоп — скачам.

Нещо силно се измята в левия ми глезен. За миг се опасявам, че съм си навяхнал крака, но не. Всичко е О. К.

Закуцуквам по влажния паваж с някаква смътна наслада.

На една крайпътна табела е означено с големи букви „ОСТЕНДЕ — два километра“.

Опипвам джобовете си, за да намеря цигара — те обаче са празни и в тях няма нищо освен пистолета, също празен.

Оглеждам калибъра му на лунна светлина и пускам една ругатня: пищовът ми въобще не е празен — в пълнителя има още четири патрона, просто предпазителят е до спусъка, навярно несъзнателно съм го бутнал, като съм стрелял.

Тоя проклетник Улрих никога няма да разбере какъв късмет е извадил.

ГЛАВА VIII

Когато пристигам в Остенде, вече е късно. Дъждът не е спрял, даже напротив, като че ли е удвоил силата си. По пристанището мирише на мокри кучета, на мокри въглища, на мокро изгоряло масло. Не си губя времето за посещения в града. Потъвам в първия изпречил ми се хотел, издигащ се точно срещу последната спирка на трамваите, кръстосващи по Царския път.

Портиерът ми предлага стая на третия етаж, на приемлива цена. Казвам „става“ и той ми дава ключ с топка, посочвайки ми асансьора.

Стайчето не дразни. То е голо, студено и имам чувството, че също мирише на мокро. Леглото е застлано с кървавочервена покривка, която би очаровала художник-модернист. Тъй като нямам предубеждения към червеното, без да се превземам, лягам в талаша и отцепвам. Хъркотя, ау, чувам се, как хъркотя! Съседите сигурно си мислят, че става въпрос за американско въздушно нападение и ако не са започнали да си стягат партакешите, за да слязат в укритията, на!

Изморен съм, опиянен съм от въздуха на открито, преситен съм от вълнения. Дори и да ми гръмнат запалителен патрон дум-дум в задника, пак няма да се вдигна. Трябва изцяло да се възстановя. Утре сутринта трябва да се държа на краката си, защото ми се струва, че се подготвят страхотийки наоколо.

Дискретно почукване по вратата ме събужда. Отварям си широко зъркелите и забелязвам, че земята се е завъртяла и отдавна е ден.

— Какво има? — питам.

— Закуската ви, господине.

Каква е пък тая безценна бърлога, дето ви коткат, молим, с хапката за закуска? В крайна сметка идва тъкмо навреме, защото точно сега съм огладнял като канибал.

Ставам и отивам да отключа портата. Тя се отваря. Двама чешити, голям формат, като гардероби от полирано махагоново дърво, влизат в стайчето. Единият от тях държи ръката си в джоба.

Тъй като съм малко по-досетливичък от резен пъпеш, начаса ми се изяснява, че си имам работа с ченгета. Не с белгийски ченгета, ами с истински нацистки полицаи, от ония служби за сигурност.

— Какво има, господа? — питам учтиво.

— Германска полиция — бавно заявява онзи, който е от инициативните.

Другият отива направо при партакешите ми, нахвърляни на кревата; добросъвестно ги опипва, за да провери дали някъде сред тях не се крие оръжие. Тука обаче съм го изментил, защото отколе ми е мания, когато къртя на чуждо място, да си пъхам своя автоматичен приятел между леглото и дюшека.

Първият ми казва:

— Вие сте арестуван, облечете се!

За да спечеля време, питам:

— Какво съм направил?

Единственият му отговор е да повдигне монументалните си рамене.

— В края на краищата какво? — викам. — Не може да арестувате хората без причини!

— Не — казва гардеробчето от полирано дърво с някакво Шекспирово изхилване. — Никога без причини! Обвинен сте в убийство!

Той продължава да се усмихва.

— В убийство и може би… в още нещо!

Добре, работата ми е спукана. Кариерата ми на таен агент от „Интелиджънс Сървис“ не продължи кой знае колко дълго.

Момчетата от I.S. начело с майор Паркингс ще си помислят, че прославеният Сан Антонио, асът на асовете от френските секретни служби, просто е бил един обикновен маниак и лапнимуха. Вярно, кофти е още от първия път да се оставиш да те спипат. Има за какво да се съжалява, че са ме отстранили!

Двамата мастодонти ме наблюдават внимателно. Единият е застанал пред вратата, другият пред прозореца. Този, който пази портала, продължава да си държи ръката в джоба. Гледа ме лакомо. Едно мое погрешно движение и за него ще е удоволствие да ме изкльопа като печен овнешки бут с чесън.

— Облечете се! — заповядва вторият.

Тогава започвам да се навличам, като мърморя недоволно, за да ги приспя. Целта ми е да мина за тип, смазан от обрата, който са взели събитията. Ще ми се тия братлета да ме смятат за страхопъзльо, защото всичките те са шубелии, но се смятат за такива супермени, че останалите за тях не са нищо повече от чистачи на кенефи.

Работата става. Те се занасят и си приказват щуротии на немски, засягащи моята достопочтена личност. Най-сетне аз се обличам, след което си нахлузвам обувките. Гледам да не свърша много бързо, правя се на нервозен тип. Толкова и така добре, че когато присядам на леглото, за да си вържа патъците, двамата тъпанари си свиркат и продължават спокойно да ме наблюдават.

Връзвам си обувките. Внимание, Тото! Сега е моментът да намериш четирилистна детелина! Ако късметът ми е отишъл да си пие кафето, всичко ще ми се напише на гърба! А ако, напротив, не ме е напуснал, може би ще мога да се измъкна от това кофти положение.

Точно в момента, в който ръката ми отпуска дясната обувка, аз се обръщам лекичко и я пъхам под дюшека. Верният „Люгер“! Хващам го здраво, издърпвам го от топлото му скривалище и се обръщам към изправилия се пред вратата чешит. Той няма време да осъзнае какво става, вече съм му изиграл цирковия си номер. Не напразно печеля всички медали на полицейските състезания по стрелба! Засаждам му една костилка точно в междувеждието. Това изцяло му променя физиономията. Ако все още можеше да се погледне в огледало, нямаше да се познае. Но не се бавя в съзерцание на своето творение. Има още едно приятелче зад мене, което сигурно не рецитира папуаската азбука в тоя момент. Хвърлям се от другата страна на кревата и се приземявам върху килимчето точно в момента, в който базуката на грамадния шваба започва да бълва олово.

Има добър ден от мене, защото стоката му се пръсва из дюшека. Правя няколко бързи припълзявания и внезапно се появявам изпод кревата.

Прас! В зъркелите! Ще се побъркам, ах в каква форма съм тая сутрин! Вторият бабаит поема един куршум и в гърдите, изсипвайки се на паркета като вол, засегнат от гръмотевица.

Казвам „гут найт“ й правя точно това, което направил оня авер, който, излизайки от стаята на любовницата си, се озовал лице в лице със съпруга на същата: изфирясвам по стъпалата с такава скорост, която би могла да се изчисли в светлинни години.

Скапанякът на рецепцията ме гледа как се нося, слисан до немай къде.

В хола е пълно със сбиротък, тъй като гърмежите са се чули почти навсякъде.

— Бързо! Бързо! — дера се. — Полиция! Горе се избиват хора!

Благодарение на общия смут успявам да изчезна по една странична уличка. Намалявам по едно време походката, за да не привлека вниманието. После се отклонявам: голямата ми идея е да стигна безпрепятствено до гарата.

Пристигам. Тогава поразвързвам вратовръзката си, разчорлям косите си и се засилвам към едно гише, като викам:

— Един билет, трета класа, за Анверс, бързо!

Това, което искам, е да задържа вниманието на чиновника, за да може след малко той да потвърди, че съм си купил билетче в тази посока. Естествено вече нямам намерение да ходя в Анверс, нито пък в Гватемала.

Излизам на перона и намирам влака за Анверс. Качвам се в него.

След миг се вмъквам в едно празно купе, преобръщам наопаки двойния си шлифер, изваждам от единия му джоб съвсем белгийски каскет и го нахлузвам до веждите.

Явно Паркингс е чуден организатор — как само си екипира тайните агенти!

Тези поправки по дрехите ме изменят напълно. Все повече добивам правото да се казвам Ришар Дюпон и да съм роден в Брабант.

Слизам от другата страна на перона и на влака за Анверс и тръгвам да търся влака за Брюксел.

Той е два коловоза по-нататък. Избирам вагона в началото, защото по принцип кондукторите започват да проверяват от него, а така ще ми е по-лесно да ги преметна.

Имам страхотен начин за пътуване гратис. В настоящия момент не става въпрос за икономисване, но ми липсва билетче за Брюксел, а няма да е разумно да се мяркам пред друго гише.

Та да се върна на моя гратисчийски номер, той е простичък: по време на пътуването оставам в коридора, за предпочитане в средата. Когато кондукторът стигне до мен, бъркам в портфейла и, усетил се, казвам с извинителна усмивчица: „Какъв глупак съм, мойта жена ги е…“

И типът продължава обиколката си, след като ме е подминал. Аз пък, използвайки, че е влязъл в някое купе, преминавам през влака чак до последния вагон, нещо, от което получавам известно сърцебиене. Докато продължава пътуването, използвам първата спирка, за да сляза и отново да се върна в първия вагон.

Много рядко някой кондуктор не се хваща на тоя номер.

Във всеки случай този път номерът минава прекрасно. Даже авторитетно и решително, на изхода от южната гара в Брюксел аз натиквам в ръката на служителя билетчето ми за Анверс.

Бележки

[1] Брийско сирене — сирене от областта Бри във Франция. (Бел. пр.)

[2] I.S. — Интелиджънс Сървис — Английското разузнаване. (Бел. пр.)