Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (37)

13

Три денонощия кома…

Мозъчни гърчове разтърсваха тялото на сина ми: ту някак нелогично го разкрояваха и разпращаха по край щата на леглото, ту го напластяваха в чудновати и уродливи пози, изкривяваха пръстите му, сграбчваха и измъчваха лицето му. Аз стоях и гледах.

И може би щях да се пръсна от мъка — не бих могъл, наистина не бих могъл да понеса страданията на детето си, ако в критичните минути около нас не беше Батето. Той спеше някъде по етажите, ала достатъчно бе да изтичам до манипулационната, да застана на вратата й — вече нямах глас, нямах сили дори да кимна към стаята на сина ми, — сестрата вдигаше телефона и приятелят ми пристигаше тичешком, наметнал надве-натри престилката си. Биеше някакви, предполагам успокояващи инжекции в безжизнената плът на момчето, обясняваше ми: „Диализата заедно с отровите му е изтеглила много микроелементи, сега в кръвта му е бъркотия и затова мозъкът реагира… Не се страхувай! — добавяше с половин уста. — Драматично е, но няма опасност…“ Опасност за какво не казваше, пък и аз не питах.

Противно на уверенията му на втория ден ни преместиха в самостоятелна стая. А аз вече знаех какво означава това. Дежурните лекари само поглеждаха температурния лист и бързаха да се измъкнат. Като че ли сега най-важното беше да знаят дали има температура… „Тъкмо всичко беше потръгнало! — хапех устни. — Тъкмо се посъвземаше!“ От ума ми не излизаха приказките на Батето за микроелементите. У мен все по-дълбоко засядаше една поразяваща с механичната си студенина представа за човека като за колба, която може да бъде отливана и доливана. Карах момчето така, както беше в безсъзнание, на диализа и го връщах. Карах го, навел глава. Не ми се искаше да се оглеждам в ужасените погледи, които ме съпровождаха.

Синът ми лежеше неподвижно, подбелил очи, страшно раззинал уста, готов да погълне целия свят без остатък и да го изплюе.

Стоях и гледах. Нямаше къде да отида, нямаше как да се спася от ужасяващата гледка, дори вдън земя да се скриех, тя в се щеше да е пред очите ми. Пушех настървено в банята — единственото ми кратковременно убежище в тия дни, — пушех цигара след цигара, докато ми се завиеше свят, докато в ума ми не припламваше болезнено като искрица — „Ами ако той сега… точно в този момент…“ И хуквах към стаята, молейки се: „Дано… Дано го заваря…!“

Той беше там, проснат тежко и безнадеждно върху леглото, озъбен на целия свят. Присядах до него и стиснал до болка длани, сгърбил плещи, се молех: „Дано да доживее до утре заран! Дотогава лекарите ще имат шанса да му помогнат с още нещо!“ Ала достатъчно беше само да погледна към пепелявото му лице, разбирах колко прекомерна е молбата ми и тогава си казвах: „Дано поживее още час, още десет минути, още миг…“ И в момента, в който прошепвах „Още…“, усещах — мигът вече е отлетял и тогава, забравил ума и дума, кураж и всичко, в някакво тъпо вцепенение повтарях: „И следващия миг, и следващия… и следващия…“ — сякаш броях. И като виждах, че гърдите на момчето се надигат, наистина трудно, с хрипове, но се надигат, у мен се възземаше вярата, че безсмисленото на пръв поглед повтаряне „и следващия…“ е онова магическо заклинание, което сега тласка кръвта му и влива енергия в сърцето му за един-единствен удар макар, но аз сега се молех за този удар, чаках го изтръпнал, той отекваше надълбоко в мен, разтърсваше ме като подземен тътен и аз благодарях на провидението, благославях го. Без този миг и без този удар не би имало следващи.

В най-драматичните моменти, когато цялото същество на сина ми се изпъваше, сякаш ужасено се дръпваше, за да отбегне протегнатата към него ръка на смъртта, и с всяка своя фибра крещеше за помощ, аз с нищо не можех да му помогна, освен с присъствието си, с безразсъдно повтаряното заклинание молба: „И сега… И сега… И сега се задръж, момчето ми… Само и сега…“ Не смеех да добавя „И всичко ще се оправи“. Вече не усещах прииждащото време като съюзник, а като заплаха, прицелена в мига, в който синът ми все още дишаше. Искаше ми се да разтегля някак този миг, да го вцепеня, да го консервирам. Сляпо и всеотдайно вярвах в него и само в него.

Когато кризите отминаваха, останал без дъх, без капка сила и без капка кураж, аз се питах: „А какъв е смисълът на минутата, на часа, за който се молиш, щом не носят никакво облекчение?“ И чудна работа, този въпрос не ме съсипваше, не ме омаломощаваше, възраждаше желанието ми за съпротива, инстинкта за оцеляване. И така полека-лека се домогвах до мисълта, че тъкмо упованието в мига е истинският смисъл на живота ни, без това упование не бихме кроили планове, не бихме подхващали начинанията си. Затова и всяка искрица, секната от кремъчните механизми на времето, за нас е безценна и няма еквивалент.

И както лежеше съвсем отпаднал, като че ли залепнал върху постелката, на третия ден синът ми изведнъж се надигна на лакти и зажумял, все още в безсъзнание, закрещя:

— Ивайло Асенов Петков… Ивайло Асенов Петков…

Така скорострелно той съобщаваше името си, когато го наобикаляха лекарските комисии, за да попълнят протоколите си. Но сега синът ми крещеше настойчиво, крещеше властно от мрака на преизподнята си, сякаш искаше да втълпи някому името си, сякаш спореше с някого, сякаш единственото, което все още можеше да противопостави на небитието, бе тъкмо името си. „Господи! — казах си. — Пред какви ли комисии стои сега и какви ли протоколи попълват?“

След час той най-сетне дойде на себе си и отвори очи. Заля ме с трескавата им блатна омара. Гледаше ме неподвижно, не бях сигурен дали ме вижда, страхувах се да помръдна. След минути очите му се разшаваха, обходиха колебливо стаята, апаратурата наоколо, завъртяха се пак, и още по-бързо. „Къде съм? — надигна се той. — Къде съм?“

Приседнах до него. „Тук си, Иво! При мене… — втълпявах му, притисках лекичко раменете му към леглото. — Аз съм, баща ти…“ Ала думите ли не стигаха до него, той ли не ми вярваше, все по-настойчиво напираше, все по-ужасено повтаряше: „Къде съм?…“

Най-сетне погледът му се съсредоточи върху лицето ми, опипа боязливо чертите му, той притвори очи, сякаш за да си припомни как изглеждам, падна върху леглото и притихна вторачен в тавана.