Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (39)

15

Момчето се появи внезапно, като изстреляно от снаряд. Единият крачол на пижамата му висеше празен, ала то така устремно летеше върху патериците си, така неуморно обикаляше градинката, че празният му крачол се възприемаше като недоразумение…

Бях извел Иво с количката и чаках да мине колата да ме вземе. За първи път от толкова време щях да пътувам в командировка.

След като синът ми преодоля трите денонощия кома, всички сестри и лекари бяха се вторачили озадачени в него. Той изглежда бе опровергал прогнозите им. Обръщаха му повече внимание. „Сега остава и да хукнеш по коридорите — смееха се, — та да не можем да те стигнем.“ Те се смееха, а аз бях убеден, че това трябва да стане, за да се приберем у дома, да забравим тоя изстърган до бяло, до болка свят на болницата. После Иво сам ще са идва на диализа, както другите болни, ще се окопити…

Много пъти го подканвах да стане, да направим няколко крачки. Той само клатеше глава, за да не зърна необяснимия ужас, застъклен в очите му: „По-добре на легло, но цял, отколкото по земята, но с начупени кокали…“ Напразно го окуражавах.

Сега ние седяхме в болничната градинка и съзерцавахме момчето, което буквално летеше върху патериците си. Макар и сакато, то беше прекрасно в неукротимия си устрем — тялото му се изпъваше като струнка и така се изхвърляше, сякаш се канеше да прескочи насрещните сгради. И вито за миг не спираше. В този ранен утринен час, когато болницата се събуждаше, то си отмъщаваше за нещастието си, за отчаянието, за дните и нощите, в които е било разпъвано от болки върху бялото си легло.

Наблюдавахме го с мълчалива възхита. На езика ми бяха думите „Хайде и ние!“, ала се страхувах да ги произнеса. Вкопчен в облегалките на количката, синът ми се надигаше, увлечен от напористия бяг на момчето, машинално, на тласъци повтаряше движенията му, като че ли се канеше да хукне подире му… Погледът му срещна очите ми. „Е, какво?“ — попитах го.

— Да — каза той задавено. — Да… Чакай…

Когато момченцето с патериците отпраши край нас и се скри в зашумяната алея зад гърба ни, синът ми се озърна — дали пък не ни гледат отнякъде? — и ме подкани нетърпеливо:

— Хайде… По-бързо…

Подхванах го под мишниците, помогнах му да се изправи, той зашари припадничаво с ръце из въздуха, търсеше опора, все още нямаше доверие на краката си, сграбчих десницата му и усетих пръстите да се впиват жестоко в дланта ми, сякаш искаха да я разкъсат. Цялото му същество трепереше… панически, неудържимо…

— Напред! — заповядах му.

Той пристъпи — източил врат, вдигнал глава, замижал, като пронизан от страхотна болка или от неизразимо удоволствие. Тласнах го лекичко, той пак пристъпи, и още веднъж и тъкмо щях да го похваля — „Браво, успя!“, — краката му се разиграха, той се отпусна. За миг проследих погледа му — раздрънкали баките, далече пред нас се задаваха две санитарки, отиваха за закуската. Иво ги гледаше с омраза и ужас.

— Не мога! — простена. — Чуваш ли? По-бързо… Количката!

Поддадох се на паниката му, повлякох го назад, краката му се тътрузеха по пясъка… Сложих го да седне в количката, а аз едва се добрах до пейката. Край нас изтопурка момченцето с патериците…

Синът ми го изпрати с просълзен поглед. Плачеше от безсилие, в ирисите му се заскрежаваше завист.

А на кого завиждаше?…