Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (25)

1

Лежах облечен на болничното легло, вслушвах се в топлата здрачина и едва долавях изтънялото плитко дишане на сина ми.

Отвън нощта лаеше… Застрашително, глухо, дрезгаво… Лаят се възземаше издълбоко, из самата й утроба, бълваше през прозореца огромни и плътни топки мрак. Няма ли да спре най-сетне! — задъхвах се, гушех глава във възглавницата, търсейки в нея утешителна гънка, за да се скрия от ужаса, за да намеря минутка сън.

Понякога ми идеше да изскоча навън, да пресека въззеления здрач на градинката и открил край оградата й проклетото куче, да го удуша.

Всяка нощ се превръщаше в огромна и влажна кучешка паст. Усещах горещия й подлудяващ дъх върху лицето си.

И все по-често мислех за бягство.

„Сега е моментът — казвах си. — Никога не съм бил в по-добра форма.“ Усещах краката си леки и пъргави, тялото си — почти безплътно, а гръдният ми кош се изпъваше, зареден с въздух като кислородна бутилка. Бях убеден в безпогрешния си усет за ориентация. Трябваше само да се добера до вратата, да я отворя безшумно — течението само щеше да ме пренесе през прага — да затворя безшумно подире си. Светкавично, като куршум щях да пронижа коридорите, две-три гигантски крачки, и ето ме в подножието на Витоша, скок — и прехвърлям билото й, а после… После — накъдето ми видят очите.

Това „накъдето ми видят очите“ ме възвисяваше. Толкова неистово бе желанието ми да побягна, че чак окаменявах и не можех да мръдна от мястото си. На съседното легло береше душа синът ми. Много утешителни думи ми се наложи да чуя, когато го преместваха от „Пирогов“ тук, в ИСУЛ, все смислени приказки и все на място казани: ако бил за операция, щели да го оставят в „Пирогов“, но синът ми се нуждаел от лечение — бавно и търпеливо. Хрисимо, внимателно ми говореха лекарите, само не ме гледаха в очите. „Фактът, че сме приятели, не променя нещата!“ — каза ми на сбогуване Батето. А аз вече знаех какво означава да не те гледат в очите. Просто се отърваваха от нас, предвиждайки драмата ни…

Виждах истината, със сърцето си я усещах и въпреки това, когато напускахме „Пирогов“, някак ми олекна и много окуражаващи приказки изприказвах на сина си, просто да се чуди човек откъде намерих тази смелост… Той ме слушаше, втренчен в прозорчето на линейката, наблюдаваше с неприязън шумния весел свят навън, с такава неприязън го гледаше, че чак тръпки ме побиха. Кога?… — искаше ми се да го попитам и в същия миг разбрах, че синът ми всъщност вече се е разделил с този свят, който така нелепо и без причина го бе запратил в болничния пъкъл. Сега момчето мразеше измамната пъстра гмеж, вече чужда за него, и сгърбило плещи, прегърнало раменете си с костеливите си ръце, още по-плътно се затваряше в себе си, убедено, че евтиният панаир отвън не заслужава погледа му, нищо не заслужава; вгорчената му душа се изпълваше със съжаление за отминалите си пориви, за страстта, с която се бе стремила към този свят.

И в този час аз му говорех, чак се задъхвах — същинска фабрика за луксозни думи, леко ги изкалъпвах, добре подплатени със загриженост, още по-добре опаковани с надежди, стараех се само да скрия надписите „Чупливо!“. Сега всяка смяна на темпото, всеки невнимателен жест биха ги превърнали в ненужна купчина чирепи… А аз, колкото и да беше странно, държах на тези думи.

Неусетно стигнахме до ИСУЛ.

— Добре де — рече ми Иво. — Може и така да е…

— Как? — погледнах го изтъпял.

— Ами така — промърмори. — Както казваш…

По друго време и при друг случай отлично настроеният механизъм на думите ми би засякъл, непреодолимо би се объркал, но тогава пред мене стоеше синът ми — обезверен, отчаян, не можех да го оставя така, бях длъжен да го изведа на сигурен бряг.

— Ето тук — посочих болницата — ще те оправят.

И прехапах език. Неусетно и без да искам, бях стигнал до лъжата, натрапвана ми усърдно от лекарите в „Пирогов“.

— Да — кимнах убедено. — Тук… Ще видиш…

Иво вдигна рамене. Този толкова негов и само негов си жест сега означаваше: „Да става каквото ще!“

Лекарката, която се зае с него в отделението, се глезеше: „Защо се муси момченцето? Ами ние намусени не приемаме!“

— Че да си ида — обади се синът ми най-неочаквано.

— Как така ще си идеш? — зяпна го тя. — Нали трябва да те лекуваме…

— Че лекувайте ме — той вдигна предизвикателно рамене.

Стъписана, лекарката се отвърна от него, заразпитва ме: как е започнало заболяването, как се е развило… Питаше ме за неща, за които в „Пирогов“ изобщо не бяха споменавали. Като научи, че всеки ден са му давали шоколад, лекарката плесна възмутена: „Безобразие! Абсолютно е противопоказно…“ — „Ето каква била причината! — изпъшках аз. — А те уж го лекуваха, лекуваха… — И добавих на себе си: — Той от малък набива шоколад като луд.“

— Не се безпокойте! — каза ми лекарката. — Ще го оправим…

Погледнах я втрещен — дали не бе подслушала разговора ми с Иво пред входа на болницата?

— Да, да — настоя лекарката. — Ще видите…

И ме съсипа.

И както си бях съсипан и я гледах изтъпял, у мен се въззе надеждата. Ами да, казах си, като спрат шоколада, може пък… В края на краищата, това не са ония касапи от „Пирогов“.

През час тичах до ИСУЛ, чаках с нетърпение сведенията. Резултатите от изследванията на сина ми ту се подобряваха, ту рязко се влошаваха. Люшках се между отчаянието и надеждата. Лекарите се оплакваха „Нямаме персонал!“, молеха ме да отнеса кръвните проби в специализираните лаборатории. Грабвах епруветките, стараех се да не гледам кръвта на сина ми и хуквах… Въобразявах си, че в този момент всичко зависи от моята бързина и от моята точност. Бях готов да нарамя болницата и да я понеса, само и само да отърва момчето.

Когато се обадих на жена ми в санаториума и със стегната душа й казах за заболяването на сина, за предполагаемата диагноза, тя с възмущение отсече: „Глупости!“ Пристигна веднага, наострена за кавга, убедена, че лекарите както винаги грешат. Беше готова да им посочи грешката, без да пести язвителните си приказки. Ала като видя сина ни, изплака: „Как можа да допуснеш!“ Думите й се забиваха надълбоко в мен и от тях се излюпваха слепите лаври на чувството за вина, гърчеха се в тежки хлъзгави сплитове, подлудяваха ме… Чудех се вече накъде да гледам и какво да правя.

Иво наблюдаваше майка си съкрушен, плачът й навярно подлютяваше одреманите му болки, той присвиваше очи, мръщеше се. „Защо я повика?“ — питаше ме с поглед. Не знаех какво да му отговоря, а не идеше и да вдигам рамене.

Заведох жена си вкъщи, мъчех се да я утеша. Страхувах се за сърцето й… Обикаляше стаите, глуха за приказките ми, с очи, обърнати навътре, хапеше устни, повтаряше: „Все на нас ли лошото, боже… Все на нас ли…“ Кога как дойде — опитах се да я отрезвя. В отговор тя едва не припадна над телефона, набра някакъв номер и изплака в слушалката: „Нефрит…“ От другата страна на слушалката изглежда се объркаха — „Как… Кога… Кой…“ Жена ми хлипаше — „Иво! Иво!“ — и не можеше да си поеме дъх. Час или два тя изплакваше мъката си по телефона и напразно очакваше някой да отрече страшната диагноза, да подскаже изход…

Отникъде нищо… Само уплаха, глупави възклицания, подсмърчане.

Жена ми стана, разходи се пак из стаите, погледът й се вкаменяваше, вкаменяваха се скулите й. „Как сте разхвърляли!“ — намръщи се и в този миг разбрах, че най-сетне се е овладяла, че е прогледнала и е готова да гледа неотстъпчиво съдбата в очите.

Заранта многобройната свита на приятелките й ни очакваше пред ИСУЛ. Стискаха боязливо десницата ми, сякаш се страхуваха да не се заразят. „Как можахте… Как можахте да го изпуснете?“ — повтаряха, сякаш се бяха наговорили, и разчовъркваха болезнено чувството ми за вина.

От този ден жена ми пое дневното дежурство край сина ни. Разговаряше надълго и нашироко с лекарите, разпитваше майките на другите деца, обаждаше ми се по никое време в службата: „Казаха да яде дини… Много дини.“ — „Добре — отговарях, — ще мина към пазара…“ — „Ако трябва, три вагона ще купиш — крещеше през сълзи тя. — За сина ти е!“ — „Ще купя — казвах, — стига да има полза.“ Обещах й в близките дни да стоваря пред входа на болницата вагони с ябълки, грозде, тикви…

Като слепи се втурвахме ту в една посока, ту в друга — кой какво ли не ни посъветва в тия дни! — търсехме билки, срещахме се със знахари, викахме на помощ семейни спомени, легенди, суеверия, сънища…

А синът ни лежеше все така отчаян, стиснал зъби. „Няма смисъл! Не искам!“ — повтаряше и като че ли имаше право — каквото пийнеше, каквото хапнеше — повръщаше. Повръщаше дълго, мъчително, до кръв. Ръцете му лежаха безжизнено върху завивките — насинени и изранени от иглите, с които преливаха във вените му глюкоза, кръвна плазма и какво ли не. Следеше с трескав поглед колебливите капки в тръбичките, имах чувството, че ги броеше. „Кога ще свърши?!“ — стенеше. „Какво да свърши?“ — питах го, без да вдигам очи. „Всичко!“ — въздишаше той. Тази въздишка обледеняваше гърдите ми и дъхът ми спираше. Напрягах до болка мускулите си и тази отчаяна конвулсия съживяваше сърцето ми. Каквото и да се случеше, то беше длъжно да бие. Трябваше да спася сина…

Докато лежах облечен в болничното легло, а навън нощта лаеше и бълваше издълбоко, сякаш из утробата си гъсти топки мрак, докато напрягах слух да доловя плиткото дишане на момчето, в мен отново нахлуваха мъчителните въпроси, които старателно бях отбягвал през деня. „Как стана всичко? Кога? Защо не долових първите признаци, още рехавата сянка на болестта?“ — питах се, не намирах отговор и гърлото ми се пръскаше от задръстващото го чувство на безизходица и вина.

До този момент бях живял с горделивото чувство, че съм едва ли не най-нужният човек, с чувството, че съм ужасно проницателен и зная всичко и мога всичко. Намесвах се безцеремонно в съдбите на хората, пренареждах ги, само и само да изкарам наяве истината за нечия смърт, имах правото да преценявам кое е право, кое не е, подчиняваха ми се, сваляха ми шапка, гледаха ме в очите, от моята дума зависеше много… Служебната карта ми отваряше най-плътно затворените врати. А ето сега лежах до сина си, до най-скъпия си човек и с нищо не можех да му помогна. Куражът и самочувствието ми, знанията, опитът ми в тази стая губеха всякакъв смисъл. Не разполагах със служебна карта, с най-обикновен пропуск за живота.

Понякога ме връхлиташе ужасяващото чувство, че дишането на сина ми е секнало завинаги, разтърсвах панически момчето. „Остави ме!“ — простенваше то и това стенание, което при друг случай късаше сърцето, сега ми звучеше като най-прекрасна музика. Иво се губеше сред белите дипли на леглото, самият той една бяла безжизнена дипла. Посягах, за да се убедя, че очите ме лъжат, завивката мигом се спихваше под дланта ми, накъдето и да посегнех — все се спихваше, сякаш под нея нямаше нищо. „Как така? — набъбваше отчаян крясък в гърлото ми. — Как така? Как така?“ — и шарех истерично по постелята. „Няма ли да ме оставиш най-сетне!“ — вопълът му ме изтръгваше от кошмара.

Застивах в леглото, бършех потта си. „Само това да мине! — повтарях. — Само това… И това!…“ — и за първи път усещах прииждащото време като съюзник. Бях убеден, че ще помогне. По-рано нехаех за него, сам си насрочвах събитията и нищо не беше в състояние да ме изненада. В бъдещето отлагах неприятностите, отегчителните подробности на битието си. „И утре е ден!“ — казвах си и това ми стигаше. Сега същото това време, придобило плът, оживяваше и прохождаше, чувах стъпките му, изпълваше ме с доверие, с уважение към себе си, дишаше в лицето ми и този дъх възраждаше у мен надеждата. „Всичко ще се оправи… Само това да мине… И това… И това!…“ — страхувах се да давам имена на тревогите, на ужасите и кошмарите си, „това“ беше достатъчно.

Лежах до сина ми отчаян, лежах измъчван от глухия сомнамбулен лай на нощта, лежах угнетен от смътното си чувство за вина и си казвах: „Всичко може, но трябва да устискам и да опазя ненакърнена сърцевината си!“ Повтарях си го, убеден, че човекът подобно на желязото таи в недрата си най-силната, най-устойчивата сърцевина, неподвластна на удари и разруха, ослепително ярка и непомръкваща, истинския смисъл, душата на битието, всичко да се съсипе, тя оцелее ли — оцеляло е всичко.