Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (35)

11

Седяхме с Батето в банята — единственото място в отделението, където човек можеше спокойно да попуши — и си говорехме тихичко. По едно време вратата се открехна колебливо и ние побързахме да угасим цигарите. Тъкмо се питахме кой ли е успял толкова безшумно да се промъкне, и при нас се изтътрузи някак несръчно и на верев най-добрият специалист нефролог, както ми го бяха представили преди време. С нетърпение го чаках да се върне от Париж, за да разбера какво са показали биохимичните проби на сина ми.

— Добре дошъл! — стиснах ръката му. — Какви са новините?

Лекарят не отговори, седна, порови из чантата си, извади някаква бланка и ми я подаде.

— Ето — каза. — Но на жена си ще трябва да кажете друго. Хроничен нефрит или пиелонефрит…

— Защо? — гледах го зачуден. — Не ви разбирам…

Батето дръпна бланката от ръцете ми, взря се в гъсто изписаните редове, спогледаха се с лекаря.

— Преведи ми — рекох с пресъхнало гърло. — Какво пише?

— Глумеролонефрит субакута — изпревари го лекарят и тъй като аз продължавах да го гледам въпросително, поясни: — Лошо… Много лошо… Най-лошото… Подостър нефрит…

— Звучи по-невинно от остър — опитах се да се пошегувам, макар да изтръпвах.

— Но само звучи — вдигна рамене лекарят, сведе свенливо поглед. — Това е…

— И няма ли изход? — попитах.

— Какъв изход? — изгледа ме едва ли не възмутено лекарят, погледът му срещна очите на Батето, наведе глава, промърмори: — Само се лъжем, че правим нещо. В Париж видях хора, които живеят с апарат „бял дроб“. Отчаяна работа! За какво живеят, питам ви, каква е ползата?

Гледах го, слушах го и не вярвах на ушите си. Всичко бях очаквал, но такива думи от лекар… Нефрологът почувства студената неприязън, която засядаше между нас, изправи се и размаха ръце:

— Това е, другари… Каквото можах — помогнах…

И побърза да се измъкне. Гледахме с Батето подире му и мълчахме.

— Остави го! — произнесе той. — Мисли си, че не го познавам… Протеже!

— Но това — кимнах към бланката. — От Париж…

— Ако ще от Ню Йорк да е… Не им вярвай! Няма да оставим детето.

Гледах го изпитателно — той никога досега не бе се наемал да ме залъгва с празни надежди.

— И да не мислиш, че е бил толкова път до Париж заради сина ти — продължаваше Батето. — Или да донесе нещо ценно за нашата медицина? Глупости! Отиде заради простатата си… Уплашил се е. Мисли, че аз не знам.

— Но как така? — удивих се.

— Така — още повече се разяри Батето. — Затова на професорите няма да вярваш. Нито на останалите там… „читанки“. Хитреци! Тласкали науката… Грънци! Не им се гледат болни, не им се гледат страдания и мъки, затова заравят като щрауси главите си в книгите, преписват яко и после ела ги виж — кандидати на науките! Копче не можеш да им кажеш. Трийсет лева всеки месец.

Гледах го озадачен. За първи път се нахвърляше върху колегите си. Дали пък не се опитваше да отклони вниманието ми от кошмарната новина, която току-що бяхме научили?

— Според техните книги — продължи напористо Батето — твоят син отдавна трябва да е отписан.

— Отписан? — прехапах устни.

— Да, но това не е истина… Така не може! Ако всичко беше толкова просто и ясно, както в книгите, да не сме мръднали нито крачка напред… Ако човешкият организъм беше една добре изучена система от механизми, щяха да го поверят на шлосери, на монтьори… Но не е. И слава богу! Те си знаят едно — някой да поеме отговорност за диагнозата, после — лечение по схема… Ако няма резултат, виновен е единствено пациентът. Обявяваме го за безперспективен. А всяка схема — това поне знаем — убива надеждата. Ще слушаш лекарите — забоде пръст в гърдите ми, — които цял живот се занимават с болни. Лекари като мене. Нашето верую е: бори се! Бори се, дори когато има всички изгледи да загубиш…

Подадох му ръка. Сухо и откровено изплющяха дланите ни.

— В борбата е сега цялата ни надежда — рекох. — Нямаме друг изход…

— Най-напред детето ти трябва да преодолее стреса — поде вразумително Батето. — Знаеш ли какво драстично вмешателство представлява диализата? Ужас!… Иво ще преодолее този момент, ще привикне. Както и с мисълта, че трябва да се довери на ръцете ни, за да живее… После ще опитаме да му присадим бъбрек, ще опитаме всичко.

— Слушай — казах, — отговори ми честно, това присаждане… има ли наистина смисъл?

— В Медицинска академия една лекарка вече четиринайсет години живее с присаден бъбрек. Ако четиринайсет години живот за тебе нямат смисъл…

— Но тя е една… — промърморих със схванато гърло. — Единствена…

— Не е… Преди година участвувах в такава операция. Аз взех бъбрека от умиращия. Знаеш ли какво е да носиш в ръцете си тази малка топка плът? Иде ти да хвърлиш всичко и да крещиш… Но как да хвърлиш живота?

— Слушай — рекох задавено и трябваше да напрегна гърлото си, за да изтръгна глас от него, — отдавна се каня да те питам… Защо в началото ти ни отбягваше и се правеше на мотика?

— Кога? — трепна той. — След като се получиха първите биохимични проби?

— Да — рекох, — точно тогава… И моля ти се — честно! Дължиш ми този отговор…

Батето запали цигара, умисли се, погледна ме в очите.

— Още тогава разбрах какво ви чака — рече той. — Нямах сили да ти го кажа… Искаше ми се да ви намразя, да се отчуждя от вас, за да не преживявам страданията ви по-късно… когато трябва да помагам… — гласът му издайнически се нагъна, той си пое дълбоко въздух и отсече: — Но сега вече няма накъде…