Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (8)

8

Повече от час разлиствах делото „Красивия“ с надеждата да изчопля още някоя и друга подробност от страниците му. Преди това бях успял да прегледам сутрешната сводка, без да си отбележа нищо интересно. Не възлагах прекалени надежди и на бюлетина, който обявява за издирване изчезналите в страната граждани. Такова съобщение за „нашия човек“ можехме да очакваме най-рано след две-три седмици — дотогава роднините му едва ли ще се разтревожат от отсъствието му.

От време на време затварях папката, съзерцавах надписа и вътрешният ми глас за кой ли път вече ме убеждаваше, че ключът на загадката е в тази дума. Все по-често се замислях за любимата теория на полковник Кирилов. Той не я натрапва на никого, не бърза да я доверява дори на най-близките си помощници, търпеливо изчаква те самите да стигнат до подстъпите й. В техническите вузове я изучават, там я наричат съпротивление на материалите и преди изпита дори отличниците си плюят в пазвите за кураж.

Съпротивата на материала оставя следи по тялото и в душата, навсякъде, където ти хрумне да ги потърсиш, а тези следи услужливо подсказват какво е преживял човекът, какъв е, дори какъв иска да бъде. „Ето и в нашия случай, мислех си, докато се взирах във фотографиите на мъртвия, това оскъдно облекло през зимата все означава нещо. Снажен, красив и беден… Или скъперник… А може би увлечен, устремен към някаква трудно постижима цел и затова просто не е обръщал внимание на облеклото си. Както да го въртим и сучем — реших накрая, — все едно и също ще се натрапва: снажен и красив. А такъв човек не остава незабелязан.“

Точно в девет момчетата от отделението влязоха в кабинета ми. Водеше ги Кънев. Изглеждаха свежи и отпочинали.

— Е, какво? — усмихнах им се. — Май започва голямото претърсване.

— Не ни е за първи път — подхвърли нехайно Кънев.

И този път не пропусна да подчертае по-високото си положение в йерархията.

Престорих се, че не съм го чул.

— Не забравяйте — казах, — всеки случай за нас е нов. Хем имаме опит, хем нямаме…

Отново се втурнах из дебрите на фактологията. Почти не ставаше нужда да разлиствам делото. Фактите вече бяха заседнали здраво в мозъка ми, и насън да ме попитаха за някоя подробност, щях да отговоря без запъване. Гласът ми някак странно глъхнеше, сякаш потъваше в меката плът на гърлото ми. „Ушите ми ли бучат — разтревожих се, — кръвното ли ми играе номера… Трябва да се прегледам.“

— И така — рекох накрая. — Да повторим. Срещи само с кадровиците, с никой друг. Насаме. Снимката да не се размахва под път и над път. Никой да не разбере, че е убит и изобщо, че е нещо сериозно. Търсим го за свидетел. Трябва много внимателно да разтърсваме ситото. Всяка вечер ще се събираме в шест. Кънев, готов ли си с разпределението?

Нямаше смисъл да го питам, той вече ми подаваше листа.

— Я гледай! — позасмях се, след като хвърлих поглед по нагъсто изписаните редове. — Никога не съм предполагал, че в столицата има толкова много строителни предприятия…

— Повече са — избърза Кънев. — Тук съм отбелязал само по-известните. А ремонтните бригади към райсъветите, към стопанските обединения, към апекатата… — Той махна отчаяно. — Един бог ги знае…

— И ние трябва да ги знаем — прекъснах го и му подадох листа.

— В момента ги установявам — рече Кънев и кимна към разпределението: — Подпишете го.

— Е, хайде сега… — вдигнах отегчено рамене. — Толкова ли е важно? Не може ли без подпис?

— Важно е — смотолеви Кънев. — Щом ще влезе в документацията…

Отдавна бях забелязал, че много държи на документите, които трябва друг да подписва. Чувства се по-спокоен, когато получава писмени заповеди.

— Е, добре — усмихнах му се и завъртях набързо подписа си. — Моля те, остани за малко. Другите са свободни.

Марко, най-мълчаливият от четиримата, посегна към разпределението.

— Това все пак ще ни трябва — рече. — Да си знаем кой накъде е.

Подадох му листа.

Момчетата излязоха навън, като се смушкваха за нещо с лакти и се смееха… Смехът им, дрезгавите им гласове зъзнеха неудържимо. Разбирах ги — като млади кончета те тъпчеха сега на едно място от нетърпение. След миг ще се вдигне бариерата пред тях. Започваше надпрепускането.

— Преди да тръгнеш по предприятията — рекох на Кънев, след като останахме сами, — трябва да се отбиеш до триста и първо училище.

— Момент! — той извади бележника си. — Кого да търся там?

— Интересува ни Розалинда Георгиева. Всичко каквото може да се научи за нея. И особено как се държи напоследък. Поговори с някой мъж. Само гледай да е така… по-възрастен, по-улегнал. Никой не трябва да знае за разговора ви. Помоли го, ти знаеш как.

— Разбрано, шефе! — Кънев засия, поласкан от похвалата ми.

Въздъхнах, изгледах го на кръв.

— Какво има? — сепна се той.

— Отдавна се каня да ти кажа — не обичам да ме наричат така.

— Извинявай! — отмаля гласът му.

— Не снимаме филм — продължих, — а и ти не си Ален Делон, нали?

— Да, да — закима усърдно Кънев. — Извинявай!

Побърза да се измъкне.