Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2012)
Издание:
Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре
Роман
© Петър Искренов, 1988
„Военно издателство“ София — 1988
с/о Jusautor, Sofia
Б-3
Рецензент: Васко Жеков
Редактор: Емил Елмазов
Художник: Димитър Трендафилов
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Радка Бояджиева
Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.
Дадена за печат на 6. III. 1988 г.
Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.
Печатни коли 11,50.
Издателски коли 9,66.
УИК 10,80.
Издателска поръчка №45.
Техническа поръчка №81051.
Код 24/95362/5605-209-88.
Цена 1,45 лв
История
- — Добавяне
6
Полковник Кирилов ме очакваше. Подаде ми ръка, кимна към дивана.
— Сядай. Чай?
— Благодаря — рекох. — На три кафета съм. Чак кожата ме сърби.
— Ще се побъркаш с тоя кофеин.
— Кожата ме сърби от друго — посочих папката.
— А, така ли? — усмихна се някак отчуждено той, приведе се, прочете надписа и въздъхна, умисли се… Адски му личи, когато се „пренася“ другаде. От няколко седмици една непозната скептична гънка се впиваше все по-надълбоко край устните му.
— Е, хайде — вяло ме подкани той.
Запознах го с обстановката край реката, където бе намерен трупът. Показах му фотографиите, схемите.
— Търкалял се е настрани — поясних, — макар че този, който го е хвърлил…
— Май избързваш — спря ме Кирилов. — А ако „този, който го е хвърлил“ изобщо не съществува?
— Но вижте — възразих — посоката на падането, позата, следите…
— Чудесно! — вдигна ръце Кирилов, който като че ли вече идваше на себе си. — Но не забравяш онзи случай, нали?
— Е, как ще го забравя — рекох. — След мишеморката, след изстрел в устата, самоубиецът предварително омотан във вериги, скача от кея. Трайна подсигуровка за най-сигурното на този свят.
— Виждаш ли! Така че не бързай…
— Разбрано — кимнах. — В района бяха открити следи на лекотоварна кола, най-вероятно ниса. Следите са ясно очертани, оставени са през нощта. Колата е влязла в алеята откъм площадчето, въпреки че в началото й има знак за забрана, завила е край реката и е спряла там, където намерихме трупа, после е потеглила нервно, с буксуване. До този момент не е постъпил сигнал за кражба на такава кола.
— Все пак трябва да се ослушаме — промърмори Кирилов.
— Нищо не ни пречи — вдигнах рамене. — Макар че…
— Много държавни таратайки се паркират нощем между блоковете — възропта Кирилов.
— Повече от сигурно е — продължих аз, — че шофьорът няма да се оплаче. Свили му бричката, повозили се — голямо чудо! Няколко литра бензин и едно ветроупорно стъкло не са проблем. И така… — отново се втренчих в делото. — Между следите на колата и мястото, където е хвърлен трупът, бяха намерени отпечатъци от туристически обувки „Спортпром“. Този, който ги е оставил, е тътрузил краката си, но не е успял да ги заличи съвсем, там глината е като олово.
— Ето, виждаш ли — кимна насърчително Кирилов. — Съпротивата на материала.
— Точно това имах предвид. Вече преди самия скат следите са ясни, изглежда там се е напрегнал да хвърли тежкия си товар — нека не забравяме, осемдесет килограма не са шега! — и след като го е хвърлил, си е отдъхнал, побързал е да се махне.
— Чакай, чакай — приведе се над папката Кирилов, — като казваше, че си е тътрузил краката, какво имаш предвид? Че следата е удължена?
— Да.
— А ако не го е направил нарочно? Погледни отпечатъка, приплъзването е показателно. Тези обувки по всяка вероятност не са били негови… големи са му.
— Е, това вече не се сетих! — засуетих се, записах бележката на началника, като едва сдържах усмивката си — той вече не се съмняваше в „този, който го е хвърлил“. „Кога ли ще проумее дребните ми уловки?“ — помислих си.
— Добре е изпипан номерът с обувките — поклати глава полковникът. — Тия криминалета… Колко народ са изучили на занаят!
— Тия, дето не четат криминалета, са по-изобретателни — възразих.
— Ами! — дръпна се Кирилов. — Всеки втори признава, че е направил решителната крачка под тяхно влияние.
Погледнах го — лицето му се вкаменяваше, беше готов да спори до утре заран. „Що така? — помислих си. — Ни в клин, ни в ръкав.“
— Те сами си го казват — настоя полковникът.
— Обикновена защитна реакция — вдигнах рамене. — Подсказаха им я адвокатите, а донякъде и ние — без да искаме… Кой ще е толкова глупав да си признае, че е откраднал от алчност или е убил от омраза? Виж, ако се е повлиял от книгите или от филмите, това е друго — виновно е обществото. Стара хватка: стоварвай мискинлъците си на обществото и да не ти пука — то е необятно и издръжливо, всичко може да понесе.
Замълчах, прикован към дивана от необикновения поглед на Кирилов. Готовността му да спори като че ли бе изчезнала, той ме гледаше издалеко, изчакващо и с насмешка. „Я по-полека! — рекох си. — Тук има нещо друго. Нещо, за което изобщо не е ставало дума.“
— Разсъждения! — сви устни Кирилов. — Теории… Ти гледай практиката, чуй ги какво говорят.
— Всеки говори, каквото му изнася — въздъхнах. Вече бях сигурен, че ме предизвиква.
— Хайде, хайде! — махна отегчено той. — Известни са твоите симпатии…
— Към кого? — настръхнах.
— Е, към кого — вдигна рамене нерешително. — То се знае… към интелигенцията…
— Хайде сега — и навреме прехапах езика си, щях да река „ново двайсет“. — Вие да не би да ги мразите?
— Но не засядам по кафенетата им — изтърси озлобено той.
— И какво от това? — възкликнах чистосърдечно. Не очаквах толкова нелеп укор. — Забранено ли е?
На устата ми бе да го попитам „А тебе като са те виждали по ловните хижи, какво?“ — ала преглътнах гнева си.
— Забранено ли е? — настоях.
— Не, разбира се — усмихна се той насила. — Както и да печаташ разкази под псевдоним…
— А, такава ли била работата? — възкликнах и почувствах как се заскрежавам от злост. — Може би писането е недостойно занимание? Или преча някому? Кой ме наклепа?
— Спокойно! — възпря ме Кирилов. — Сам се разкри. Просто ми се натрапи с познатите ситуации, с особеностите на стила ти, на фразите… Не забравяй, че осемнайсет години вече те чета. Служебно.
— И какво от това? — не мирясвах.
— Нищо. Засега само аз знам. Кажи ми истината — каниш ли се да напускаш?
Едва не прихнах. Ето я причината — рекох си. — Крушката си имала опашка.
— Нали сме се разбрали — гласът ми прозвуча уморено. — В пенсия — след тебе.
— То така си е редно — въздъхна Кирилов.
— Докато ти си на служба — продължих, — моята професия, моят свят, аз самият, всичко, което е мое, ще бъде тука и никъде другаде. Колкото до писането… това е една неосъществена мечта. И ти си имаш такава, ако не се лъжа.
— Всеки си има — промърмори уклончиво полковникът. — Не се сърди. Да забравим този разговор.
— Можеше да ме попиташ направо.
— Професионална деформация — сви плещи той. — Хайде, продължавай. Докъде бяхме стигнали?
— До жертвата — казах. — Пуловер, дънково яке и панталони, маратонки… Кой ходи облечен така в студеното време? Най-напред — който е свикнал да живее на открито, после — който си няма пари за по-топли дрехи или който иска на всяка цена да подчертае бедността си. Току-що от техническия отдел постъпи много съществено заключение — подадох му фотографията. Това са люспици от най-обикновена поцинкована ламарина. Получават се при рязане с ножица. Сигурно я е пъхал в джоба на дънките си.
— Не е много удобно.
— Не е, но люспиците са намерени в джоба. Може би е бързал. Хубавите ножици са рядкост, а всеки майстор държи на инструмента. Ако се наложи — стиска го в зъби, но не го оставя да се подхвърля залудо. Под ноктите му е открит хоросан с циментово съдържание. Такъв материал се намери върху подметките му. Явно — строителен работник. Въпросът е — кои строителни работници използуват ламарина и хоросан? Обикновено това са майсторите по покривите. Най-често те скрояват ламаринената обшивка на земята, после я вдигат горе. Това обяснява донякъде защо е пъхал ножицата си в джоба: очевидно е бързал да разкрои ламарината, а после е обличал работните си дрехи. Почти винаги, като свършат с обшивката, ги молят да замажат отлепените капаци на керемидите. Срещу шише ракия се съгласяват, но тъй като не носят мистрии, налага им се да оплескат капаците с длан. Сигурно затова хоросанът се е набил така дълбоко под ноктите му.
— Нали си чиракувал при трънчаните — поклати глава Кирилов, — строителството ти е ясно.
— Къде ли вече не са ме лаяли псетата! — махнах нехайно. — Смущават ме няколко обстоятелства. Първо, всеки строителен работник си има някакви белези. Професионални белези — я сечиво се е отплеснало, я е падал някъде. А този мъж няма нито една драскотина по тялото си. Второ, по това време на годината никой не поправя покриви. Трето — строителните работници имат здрав сън, не налитат на сънотворните. И най-важното — той тежи осемдесет килограма. Преди да се качи горе, трябва да застраховат покрива.
— Май нищо не остана от първоначалната ти версия? — поусмихна се Кирилов, но му личеше, че е доволен от критичността ми.
— Почти във всяка версия има необикновени неща — въздъхнах. — Не съм далече от мисълта за още една възможност — студент. Ако съдим по облеклото и по съдържанието на стомаха — бедничък. Принуден е през лятото да си изкарва хляба на строежите. Там е успял да научи това-онова. Някъде е протекло, защо не и в собствената му квартира, хазайката го е помолила да поправи покрива.
— Значи все пак — редовен студент, така ли? — погледна ме Кирилов.
— Да — устоях на погледа му. — Защо?
— Мислех си дали няма да намесим и задочниците — усмихна се кисело той.
— Засега не — отсякох. — Студентството е резервен вариант. В най-скоро време ще ви докладвам дали съм изключил тази възможност.
Кирилов прочете още веднъж плана и завъртя подписа си.
— Трудна работа! — каза.
— Напротив — усмихнах се, — улеснени сме до немай-къде. — Отново му показах снимката. — Той е бил личен мъж, такъв като него не минава незабелязан.
— Но и в София не живеят петстотин души — парира ме той.
— После ще си говорим — изправих се. — Още веднъж настоявам дрехите му да останат непокътнати.
— Добре, добре — побърза да се съгласи Кирилов. Не се бе запалил както друг път, гледаше ме вяло и уморено. — Защо изглеждаш един такъв… Като наелектризиран? Май не е само от кафетата?
— И от кафетата е — рекох, — а и дяла нощ не съм мигнал.
— Че защо? — учуди се.
— Синът ми нещо… — смотолевих. — Болки в корема… Пирогов…
— Децата са така — въздъхна Кирилов. — Ако не е корем, гърло ще е. Какво излезе?
— Нищо — чукнах по масата. — Май се размина…
Като излязох от кабинета, разбрах на какво се дължеше приповдигнатото ми настроение тази заран: бях се освободил от страховете си за сина, радвах се на щастливата възможност да си гледам спокойно работата.