Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (16)

16

Призори позвъних на Батето.

— Добре че се обади — каза той. — Вчера те търсих няколко пъти.

— Защо? — изхриптях.

— Вземи детето и веднага идвайте — нареди той, усети, че е прекалил със строгостта си, добави: — Ела, ще ти кажа…

Треснах слушалката, събудих сина си и оглушал за протестите му, го качих на едно такси…

Батето ни чакаше на входа. Взря се в подутите клепачи на сина ми, поклати глава:

— Така и предполагах.

— Какво? — искаше ми се да извикам, ала едва познах гласа си.

Вместо отговор Батето кимна — „Хайде!“ — и ни поведе по коридора. Иво поизостана от нас, лекарят, без да извръща глава, ми рече:

— Биохимията му не е добра.

— Но нали… — опитах се да възразя.

— Остави ги ония изследвания — махна неприязнено Батето. — Те бяха само така… за насочване… Най-достоверна е биохимията.

— И какво ще правим сега? — попитах с пресъхнало гърло.

— Ще трябва да влезе в отделението.

— За колко време?

Батето вдигна рамене, въведе ни в кабинета си. Седна зад бюрото. Погледът му бягаше настрани.

— Ще го навиеш ли? — попита тихо и кимна към сина, който се бе облегнал на радиатора и зяпаше разсеяно през прозореца.

Свих устни в недоумение.

— Не си ли се обаждал в управлението? — повиши тон Батето.

— Не съм — рекох и отвътре ми прималя.

За първи път ми се случваше да забравя службата. Какви ли щях да ги дъвча сега! Гледах объркан ту Батето, ту сина си, като че ли очаквах отговор от тях.

— Я бягай да се оправиш там — рече лекарят, — а ние с Иво все някак ще се разберем. Той е вече голям. Нали, Иво? На колко години беше, на шестнайсет?

— На четиринайсет — промърмори синът ми недоволно, доловил, че го будалкат.

— Е, четиринайсет… Да не са малко? — разпери ръце Батето. — На четиринайсет едно време се женеха, сами си вадеха хляба.

Синът ми го гледаше с разширени от уплаха зеници, напразно се мъчеше да се усмихне.

— Хайде да пуснем баща ти — продължи да го увещава Батето. — Ние с тебе все ще се разберем.

— За какво? — предрезгавя гласът на момчето.

— Е, за какво… — вдигна рамене Батето. — За всичко. И най-вече — какво да правим с болестта ти.

Тези думи вместо да успокоят сина ми, го вдигнаха от стола, изпълниха тялото му с див, животински ужас. Разперил ръце, той се озърташе, готов да хукне — през затворената врата, през изпълнените с автомобили улици, през целия свят — докъде ли щеше да стигне? — и в този миг очите му срещнаха погледа ми. Въздъхна, отпусна се — безсилен, примирен, отчаян.

— Хайде, върви — подкани ме тихо Батето.

В следващия миг вече отстъпвах към вратата. Знаех, че е нечестно, в момента спасявах себе си, напразно заничах в очите на момчето — да ме беше погледнал, да ме беше повикал, щях да спра, да се върна, ала той стоеше прав, вгледан в краката си, притихнал, умъдрен и аз продължих да отстъпвам, уж с отмалели и ситни крачки, а отведнъж се озовах на прага, обърнах се и побягнах навън.

Скочих в първото попаднало ми такси, отпуснах се на седалката и замижах. Не помня как сме прекосили София. Като погледнах пред себе си, видях управлението — сякаш ме бяха телепортирали.

В кабинета заварих събрани момчетата от отделението. Гледаха ме, зениците им притрепкваха неспокойно. Пръв като че ли се окопити Марко:

— Бягай при Кирилов! — рече. — Издирва те под дърво и камък.

На устата ми беше да запитам — „Защо?“, — ала усетих, че ще прозвучи не на място и глупаво. Нещо се беше случило, нещо, което никога преди това не се е случвало. Хукнах нагоре по стълбите, като поглеждах часовника си — беше девет часа, долепих го до ухото си, не, нямаше лъжа, старата „Докса“ никога не бе ме подвеждала.

Кирилов ме посрещна мрачен.

— Абе ти какво… — подхвана сърдито, ала като се взря в лицето ми, току замълча, покашля и пак ме стрелна: — Нещо май… хич ни няма, а?

— Детето — кимнах и занареждах като робот, чиято програма се е объркала: — Влоши се. Наложи се пак… „Пирогов“…

— Трябваше да се обадиш — махна Кирилов, обърна се към прозореца и замълча, вгледан навън.

— Забравих — кухо, металически отекна гласът ми. — За първи път. Бях извън себе си… Просто…

— А хората ти долу се чудят какво да правят — рече той. — Само дето не играят карти. — Кирилов се обърна, изгледа ме и поклати глава.

Вдигнах рамене, едва сдържах усмивката си. Вече знаех какво се е случило тази заран в кабинета ми: момчетата на висок глас са обсъждали неуспешното ни издирване, може би са попрекалили с някоя и друга приказка по мой адрес. „Но това е хубаво! — искаше ми се да река. — Значи службата не им е омръзнала.“

— Кънев в течение ли е на задачата? — попита полковникът.

— Да — казах. — Изцяло.

— Ако днес не си в състояние да работиш, предай му командването. Не да ми се мотаят долу…

— Сам ще се оправя — промърморих. — Разрешете…

— Върви извърна се Кирилов. И по-спокойно! Децата са за това — да ни създават ядове.

Докато слизах по стълбите, си спомних: в петък бях обещал на момчетата, че ще предприемем нов ход в издирването. Навярно те вече са се помъчили да отгатнат какво съм имал наум. А аз още нищо не бях намислил. Чудех се какво да им кажа.

В стаята си влязох усмихнат. Погледнаха ме, въздъхнаха, сведоха погледи. „Признават си!“ — отбелязах и седнах зад бюрото. Прехвърлих вестниците, извадих от касата папката, поразлистих я. Печелех време, мозъкът ми трескаво работеше.

— И кое е най-важното сега? — попитах.

Погледнаха ме с недоумение, вдигнаха рамене. Кънев задържа погледа си по-дълго върху лицето ми — искаше да разбере какво става с мен. Усмихнах му се и продължих:

— Най-важното сега, както и вчера, и онзи ден, е да не губим главите си. Това — първо! Второ — предлагам още веднъж да анализираме ситуацията.

— Да анализираме? — погледна ме изкосо Кънев.

— Аха стрелнах го в упор. — Имаш нещо против?

— А! — дръпна се Кънев, хвърли съзаклятнически поглед към момчетата, но никой не го подкрепи и той добави: — Защо да съм против?

— Така ми се стори — рекох.

— Просто не виждам смисъла — заинати се той. — Анализира се нещо, което е налице, а ние… — той се запъна, търсейки по-учтиви думи. — Засега нищо.

— Празнотата също е обект на анализ — махнах припряно и раздиплих върху бюрото портретите на мъртвия. — Кадровиците казват: „Не го познаваме.“ Ами ако им липсват сетива и памет за лицата, ако те професионално, така да се каже, са лоши физиономисти? Помислете. С какво се занимават кадровиците — с хора или с документи? За тях физиономията на някого си, чертите на лицето му нямат никакво значение, не ангажират вниманието им. Документа ще си спомнят веднага, даже й номера му.

— Значи сме си губили времето напразно — вметна нацупено Кънев.

— После ще ти дам думата — скастрих го и продължих, възхитен от лекотата, с която се нижеше мисълта ми: — Хайде да поумуваме — кои длъжностни лица трябва да проявяват интерес към физиономиите на работниците, длъжни са да проявяват интерес и ако сгрешат, това би имало неприятни последици за тях. Ще се наложи дори да си бръкнат в джоба.

Момчетата ме гледаха заинтригувани и сбърчили чела, търсеха отговора на гатанката. Кънев беззвучно шаваше устни, сякаш пресмяташе нещо.

— Хайде! — плеснах с ръце като детска учителка. — Близо е до ума.

— Портиерите! — прекъсна ме Кънев. — Пропуснат ли непознат човек, моментално опират пешкира.

— Прав си — рекох, — само че по строежите все още няма портиери.

Момчетата се поусмихнаха, Кънев пламна.

— Аз по принцип… — смотолеви. — Но и това не е съвсем сигурно.

— Кое? — погледнах го изкосо.

— Че трябва да го търсим по строежите.

— Това е най-сигурното, което знаем — отсякох. — Майстор тенекеджия. И за да не губим повече време — хората, които са длъжни да познават работниците по физиономия, са касиерите. Тия, дето плащат заплатите всеки месец.

— Дори два пъти в месеца — обади се Марко.

Момчетата се умълчаха, заинтригувани от последните ми думи. Взираха се към предстоящите маршрути из учрежденските дебри, потегляха по тях, премисляха всяка крачка.

— Смятам, че задачата е ясна — рекох. — Касиерите. По старото разпределение. И пак повтарям — трябва много внимателно да разтърсваме ситото. Кънев, какво стана с допълнителния списък на строителните бригади?

— Доуточнявам го — промърмори потиснат помощникът ми.

— Срок — в сряда на обяд. И още нещо, може и да не записваш. Понякога ще ми се налага да отсъствам, ти поемаш командването.

— Често ли? — смотолеви той, мъчейки се да прикрие радостта си.

— Не знам въздъхнах. — Имам проблеми с момчето.

— Сериозно ли е? — стрелна ме крадешком и погледът му като че ли поомекна за миг, сетне в зениците му отново се настани радостната възбуда.

„Няма деца, не знае какво е!“ — помислих си и рекох.

— Още нищо не знам… Отсъствам ли, ти поемаш командването, но запомни — никакви изхвърляния!

— Е, то се знае! — кимна Кънев и побърза да се измъкне.