Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (26)

2

С разсъмването като че ли се раждах. На смътната граница между нощта и утрото нейде из болницата отекваха лениви стъпки, захлопваха се врати, сумракът се очовечаваше и аз заспивах… Сепваше ме възторженият вик на сестрата — „Хайде, термометърчето!“. Тя връхлиташе в стаята като подгонена.

Следваха обичайните утринни процедури. Започваше денят — моят кратък, моят безкраен празник. Посрещах го свеж и щастлив като никога.

Пътувах с трамвая, купувах си кифла, ненаситно пиех кафе, всяка фибра у мен се събуждаше, тялото ми се изпълваше с непозната енергия, прояснен и екзалтиран, мозъкът ми работеше трескаво. Знаех, че са броени часовете на щастието ми, стараех се нито миг да не пропусна нахалост. Още повече че ме съжаляваха, още повече че искаха да ме отпишат. А аз въпреки всички страдания бях жив, бях способен, имаше ме… Трябваше да го доказвам.

Полковник Кирилов, след като няколко пъти ми бе натяквал „Това твое дело май ще брадяса!“, преди седмица ми предложи: „Защо не прехвърлиш всичка на помощника си… а ти да си гледаш детето?“ — „Ако ме принудите да направя това — казах му, — с мене е свършено.“ Друг да ми го беше предложил, щях да викна, света да процепя, но с Кирилов не вървеше така. На него можех да му кажа истината. „Аз съм си открил тази сметка — добавих. — Аз и ще я закрия. Държа на това.“

Някак смътно, дълбоко в себе си вярвах, че ако успея да напипам следите на онзи, който е пробутал приспивателното на огромния и красив мъж, само ако успея да го изчовъркам от многолюдието край себе си, лекарите най-сетне ще могат да открият невидимия „убиец“, спотаил се в кръвта на сина ми. Тяхната победа зависеше по някакъв странен начин изцяло от моята. Ако не успеех, не трябваше и да се надявам, че синът ми ще оздравее. Това заинатено суеверие ме държеше все още прав и ненадвит.

Понякога в минута на отчаяние си мислех: „Дори да не излекуват момчето ми, дори да се случи най-лошото с него, ако лекарите все пак изтръгнат проклетия вирус от догадките си и занапред се оправят все по-успешно с него, ще се чувствам възмезден.“ Не само моето момче беше на този свят, а и мразех до полуда този незнаен вирус, сънувах го — гнусно безоко влечуго, — опитвах се да го хвана, да го стъпча, слузест и хлъзгав, той все ми убягваше.

В тези минути на ожесточено отчаяние в разума ми прескачаха огромни и ярки като искри от високо напрежение хаотични размисли за собствената ми професия. Каква ли бе ползата, че се стараехме толкова в проточилото се издирване? Красавецът отдавна е мъртъв и вече нищо не е в състояние да го върне на този свят. Дори и да установим кой го е блъснал по стръмния скат на Перловската река към небитието — кого грее тази работа? И изобщо — мислех си — фирмата ни голяма, а като погледнеш — най-обикновено поделение на погребалната служба.

Тези разсъждения уж укротяваха гнева ми, уж заглушаваха недоволството от собствената ми некадърност — издирването се влачеше безуспешно вече трети месец, — но щом се опитах да си представя човека, който поднася смъртоносната чаша, и зървах усмивката му, само усмивката зървах, все още не знаех даже убиецът мъж ли е или жена, но щом зърнех тази усмивка, и ме хващаха бесните отново…

Веднъж да го изтръгна на бял свят — казвах си, — та поне всички да разберат, че така не може.

Истината беше, че издирването ни по това време не бе се придвижило нито крачка след онзи злополучен разпит на Розалинда. Оказа се, че мъжът й не е изнасял от института никакви документи, нищо не му се губеше, а ръкописът, който така старателно криеше при срещата ни, съдържаше разширени тезиси за нов учебник по физика. Гигантът се бе заел да участва в конкурса за написване на учебник и верен на привичките си, криеше всичко, до което се бе домогвал, смятайки, че от него по-гениално няма.

Следи от Красивия не успяхме да открием в нито една картотека: нито сред престъпния контингент, нито сред строителите, нито сред студентите, нито сред занесените граждани, забравили да си платят таксите за електричеството.

Никой не го търсеше. А беше млад, силен, необикновено красив. Едно-единствено име — Жоро — и си чупи главата, ако си нямаш друга работа. Много пъти мислех, че съм стигнал до задънена улица, и бях готов да се откажа, да пратя папката към дело. Единствено идиотският облог със съдбата — ще успея, за да оздравее синът ми — ме възпираше. Единствено утрините, когато напусках болницата и пиех кафе до самозабрава, ме окуражаваха. Само те някак дискретно и отдалече ми подсказваха, че си заслужава още мъничко да поблъскам.