Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (38)

Тридесет и осма глава
Завоят на пътя

На другия ден Марила отиде в града и се върна вечерта. Анн беше отишла на Градинския склон с Дайана и като се върна, завари Марила да седи на масата, подпряла глава на ръката си. Нещо в унилата й поза накара Анн да усети студена тръпка в сърцето. Никога не беше виждала Марила да седи така отпуснато и бездейно.

— Много ли се умори, Марила?

— Да… не… Не зная — отговори Марила отпаднало и я погледна. — Сигурно съм уморена, но не съм мислила за това. Не е това.

— Ходи ли при доктора? Какво ти каза? — уплашено попита Анн.

— Да. Бях при него. Прегледа ми очите. Каза ми, че ако се откажа съвсем от всякакво четене и шиене, и ако се пазя да не плача, и ако нося очилата, които ми е предписал, мисли, че очите ми може да не се влошат и главоболията ще минат. Но ако не се пазя, каза, че положително съвсем ще ослепея след шест месеца. Ще ослепея, Анн! Само си го помисли!

След изтръгналото се несдържано възклицание на ужас, Анн помълча минута. Стори й се, че не ще може да заговори. След това каза смело, но с пресекващ глас:

— Марила, не мисли за това. Нали той ти е дал надежда. Ако се пазиш, няма да загубиш зрението си съвсем, пък ако неговите очила излекуват главоболията ти, това ще бъде много нещо.

— За мен това не е голяма надежда — каза горестно Марила. — За какво ще живея, ако не мога да чета и да шия, или да правя нещо друго такова? Все едно ще е дали съм сляпа или мъртва. А колкото за плаченето, не мога да се сдържа, когато ми е самотно. Както и да е, няма смисъл да говорим за това. Ако ми направиш чаша чай, ще ти бъда благодарна. Аз съм горе-долу капнала. Все пак недей разправя нищо за това известно време. Няма да понеса хората да идват тука да разпитват, да съчувстват и да приказват.

Когато Марила се навечеря, Анн я придума да си легне. Тогава Анн отиде в източната стая, седна пред своя прозорец на тъмно сама със сълзите си и с натежало сърце. Колко тъжно се беше обърнало всичко от вечерта, когато се беше върнала у дома! Тогава бе изпълнена с надежда и радост и бъдещето изглеждаше розово и обещаващо. На Анн се струваше, че оттогава са минали години, но преди да си легне, на устните й заигра усмивка и в сърцето настъпи мир. Беше погледнала своя дълг смело в лицето и открила в него приятел — какъвто дългът е винаги, когато го посрещнем открито.

Един следобед подир няколко дена Марила влезе бавно от двора, където беше говорила с един посетител — човек, когото Анн знаеше само по име като Джон Садлър от Кармоди. Анн се зачуди какво ли е наприказвал, та да предизвика това изражение върху лицето на Марила.

— Какво искаше господин Садлър, Марила?

Марила седна до прозореца и погледна Анн. В очите й имаше сълзи, въпреки забраната на доктора, и гласът й се пресече, когато отговори:

— Чул, че ще продавам фермата „Грийн Гейбълс“ и иска да я купи.

— Да я купи! Да купи „Грийн Гейбълс“? — Анн се чудеше дали е чула правилно. — О, Марила, да не се каниш да продадеш „Грийн Гейбълс“?

— Анн, не знам какво друго може да се направи. Премислих всичко. Ако очите ми бяха здрави, бих могла да остана тука, да наглеждам всичко и да се справям с един добър ратай. Но както е сега, не мога. Може съвсем да загубя зрението си и въобще няма да мога да се справям с нещата. О, никога не съм помисляла, че ще доживея деня, когато ще трябва да продам своя дом. Но всичко само ще изостава все повече и повече, докато никой няма да иска да ги купи. Всеки цент от нашите пари е отивал в тази банка, а има и няколко полици, които Матю е дал през есента за изплащане. Госпожа Линд ме съветва да продам стопанството и да отида да живея някъде на пансион… предполагам, при нея. Парите няма да са много — то е малко и сградите са стари, но смятам, ще са достатъчно за мене да преживявам. Аз съм благодарна, че ти си осигурена с тази стипендия, Анн. Съжалявам, че няма да имаш дом, където да се връщаш за ваканция, това е всичко, но вярвам, че все някак ще се справиш.

Марила не издържа и се разплака горчиво.

— Ти не бива да продаваш „Грийн Гейбълс“ — решително каза Анн.

— О, Анн, бих искала да не ми се налага. Но можеш сама да отсъдиш. Не мога да живея тука сама. Ще полудея от тревоги и самота. И зрението си ще загубя… сигурна съм, че ще го загубя.

— Няма да ти се наложи да останеш тука сама, Марила. Аз ще бъда при теб. Аз няма да отида в Редмънд.

— Няма да отидеш в Редмънд! — Марила вдигна повехналото си лице от ръцете и погледна Анн. — Как, какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казвам. Няма да взема стипендията. Реших го през нощта, когато ти се върна от града. Ти положително не вярваш, че бих могла да те оставя сама в твоята беда, Марила, след всичко, каквото си направила за мен. Аз мислих и правих планове. Господин Бари иска да вземе стопанството под наем идущата година. Така няма да имаш никаква грижа за това. Аз ще стана учителка. Подадох заявление за тукашното училище… обаче не вярвам да ми го дадат, защото, доколкото разбрах, настоятелите са го обещали на Гилбърт Блайт. Но мога да взема училището в Кармоди: господин Блер ми го каза снощи в дюкяна. Разбира се, това няма да е чак толкова удобно, както ако имах училището в Авонлий. Но мога да си живея и да се храня у дома и да отивам с колата до Кармоди и обратно, поне при топло време. А дори и през зимата може да си идвам всеки петък. За това нещо ще държим кон. О, аз всичко съм обмислила, Марила. И ще ти чета и няма да те оставя да тъжиш. Няма да ти е скучно, нито самотно. И ще си живеем тука така уютно и щастливо двечките, ти и аз.

Марила я слушаше като насън.

— О, Анн, аз бих могла да си живея истински хубаво, ако ти беше тука, зная. Но не мога да те оставя да се пожертваш така зарад мене. Това би било ужасно.

— Глупости! — Анн весело се изсмя. — Няма никаква жертва. Не би имало нищо по-лошо, отколкото да се откажем от „Грийн Гейбълс“ — нищо не би ме наскърбило повече. Трябва да запазим скъпата стара къща. Аз окончателно съм решила, Марила. Няма да отида в Редмънд, ще остана тук и ще бъда учителка. Не се тревожи за мен ни най-малко.

— Но твоите амбиции… и…

— Оставам си амбициозна, както и преди. Само съм променила целта на амбициите си. Ще бъда добра учителка… и ще спася твоето зрение. Освен това смятам да уча у дома, тука, и да мина малкия колежански курс сама. О, аз имам десетки планове, Марила. Обмисляла съм ги цяла седмица. Ще дам на живота тук най-хубавото, което имам, и вярвам, че той ще ми даде най-хубавото в замяна. Когато свърших с Академията, бъдещето ми се виждаше открило се пред мене като прав път. Струваше ми се, че мога да го видя не знам колко напред. Сега то прави завой. Не зная какво ме чака зад завоя, но вярвам, че е най-доброто. Той си има свое очарование, този завой, Марила. Чудя се как върви пътят оттатък завоя: има ли зелена прелест и петна от светлина и сянка… какви нови гледки… какви нови красоти… какви извивки, и ридове, и долини по-нататък.

— Не мисля, че би трябвало да ти позволя да се откажеш от нея — каза Марила, като мислеше за стипендията.

— Но ти не можеш да ми попречиш. Аз съм на шестнайсет и половина години и „упорита като муле“, както веднъж ми каза госпожа Линд — изсмя се Анн. — О, Марила, няма защо да ме съжаляваш. Не обичам да ме съжаляват, пък и няма нужда от такова нещо. От сърце се радвам за самото хрумване да остана в „Грийн Гейбълс“. Никой не би могъл да ги обича, както ти и аз, и затова трябва да ги запазим.

— Скъпото ми момиче! — предаде се Марила. — Сякаш си ми подарила нов живот. Мисля, че би трябвало да настоявам и да те накарам да отидеш в колежа, но зная, че не мога, затова няма и да се опитвам. Но аз ще ти се отплатя, Анн.

Когато в Авонлий се разчу, че Анн Шърли се е отказала да отиде в колежа и възнамерява да остане у дома и да бъде учителка, това предизвика много разисквания. Повечето от добрите хорица, без да знаят за очите на Марила, смятаха, че е глупачка. Госпожа Алан не мислеше така. Тя го каза на Анн с одобрителни думи, които накараха очите на момичето да се просълзят от удоволствие. Не беше съгласна с тях и добрата госпожа Линд. Тя дойде една вечер и завари Анн и Марила да седят на входната врата в топлия дъхав летен здрач. Те обичаха да седят там. Когато се спуснеше полумрак, белите пеперудки се разхвърчаваха из градината и уханието на мента изпълваше влажния въздух.

Госпожа Рейчъл настани обемистата си особа на каменната пейка до вратата, зад която растеше редица високи розови и жълти ружи, с продължителна въздишка на умора и облекчение.

— Да ви кажа, че се радвам да седна. Цял ден съм била на крак, а двеста фунта са доста много за един чифт крака да ги разнасят. Голяма благословия е да не си дебела, Марила. Надявам се, че оценяваш това. Е, Анн, чувам, че си се отказала от прищявката си да отидеш в колежа. Искрено се зарадвах да го чуя. Сега си стигнала в образованието дотам, докъдето е достатъчно за една жена. Аз не вярвам в това момичетата да ходят в колеж наред с мъжете и да си тъпчат главите с латински, гръцки и всички тия глупости.

— Но аз ще уча латински и гръцки въпреки това, госпожо Линд — отвърна със смях Анн. — Ще си изкарам курса по хуманитарните науки тук, във фермата „Грийн Гейбълс“, и ще уча всичко, което щях да уча в колежа.

Госпожа Линд вдигна ръце от изумление.

— Анн Шърли, че ти ще се вкараш в гроба!

— Нищо подобно. С това ще преуспея. О, няма да прекалявам. Както има една приказка, „ще си зная мярката“. Но ще имам сума свободно време през дългите зимни вечери и нямам никакво влечение към ръкоделието. Ще бъда учителка в Кармоди, нали знаете.

— Това не зная! Но мисля, че ще бъдеш учителка тука, в Авонлий. Училищното настоятелство е решило да даде училището на теб.

— Госпожо Линд! — възкликна Анн и скочи на крака от изненада. — Ами че аз мисля, че са го обещали на Гилбърт Блайт!

— Точно така. Но щом Гилбърт чул, че ти си кандидатствала за него (те са имали, знаеш ли, делово съвещание в училището снощи), отишъл при тях и им казал, че оттегля своето заявление и ги посъветвал да приемат твоето. Казал, че ще бъде учител в Белите пясъци. Разбира се, той се отказал от училището само за да услужи на теб, защото е знаел колко много искаш да останеш с Марила, и трябва да ти кажа, че според мен е било много грижовно и мило от негова страна, това е то. А и истинска саможертва, защото ще трябва да си плаща жилището и храната в Белите пясъци, и всички знаят, че ще трябва да се издържа сам, докато учи в колежа. Така настоятелите решили да те вземат теб. Малко остана да заскачам от радост, когато Томас се върна у дома и ми го каза.

— Мисля, че не би трябвало да приема — промърмори Анн. — Искам да кажа, струва ми се, че Гилбърт не би трябвало да приема да направи такава жертва заради… заради мен.

— Смятам, че не можеш вече да му попречиш. Той е подписал документите на настоятелите в Белите пясъци. Тъй че с нищо не можеш да му помогнеш сега, ако откажеш. Разбира се, ще вземеш училището. Ти ще се оправяш добре, като няма вече никой от семейство Пай. Джоузи беше последната, а тя беше една стока!… Това е то. Последните двайсет години все е имало един или друг от тия Пай в училището на Авонлий и ми се струва, че тяхната задача в живота е била да карат учителите да не забравят, че не им е мястото на земята. Божичко! Какво значи цялото това мигане и намигване от тавана на Бари?

— Дайана ми сигнализира да отида у тях — засмя се Анн. — Знаете, ние спазваме стария си обичай. Извинете ме, докато изтичам дотам и видя какво иска.

Анн се затича надолу по обраслия с детелина склон като кошута и изчезна в смърчовите сенки на Омагьосаната гора. Госпожа Линд я проследи с благ поглед.

— Има още доста много детинско в нея в известни отношения.

— Има много повече женски черти в други отношения — отвърна Марила с прозвучала за миг стара нейна рязкост.

Но резкостта не беше отличителен белег на Марила. Както госпожица Линд каза на своя Томас тази вечер:

— Марила Кътбърт е омекнала. Това е то.

Анн отиде следващата вечер на малкото гробище на Авонлий да занесе свежи цветя на гроба на Матю и да полее шотландския розов храст. Тя остана там до смрачаване — харесваше й спокойствието и тишината, тополите, шумоленето, на които приличаше на нисък приятелски говор, и шепнещите треви, които растяха на свобода между гробовете. Когато най-после си тръгна и слезе надолу по дългия рид, който се спускаше към Езерото на бляскавите води, слънцето тъкмо беше залязло и цялото Авонлий лежеше пред нея в призрачен полумрак — „убежище на древния мир“. Във въздуха се усещаше свежест, като от вятър, преминал над ливади с медено-сладка детелина. Светлинки от домашни огнища премигваха тук-там между дърветата по дворовете. Отвъд лежеше морето, мъгливо и мораво, с неговия неуморен, несекващ плисък. Западът беше пищна смесица от меки преливащи багри, а езерото ги отразяваше в още по-меки отсенки. Цялата тази красота вълнуваше сърцето на Анн и тя радостно отвори душата си пред нея.

— Скъпи мой стар свят — рече тя полугласно, — ти си много хубав и се радвам да живея в теб.

На половината път надолу по хълма висок момък излезе с подсвиркване през портата на семейство Блайт. Беше Гилбърт и свирката замря на устните му, когато позна Анн. Той учтиво свали шапка, но щеше да отмине мълком, ако Анн не беше спряла и не беше му протегнала ръка.

— Гилбърт — заговори тя е пламнали бузи, — искам да ти благодаря, че отстъпи училището на мен. Беше много мило от твоя страна… и искам да знаеш, че много ценя постъпката ти.

Гилбърт сърдечно стисна протегнатата му ръка.

— Не беше кой знае какво от моя страна, Анн. Зарадвах се, че можех да ти направя малка услуга. Наистина ли си простила старата ми грешка?

— Аз ти простих онзи ден край пристана на езерото, макар че не съзнавах това. Какво упорито глупаче съм била! Още оттогава — нека ти призная всичко докрай, — досега съжалявам.

— Ще бъдем най-добри приятели! — с ликуване каза Гилбърт. — Ние сме били родени да бъдем добри приятели, Анн. Ти си се противила на провидението достатъчно дълго. Зная, че можем да си помагаме взаимно по много начини. Ти ще продължаваш да учиш, нали? Аз също. Хайде ела, ще те изпратя до вас.

Марила с любопитство изгледа Анн, когато тя влезе в кухнята.

— Кой беше този, който се качи по пътя с тебе, Анн?

— Гилбърт Блайт — отговори Анн, ядосана на себе си, че се е изчервила. — Срещнах го по хълма на Бари.

— Не съм мислила, че сте толкова добри приятели с Гилбърт, та да приказваш половин час с него на портата — забеляза Марила с иронична усмивка.

— Не сме били, били сме добри неприятели. Но решихме, че много по-разумно ще е да бъдем добри приятели занапред. Наистина ли сме стояли там половин час? На мен ми се сториха само няколко минути. Но виждаш ли, ние сме загубили пет години приказки, които трябва да наваксаме, Марила.

Тази вечер Анн седя дълго на прозореца с чувство на радост и щастие. Вятърът шушнеше тихо във вишневите клони и до нея се издигаше уханието на мента. Звездите блещукаха над островърхите смърчове в долината и лампата на Дайана светеше през старата пролука.

Хоризонтът на Анн се беше стеснил от вечерта, когато бе седяла там, след завръщането си от Академията; но ако пътечката пред нейните крака щеше да се стесни, тя знаеше, че покрай нея ще цъфнат цветя на щастие. Очакваха я радости на усърдна работа, честни стремежи и сърдечно приятелство, и нищо нямаше да я лиши от рожденото й право на въображение или от непостижимия свят на мечтите. А винаги имаше и завои в пътя!

— Господ е на небето, всичко се нарежда в света — тихичко си пошепна Анн.