Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (12)

Дванадесета глава
Тържествена клетва и обещание

Едва следващия петък Марила чу историята за шапката с венец от цветя. Тя се върна у дома от госпожа Линд и поиска от Анн обяснение.

— Анн, госпожа Рейчъл казва, че миналата неделя си отишла на черква, издокарана с глупав венец от шипки и лютичета на шапката. Откъде, за Бога, ти е дошла на ум тази измишльотина? Хубава картинка трябва да си била!

— О, зная, че розово и жълто не ми отиват — започна Анн.

— „Отиват“, глупости! Смешното е било да сложиш цветя на шапката си, без значение с какъв цвят са били. Ти си ужасно досадно дете!

— Не виждам защо да носиш цветя на шапката ще е по-смешно, отколкото на роклята — протестира Анн. — Много момиченца имаха букетчета, забодени на роклите. Каква е разликата?

Марила не се поддаде да бъде откъсната от безопасното конкретно положение и въвлечена в несигурните пътища на отвлечени разсъждения.

— Не ми отговаряй така, Анн. Било е много глупаво от твоя страна да направиш такова нещо. Да не ми изиграеш пак някой такъв номер. Госпожа Рейчъл казва, че е щяла да потъне в земята, когато те видяла да влизаш така разкрасена. Не е могла да се доближи достатъчно, за да ти каже да ги махнеш, преди да е станало твърде късно. Казва, че хората говорили за това ужасни неща. Разбира се, те си мислят, че на мен толкова ми стигал умът да те пусна, разкрасена по този начин.

— О, толкова съжалявам — отговори Анн със сълзи на очите. — Не съм мислила, че ще имаш нещо против. Шипките и лютичетата бяха толкова сладки и хубави и аз си помислих, че ще изглеждат чудесно на шапката ми. Много момиченца имаха изкуствени цветя на шапките. Страх ме е, че ще ти създавам ужасни неприятности. Може би ще е по-добре да ме изпратиш обратно в сиропиталището. Това би било ужасно. Мисля, че не бих могла да го издържа; най-вероятно ще се разболея от туберкулоза. Толкова съм слаба без друго, нали знаеш. Но то ще е по-добре, отколкото да бъда такова изпитание за теб.

— Глупости — каза Марила, ядосана на себе си, че е разплакала детето. — Не искам да те изпращам обратно в сиропиталището, това е сигурно. Единственото, което искам, е да се държиш както другите момиченца и да не ставаш за присмех. Не плачи повече. Имам за тебе една новина. Дайана Бари се върна у дома днес следобед. Аз ще отида горе, да видя не мога ли да взема назаем от госпожа Бари кройка за пола, и ако искаш, може да дойдеш с мене да се запознаеш с Дайана.

Анн се изправи, стиснала ръце, със сълзи още блестящи на бузите; кърпата за чинии, която поръбваше, падна на пода, без тя да я забележи.

— О, Марила, страх ме е, сега, когато то е станало, мен наистина ме е страх. Ами ако не ме хареса! Това ще е най-трагичното разочарование в моя живот.

— Хайде, не изпадай в паника. И бих искала да не употребяваш такива дълги думи. Те звучат толкова смешно в устата на малко момиченце. Аз мисля, че ще се харесаш много на Дайана. Майка й е тази, за която трябва да държиш сметка. Ако тя не те хареса, няма да има значение колко много те харесва Дайана. Ако е чула за избухването ти пред госпожа Линд и за отиването на черква с лютичета на шапката, не зная какво ще си помисли за тебе. Трябва да бъдеш учтива, да се държиш прилично и да не се впускаш в твоите смайващи речи. Боже Господи, и туй дете сега ако не се е разтреперило!

Анн наистина трепереше. Лицето й беше бледо и напрегнато.

— О, Марила, и ти би се развълнувала, когато се каниш да се запознаеш с момиченце, което се надяваш да ти стане сърдечна приятелка и чиято майка може да не те хареса — каза тя и забърза да си вземе шапката.

Те отидоха до Градинския склон по пряката пътека през поточето и нагоре по хълма с еловата горичка. Когато Марила почука, госпожа Бари излезе на кухненската врата. Тя беше височка черноока и чернокоса жена с много решителна извивка на устата. Беше известна с това, че била много строга с децата.

— Здравейте, Марила — сърдечно поздрави тя. — А това е, предполагам, момиченцето, което сте си взели?

— Да, това е Анн Шърли — отговори Марила.

— Пише се с двойно „н“ — задъхано добави Анн, която макар и разтреперана и развълнувана, беше твърдо решила да не стават грешки с тази важна подробност.

Госпожа Бари не я чу или не я разбра и само се ръкува и каза любезно:

— Как си?

— Аз съм добре със здравето, макар и да съм доста объркана душевно, благодаря ви, госпожо — сериозно отговори Анн. След това добави настрана на Марила с доста височък шепот: — Нали нямаше нищо слисващо в това, Марила?

Дайана седеше на кушетката и четеше книжка, която остави, когато влязоха гостите. Тя беше много хубаво момиченце с майчините си очи и коса, розови бузки и весело изражение, наследено от баща й.

— Това е моята дъщеричка Дайана — каза госпожа Бари. — Дайана, може да заведеш Анн вън в градината и да й покажеш цветята си. То ще е по-добре за тебе, отколкото да си напрягаш очите с тази книга. Дайана чете действително прекалено много — обърна се тя към Марила, когато двете момичета излязоха — и аз не мога да я спра, защото баща й я поощрява и й помага. Вечно е забила нос в книга. Радвам се, че има изгледи за другарка по игра. Може би това ще я накара да излиза повече навън.

Вън, в градината, озарена от меката светлина на залеза, която проникваше между тъмните стари ели на запад, Анн и Дайана стояха и се гледаха свенливо една друга през леха разкошни тигрови лилии.

Градината на Бари представляваше дебри от цветя, които биха очаровали сърцето на Анн по време, по-малко напрегнато от неизвестността на бъдещето. Тя беше обкръжена от огромни стари върби и високи ели, под които вирееха цветя, които обичат сянка. Правилни пътеки под прав ъгъл, точно очертани с мидени черупки, я прорязваха като влажни червени панделки, а в лехите помежду им буйно цъфтяха старовремски цветя. Имаше разкошни огромни тъмночервени божури, бели благоуханни нарциси и бодливи сладки шотландски рози, сини, розови и бели кандилки, мента, купчинки катринки, морава аретуза, множество бели детелини с нежни и дъхави перести клонки, яркочервени огнени пламъци, издигнали се над бели мускусни рози — това беше градина, където слънцето се бавеше, пчелите бръмчаха, а ветровете, подлъгани да безделничат, тихичко мърмореха и шумоляха.

— О, Дайана — почти шепнешком пророни най-после Анн със стиснати ръце, — мислиш ли… о, дали мислиш, че можеш малко да ме харесаш… колкото да станеш моя сърдечна приятелка?

Дайана се изсмя, Дайана винаги се смееше, преди да заговори.

— Ами, струва ми се, да — каза тя искрено. — Ужасно се радвам, че си дошла да живееш във фермата „Грийн Гейбълс“. Ще бъде хубаво да имам с кого да играя. Тук наблизо няма друго момиче, с което да играя, нито имам достатъчно големи сестри.

— Ще се закълнеш ли да бъдеш завинаги моя приятелка? — настойчиво попита Анн.

Дайана бе поразена.

— Ами че то е ужасен грях да се кълнеш — отговори тя с укор.

— О, не, както се кълна аз. Имам два вида клетви, да знаеш.

— Никога не съм чувала, освен за един вид — възрази със съмнение Дайана.

— Наистина ти казвам, има и друг. О, той никак не е греховен. Той само значи да се кълнеш и да обещаваш тържествено.

— Е, с такова нещо съм съгласна — реши с облекчение Дайана. — Как се прави то?

— Трябва да се хванем за ръцете, ей така — сериозно обясни Анн. — Трябва да бъде над течаща вода. Ние просто ще си представим, че тая пътечка е течаща вода. Аз първа ще кажа клетвата: Тържествено се кълна да бъда вярна на приятелката си Дайана Бари, докато светят слънцето и луната. Сега ти ще го повториш и ще сложиш моето име.

Дайана повтори клетвата със смях преди и след нея. После добави:

— Ти си странно момиче, Анн. И по-рано ми бяха казали, че си странна. Но струва ми се, че ще те обикна наистина.

Когато Марила и Анн си тръгнаха, Дайана отиде с тях чак до дървения мост. Двете момиченца вървяха прегърнати. При поточето се разделиха с много обещания да прекарат следващия следобед заедно.

— Е, намираш ли, че Дайана е сродна душа? — запита Марила, когато се заизкачваха през градината на „Грийн Гейбълс“.

— О, да — блажено въздъхна Анн, без да долови никакъв сарказъм от страна на Марила. — О, Марила, в този миг аз съм най-щастливото момиче на Принц Едуардовия остров. Уверявам те, че довечера ще се моля с истинско голямо желание. Дайана и аз ще изградим утре къщичка за игри в брезовата горичка на господин Уилям Бел. Мога ли да взема тия парчета от счупени чинии, дето са в бараката за дърва? Рождения ден на Дайана е през февруари, а моят — през март. Не мислиш ли, че е много странно съвпадение? Дайана ще ми даде книга за четене. Тя казва, че е чудесна и страхотно увлекателна. Ще ми покаже едно място далече в гората, където имало чудни цветенца. Не мислиш ли, че Дайана има много замечтани очи? Бих искала моите очи да са замечтани. Дайана ще ме научи да пея една песен, наречена „Нели в лешниковия дол“. Ще ми даде картина, да я закача в моята стая; била съвършено прекрасна картина, тя казва: красива жена с бледосиня копринена рокля. Дал й я един търговец на шевни машини. Бих искала да имам нещо да дам на Дайана, но тя е толкова по-дебела; казва, че би искала да бъде слаба, защото е толкова по-изящно, но ме е страх, че го казва само за да ме утеши. Някой ден ще отидем на морския бряг да събираме миди. Решихме да наречем извора долу край дървения мост „Бълбукането на дриада“. Не е ли това чудесно елегантно име? Чела съм едно време приказка за извор с това име. Дриада е един вид пораснала фея, струва ми се.

— Добре, единствената ми надежда е, че няма с приказките си да вкараш Дайана в гроба — каза Марила. — Но помни, че всичко това са твои планове, Анн. Ти няма да играеш през цялото време, нито по-голямата част от него. Ти ще си имаш определена работа и тя ще трябва да бъде свършвана на първо място.

Аннината чаша на щастието бе пълна, а покрай Матю дори преля. Беше току-що се върнал у дома от ходене на покупки в Кармоди и стеснително извади някакво пакетче от джоба си и го подаде на Анн, като погледна умолително Марила.

— Чух те да казваш, че обичаш шоколадови бонбони, та ти донесох малко — рече той.

— Хм! — изсумтя Марила. — Те ще й развалят зъбите и стомаха. Хайде, хайде, дете, не гледай толкова тъжно. Можеш да си ги ядеш, щом Матю е отишъл и ти ги е купил. По-добре е било да ти донесе ментови бонбони. Те са по-здравословни. Да не се разболееш, като ги изядеш всичките наведнъж.

— О, не, разбира се, няма — припряно заяви Анн. — Тая вечер ще изям само един, Марила. И половината от тях може да дам на Дайана, нали? Другата половина ще ми бъдат дваж по-сладки, ако дам малко и на нея. Чудесно е, като си помисля, че имам нещичко да й дам.

— Трябва да го кажа за детето — заговори Марила, след като Анн се прибра в своята таванска стая, — тя не е свидлива. Радвам се, защото от всичките недостатъци най-много ненавиждам свидливостта у едно дете. Божичко, само три седмици са минали, откакто е дошла у нас, а ми се струва сякаш е била тук винаги. Не мога да си представя къщата без нея. Сега няма защо да ме гледаш, като че ли ми казват „Нали ти го казах“, Матю. То е достатъчно лошо за една жена, но е нетърпимо у един мъж. Аз съм напълно съгласна да призная, че се радвам, дето се съгласих да задържим детето и вече я обикнах, но не ми го търкай на носа, Матю.