Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (13)

Тринадесета глава
Радостите на очакването

— Време е Анн да се прибере да шие — каза си Марила, като погледна часовника, а сетне навън, към жълтия августовски следобед, където всичко дремеше в жегата. — Тя остана да играе с Дайана половин час повече, отколкото й позволих; а сега кацнала там на дървата и разправя на Матю, мели врели-некипели, а прекрасно знае, че трябва да си гледа работата. Пък той, разбира се, я слуша като последен хапльо. Никога не съм виждала такъв занесен човек. Колкото повече му говори и колкото по-чудати неща му разправя, толкова повече й се възхищава, както го гледам. Анн Шърли, веднага да се прибереш тука, на минутата, чуваш ли ме!

Редица откъслечни почуквания на западния прозорец накараха Анн да пристигне бегом от двора, с блеснали очи, леко порозовели бузи, с разпусната коса, развяла се зад гърба й в огнен поток.

— О, Марила! — възкликна тя, задъхана. — Идущата седмица ще има пикник на Неделното училище… в ливадата на господин Хармън Андрюс, до самото Езеро на бляскавите води. А госпожа Бел, жената на директора, и госпожа Рейчъл Линд ще направят сладолед, само си помисли, Марила, — сладолед! И, о, Марила, може ли и аз да отида?

— Ако обичаш, само погледни часовника, Анн. Кога ти казах да се прибереш?

— В два часа… но не е ли това чудесно за пикника, Марила? Моля ти се, може ли и аз да отида? О, никога не съм била на пикник… мечтала съм за пикници, но никога не съм…

— Да, аз ти казах да дойдеш в два часа. А сега е три без четвърт. Бих искала да знам, защо не си ме послушала, Анн.

— Че аз исках да дойда, Марила, ама много исках. Но ти нямаш представа колко прекрасен е Райският кът. И после, разбира се, трябваше да разправя на Матю за пикника. Матю умее така чудесно да слуша. Моля ти се, ще ми позволиш ли да отида?

— Ще трябва да се научиш да не се поддаваш на очарованието на Райския — как го нарече. Когато ти кажа да се върнеш в определен час, имам предвид това време, а не половин час по-късно. И няма защо да спираш по пътя на приказки с отзивчиви слушатели. Колкото за пикника, разбира се, можеш да отидеш. Ти си ученичка в Неделното училище и не виждам защо да не ти разреша, щом всички други момиченца отиват.

— Но… но… — запъна се Анн. — Дайана казва, че всеки трябва да донесе кошничка с ядене. Както знаеш, аз не умея да готвя, Марила, и… и… няма да ми е чак толкова криво да отида на пикника без буфан ръкави, но ще се чувствам ужасно унизена, ако трябва да отида без кошничка. Тая мисъл ме тормози, откакто Дайана ми го каза.

— Е, няма да те тормози повече. Аз ще ти опека нещо да го сложиш в кошницата.

— О, скъпа, добричка Марила! О, ти си толкова добра с мене! О, аз съм ти толкова задължена!

Като свърши със своите „О!“, Анн се хвърли в прегръдките на Марила и възторжено я зацелува по повехналите бузи. За първи път през целия й живот детски устни бяха допрели лицето на Марила по свой почин. И пак я развълнува това внезапно чувство на удивителна наслада. Тайно тя беше безгранично зарадвана от импулсивната милувка на Анн и тъкмо това може би я накара грубовато да каже:

— Хайде, хайде, остави тия празни целувки. Бих предпочела да вършиш всичко точно, както ти казвам. Колкото за готвенето, смятам да започна да ти давам уроци тия дни. Но ти си толкова завеяна, Анн, че все чакам да видя дали няма да улегнеш малко и да се научиш на разсъдливост, преди да започна. Трябва да мислиш за това, което правиш, когато готвиш, и да не разпиляваш мислите си за какво ли не на тоя свят. Сега, вземи си ръкоделието и довърши карето преди чая.

— Не ги обичам тези шарени карета — каза Анн печално, като порови в кошничката си и с въздишка седна пред купчинка червени и бели ромбчета. — Мисля, че шиенето на някои неща е приятно, но няма простор за въображението в тази шарения. Само един малък ръб идва след друг и като че ли никога никъде не стигаш. Но разбира се, предпочитам да съм Анн от фермата „Грийн Гейбълс“, която шие каре от разноцветни парченца плат, отколкото Анн от кое да е друго място, което не прави нищо друго, освен да играе. Обаче бих искала, като шия тия парчета плат, времето да тече толкова бързо, колкото когато играя с Дайана. О, ние прекарваме времето си толкова чудесно, Марила! Повечето от въображението трябва да дойде от мен, но аз лесно се справям с това. Дайана е направо безупречна във всичко друго. Знаеш ли го това малко парче земя оттатък поточето, дето е между нашето стопанство и стопанството на господин Бари. То е на господин Уилям Бел и точно в ъгъла има кръг от брези — едно най-романтично местенце, Марила. Нашата къща за игри, на Дайана и моя, е там. Ние я наричаме „Райски кът“. Не е ли поетично това име? Уверявам те, че ми отне доста време да го измисля. Не можах да заспя почти цяла нощ, докато ми хрумна. Тогава, тъкмо когато заспивах, проблесна като вдъхновение. Дайана бе възхитена, когато го чу. Наредихме си я къщата отлично. Трябва да дойдеш да я видиш, Марила… Нали ще дойдеш? Имаме за сядане големи, грамадни камъни, целите покрити с мъх, и дъски за полици, поставени между две дървета. И сме наредили на тях всичките си чинии. Разбира се, те всичките са изпочупени, но най-лесното нещо на света е да си представяме, че са здрави. Има едно парче от чиния с нарисувано на нея клонче червен и жълт бръшлян, то е особено красиво. Него го държим в гостната, а там държим и вълшебното огледало. Вълшебното огледало е прекрасно като мечта. Дайана го намери в гората зад техния кокошарник. В него има безброй небесни дъги — мънички дъгички, които още не са пораснали, и майката на Дайана й казала, че то се е отчупило от висяща лампа, която имали едно време. Но по-хубаво е като си представяме, че вълшебниците са го изгубили една нощ, когато са имали бал, затова го наричаме „Вълшебното стъкло“. Матю ще ни направи маса. О, това малко кръгло вирче там, в ливадата на господин Бари, нарекохме „Ракитак“. Взех това име от една книга, която Дайана ми даде да чета. Беше вълнуваща книга, Марила. Героинята имаше пет обожатели. Аз бих се задоволила с един, а ти? Била е много хубава и преживяла големи беди. Можела да припадне, щом си поиска. Бих искала да мога да припадам, а ти не би ли искала, Марила? Толкова е романтично! Но аз съм наистина много здрава, макар че съм толкова слаба. А ми се струва, че започвам да пълнея. Не мислиш ли, че напълнявам? Всяка сутрин, като ставам, гледам си лактите, дали не проличават трапчинки. Дайана има нова рокля с ръкави до лактите. С нея ще отиде на пикника. О, надявам се, че ще бъде много хубаво идущата сряда. Чувствам, че не ще мога да понеса разочарованието, ако се случи нещо, което да ми попречи да отида. Предполагам, че ще го преживея, но съм сигурна, че цял живот ще съжалявам. Няма да има значение, ако съм била на сто пикника през следващите години — те няма да ме възнаградят за пропускането на този. Щяло да има лодки в Езерото на бляскавите води… и сладолед, нали ти казах. Никога не съм опитвала сладолед. Дайана се помъчи да ми обясни какво е то, но сладоледът май е едно от онези неща, които човек не може да си представи.

— Анн, ти говориш, без да млъкнеш десет минути, гледай по часовника — прекъсна я Марила. — Сега, само от любопитство виж дали можеш да си държиш езика зад зъбите също толкова време.

Анн задържа езика си, както й се каза. Но после до края на седмицата говори за пикника и мисли за пикника, и сънува пикника. В събота валя и тя се докара до такова състояние от страх да не би дъждът да продължи чак до сряда, че Марила я накара да ушие още едно каре за успокояване на нервите.

В неделя, на връщане от църквата, Анн довери на Марила, че я побили студени тръпки, когато свещеникът съобщил за пикника от амвона.

— Такива тръпки ме полазиха нагоре-надолу по гърба, Марила! Струва ми се, дотогава вътрешно не съм вярвала, че наистина ще има пикник. Без да искам, бях се страхувала, че само съм си го въобразявала. Но когато свещеникът казва нещо от амвона, трябва да му се вярва.

— Ти твърде много се увличаш от всичко, Анн — въздъхна Марила. — Страх ме е, че те чакат множество разочарования в живота.

— О, Марила, в чакането да се сбъднат неща се крие половината удоволствие от тях — възкликна Анн. — Може да не се сбъднат тези неща, но нищо не може да ти попречи на удоволствието да чакаш сбъдването им: Госпожа Линд казва: „Блажени са онези, които не очакват нищо, защото няма да бъдат разочаровани.“ Но аз мисля, че ще е по-лошо да не очакваш нищо, отколкото да бъдеш разочарован.

В този ден Марила беше отишла на църква, както винаги, с аметистовата си брошка. Тя винаги отиваше на черква с аметистовата си брошка. Би го сметнала горе-долу за светотатство да не си я сложи — все едно, че е забравила Библията или десетте цента за дискоса. Аметистовата брошка беше най-скъпоценното притежание на Марила. Един вуйчо — моряк, беше я подарил на майка й, която на свой ред я беше завещала на Марила. Тя представляваше старомоден овал с кичур от майчината й коса, обкръжен с ръб от фини аметисти. Марила разбираше твърде малко от скъпоценни камъни, за да може да прецени колко хубави бяха в действителност аметистите, но мислеше, че са много красиви, и с удоволствие си даваше сметка за виолетовото им блещукане до шията й върху хубавата й сатенена рокля, макар да не можеше да го види.

Анн бе неизказано възхитена, когато видя брошката за първи път.

— О, Марила, това е наистина разкошна брошка! Не разбирам как можеш да внимаваш в думите на проповедта и на молитвите, когато си с нея. Аз не бих могла, сигурна съм. Аз мисля, че аметистите са великолепни. Едно време мислех, че така изглеждат брилянтите. Много отдавна, преди изобщо да бях виждала брилянти, четох за тях и се мъчех да си представя как изглеждат. Мислех си, че са чудесно бляскащи лилави камъни. Когато един ден видях истински брилянт на пръстена на една дама, толкова се разочаровах, че заплаках. Разбира се, той беше много хубав, но това не беше моята представа за брилянт. Ще ми дадеш ли да подържа брошката една минутка, Марила? Вярваш ли, че аметистите може да са душите на добри теменужки?