Йохана Спири
Хайди и Клара (1)

Първа глава
Приготовления за пътуване

Докторът крачеше по широката улица към дома на Зеземан. Беше слънчево септемврийско утро, светло и прекрасно. Но докторът се взираше мрачно в бялата каменна настилка по пътя и дори не поглеждаше блестящото небе. На лицето му беше изписана необичайна за него тъга. След смъртта на жена си той остана сам с единствената си дъщеря. Но преди няколко месеца смъртта му отне и нея. Оттогава господин докторът бе изгубил обичайната си веселост. Живееше сам и тъжен.

Себастиян посрещна госта извънредно радушно. Поклони му се дълбоко и изобщо се държа като истински предан слуга — защото господин докторът беше не само пръв приятел на господаря на дома и дъщеричката му, но с добротата си бе спечелил сърцата и на цялата прислуга.

— Всичко наред ли е, Себастиян? — както винаги попита любезно докторът и тръгна нагоре по стълбите, следван от прислужника.

— Радвам се, че дойде! — провикна се сърдечно господин Зеземан и стана да посрещне приятеля си. — Трябва да поговорим още веднъж за пътуването до Швейцария. Искам изрично да чуя от теб, че настояваш на предишното си решение. Но трябва да ти кажа, че в последно време състоянието на Клара решително се подобри.

— Скъпи Зеземан, как ме посрещаш! — отговори с усмивка новодошлият и се разположи срещу приятеля си. — Толкова ми се иска майка ти да беше тук. С нея човек може да се разбере веднага. С теб обаче е съвсем различно. Готов си да ме викаш по три пъти на ден, за да ти кажа все едно и също.

— Да, да, прав си, разбирам, че ти досаждам. Но и ти ме разбери, добри ми приятелю. Знаеш ли колко ми е трудно да откажа на детето си нещо, което твърдо съм му обещал и което то очаква с такава радост ден и нощ в продължение на няколко месеца? Последните седмици бяха ужасни, но Клара понесе всичко с безкрайно търпение, все с надеждата, че пътуването до Швейцария наближава и че скоро ще види родното място на малката Хайди. А сега искаш да застана пред доброто си дете, което и без това е лишено от твърде много неща, и да зачеркна окончателно тази негова надежда!

— Зеземан, така трябва — отговори твърдо докторът и като видя колко унил и нещастен изглежда приятелят му, продължи съчувствено: — Трябва да гледаш трезво на нещата. Последното лято беше наистина много трудно за Клара. Ако сега й позволя да предприеме това дълго пътуване, последствията могат да бъдат наистина страшни. Освен това е вече септември, а в Алпите застудява рано. Дните стават все по-кратки и Клара в никакъв случай няма да може да остава дълго време навън, камо ли да прекарва нощите в хижата. Пътят от баните Рагац до планината сигурно трае няколко часа, а от селото нататък ще трябва да я носят в кресло. Накратко, Зеземан, не е възможно! Готов съм да дойда с теб и да обясня всичко на Клара, тя е разумно момиче и ще разбере. Ето какъв план имам: следващата година ще заминете за Рагац още през май. Тя ще се лекува там, докато в планината стане топло. През летните месеци ще може да се качва на пасището за по няколко часа на ден. Надявам се, че тогава ще има достатъчно сили и ще може да се наслаждава истински на тези излети, за разлика от сега. Разбери най-после, Зеземан, ако искаме да запазим детето ти в добро здраве, трябва да го гледаме като рохко яйце, да го пазим и от най-малкото сътресение.

Господин Зеземан, който седеше и слушаше с израз на тъжно примирение, изведнъж стана.

— Докторе — извика той, — кажи ми честно, имаш ли все още някакви надежди, че Клара ще се оправи?

Докторът сви рамене.

— Малки — отвърна тихо той. — Но защо не помислиш малко и за мен, скъпи приятелю? Разбери, ти имаш дете, което те обича и винаги те посреща с радост. Никога не се връщаш в опустяла къща, никога не сядаш сам на масата. Клара също живее добре в твоя дом. Може би се лишава от някои неща, нормални за здравите момичета, но в други отношения се ползва с изключителни предимства. Не, Зеземан, не бива да се оплакваш, ти си имаш близко същество до себе си, а аз… аз останах съвсем сам.

Господин Зеземан беше станал и се разхождаше с големи крачки из стаята. Винаги правеше така, когато го занимаваше някоя важна мисъл. Изведнъж той застана пред приятеля си.

— Хрумна ми нещо чудесно, докторе! Не мога повече да те гледам такъв умислен! Къде изчезна старият веселяк? Трябва да се махнеш за известно време от този душен град, това ще бъде най-добрият лек за теб. Предлагам ти да отидеш в Швейцария, вместо нас, и да посетиш Хайди в родния й дом, от името на всички ни.

Докторът остана смаян от предложението и понечи да възрази, но Зеземан не му остави време да го стори. Той беше толкова зарадван от неочакваната си идея, че улови приятеля си за ръка и го изведе от стаята. Искаше веднага да каже на дъщеря си какво е намислил. Клара винаги се радваше на идването на добрия доктор, който открай време се грижеше за нея с най-голямо внимание. Всеки път, когато я посещаваше, разказваше по нещо весело и интересно. Клара много добре разбираше защо в последно време това не му се удаваше и по цели дни мислеше как би могла да върне предишната му веселост. Като го видя, тя се усмихна, протегна му ръка и го помоли да седне до нея. Господин Зеземан също придърпа един стол, улови дъщеричката си за ръка и веднага заговори за новата си идея — колко хубаво било, че му хрумнала точно сега. Той се опита да смекчи неприятната новина, че самата Клара сега не е в състояние да замине, и набързо премина към описание на благотворното въздействие, което пътуването в планината щяло да окаже на техния добър приятел.

Сълзите на Клара, разбира се, не закъсняха и скоро замъглиха сините й очи, макар че тя полагаше отчаяни усилия да ги задържи. Горката, знаеше, че татко й не обича да я вижда разплакана, но не можеше лесно да понесе удара, че няма да пътува. През всички дълги, самотни часове перспективата да замине при Хайди беше единствената й радост и утеха. Но Клара разбираше, че не бива да хленчи, че нейният добър баща й отказва само онова, което не е добро за нея. Затова преглътна сълзите си и се вкопчи в последната надежда, която й оставаше. Улови ръката на господин доктора, помилва я и прошепна умолително:

— О, моля ви, господин докторе, идете при Хайди, а като се върнете, ще ми разкажете всичко. Толкова искам да науча как е там горе, какво прави Хайди, как са дядото и Петер… И козичките, тя толкова обичаше да ми разправя за тях! Ще ви дам подаръци за Хайди. Вече съм приготвила всичко, не съм забравила и бабата. Моля ви, господин докторе, направете го заради мен! А през това време аз ще пия рибено масло, колкото ми заповядате!

Не е съвсем сигурно дали това обещание изигра решаваща роля, но господин докторът се усмихна и отговори:

— Разбира се, че ще отида, мила Клара. Знаеш, че и аз, и татко ти много искаме да те видим един ден здрава и сме готови да направим всичко за това. А кога да замина, и това ли вече си определила?

— Най-добре още утре сутринта, господин докторе — отговори бързо Клара.

— Детето има право — намеси се бащата. — Времето е хубаво, няма защо да се бавиш.

Господин докторът не можа да се сдържи и се засмя.

— След малко ще започнеш да ме обвиняваш, че още съм тук, Зеземан! Май трябва да побързам и да си тръгна, преди да си ме изгонил.

Той понечи да стане, но Клара го задържа. Първо трябваше да му заръча някои неща за Хайди и да му обясни най-подробно какво да разгледа там, за да може после да й го опише. Денкът с подаръците за Хайди щял да му бъде изпратен по-късно, защото госпожица Ротенмайер трябвало да го опакова много внимателно; а госпожицата все още била на разходка в града и, както докторът знаел, нямало да се върне много скоро.

Господин докторът обеща тържествено да предаде всичко дума по дума, да тръгне на път, ако не още рано сутринта, то някъде около обед, а при завръщането си да разкаже подробно за всичко, което е видял и преживял.

Прислугата в един дом често има странната способност да узнава какво става с господарите, дълго преди те да са благоволили да ги осведомят за намеренията си. Изглежда, Себастиян и Тинете също притежаваха тази дарба, защото още докато господин докторът слизаше по стълбите, следван от Себастиян, Тинете влезе в стаята на Клара, повикана от нетърпелив звън.

— Идете да напълните тази кутия със съвсем пресни меки сладкиши, които поднасяте с кафето, Тинете — рече Клара и посочи кутията, която отдавна беше приготвена на масата.

В това време Себастиян отвори вратата пред господин доктора, поклони се с обичайната си учтивост и каза важно:

— Моля господин доктора да има добрината да предаде на младата мамзел поздрави и от Себастиян.

— Я виж ти, Себастиян — отвърна любезно господин докторът. — Откъде разбрахте, че заминавам?

Себастиян се покашля смутено.

— Аз съм… аз бях… и аз вече не знам… Ах, да, сега си спомням: тъкмо минавах случайно през трапезарията, когато чух да произнасяте името на госпожичката. И нали знаете как става, човек започва да си мисли разни неща, свързва едното с другото и така… по този начин…

— Да, да, ясно — усмихна се господин докторът. — И колкото по-дълго разсъждавате, толкова по-добре разбирате. Довиждане, Себастиян, разбира се, че ще предам поздравите ви.

Господин докторът тъкмо излизаше навън, когато се натъкна на неочаквано препятствие: силният вятър бе попречил на госпожица Ротенмайер да се поразходи, както обикновено и тя се прибираше у дома. Когато понечи да прекрачи прага, един силен порив на вятъра изду шала, в който се бе увила, и тя заприлича на кораб с опънати платна. Докторът й направи път да мине, но госпожица Ротенмайер държеше на всяка цена да поздрави както подобава човека, към когото хранеше особена признателност и доверие. Решена да прояви учтивост, тя също се отдръпна назад. Известно време двамата стояха един срещу друг и всеки отстъпваше на другия правото да влезе пръв. Изведнъж духна толкова силен вятър, че госпожица Ротенмайер полетя право към доктора с издути платна. Той едва успя да я избегне. Дамата се понесе като вихър към стълбите и с голяма мъка успя да се спре. Природната стихия бе развалила настроението й, но докторът умееше да се справя с неприятните положения и скоро я успокои. Той й съобщи, че утре възнамерява да замине за Швейцария, и най-учтиво я помоли да опакова подаръците за Хайди така, както само тя умее. После се поклони и се сбогува.

Клара очакваше, че й предстоят няколко малки битки с госпожица Ротенмайер, преди икономката да даде съгласието си за изпращане на всички неща за Хайди. Но този път Клара се излъга: госпожица Ротенмайер беше в отлично разположение на духа и не направи нито едно възражение. Нещо повече, тя веднага разчисти голямата маса, нареди върху голия плот всички дребни и по-едри неща, събрани от момичето, и започна да ги подрежда в голям денк пред очите на Клара. Работата й не беше никак лека, защото вещите бяха безброй. На първо място, дебело палто с качулка, с което Хайди можеше да посещава старата баба и през зимата, без да се налага дядо й да я увива в дебелия чувал и да я носи на ръце.

Второ, дебел вълнен шал за бабата, за да се увива цялата в него и да не мръзне, когато зимният вятър прониква през изгнилите дъски на старата къща. Трето, голяма кутия със сладкиши, определена също за бабата, за да не пие кафето си все с хляб. Следваше един огромен колбас: първоначално Клара го бе определила за Петер, за да разнообрази малко храната му, която се състоеше изключително от хляб и сирене. Но после тя промени решението си, защото се бе уплашила, че в радостта си козарчето ще го изгълта наведнъж. Затова заръча саламът да бъде предаден на майка му Бригите, тя да отреже част от него за себе си и за бабата, а остатъка да дава на Петер на строго определени порции. Следващият подарък беше чувалче с тютюн — за дядото, който обичаше да изпушва по една лула, докато седи вечер пред хижата. Накрая бяха предвидени безброй тайнствени торбички, вързопчета и кутийки. В тях имаше скрити десетки изненади за Хайди, които със сигурност щяха да я зарадват. Когато госпожица Ротенмайер най-после свърши, на пода лежеше огромен денк, грижливо увит и овързан. Госпожица Ротенмайер се взираше със задоволство в творението си и дълбокомислено си повтаряше, че опаковането е истинско изкуство. От своя страна, Клара хвърляше към денка радостни погледи, защото си представяше как Хайди подскача около него и се смее.

Появи се Себастиян, с усилие метна денка на рамо и се отправи с бързи крачки към дома на господин доктора.