Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (33)

Тридесет и трета глава
Концертът в хотела

— Непременно да си сложиш роклята от органдин, Анн — настойчиво я съветваше Дайана.

Двете бяха в източната таванска стая, беше едва привечер — чуден жълто-зелен полумрак с ясно синьо безоблачно небе. Голяма пълна луна, бледото сияние, на която преминаваше в ярък сребърен блясък, грееше над Омагьосаната гора; въздухът бе изпълнен със сладки летни звуци — сънено чуруликане на птички, капризен полъх на лекия ветрец, далечни гласове и смях. Обаче в стаята на Анн транспарантът беше спуснат и лампата запалена, защото вътре бяха заети с важен тоалет.

Източната таванска стая много се различаваше от онова, което беше вечерта преди четири години, когато Анн бе усетила голотата й да прониква до дълбините на душата й със своята негостоприемна студенина. В нея се бяха промъкнали промени, които Марила бе приемала с мълчаливо примирение, докато тя се превърна в уютно и прекрасно гнезденце, каквото може да пожелае младо момиче.

Плюшеният килим с розови цветя и розовите копринени завеси от ранните блянове на Анн, разбира се, не се бяха осъществили; ала мечтите й бяха вървели в крак с възрастта и тя надали скърбеше за тях. Подът беше постлан с хубава рогозка, а пердетата, които красяха високия прозорец и пърполяха от заблудения ветрец, бяха от бледозелен муселин с приятен десен. Стените не бяха покрити със златен и сребърен брокат, а облепени с тапети с нежен ябълков цвят и украсени с няколко хубави картини, подарени от госпожа Алан. Снимка на госпожица Стейси заемаше почетно място и Анн държеше да слага свежи цветя под нея. Тази вечер това беше стрък бели лилии и техният дъх леко се носеше в стаята като мечта за ухание. Нямаше „махагонови мебели“, но имаше пълна с книги, боядисана в бяло библиотека, плетен стол-люлка с възглавница, разкрасена с муселиново воланче, тоалетка, старомодно огледало е позлатена рамка и с бузести розови купидони и с червено грозде, изрисувани на извивката му отгоре, което бе висяло едно време в стаята за гости, и ниско бяло легло.

Анн се обличаше за концерта в хотела на Белите пясъци. Гостите на хотела бяха го уредили в полза на болницата в Шарлоттаун и бяха издирили всички любителски дарования в близките места за подготвянето му. Бърта Сампсън и Пръл Клей от Баптиския хор в Белите пясъци бяха помолени да изпеят дует, Милитън Кларк от Нюбридж щеше да свири соло на цигулка, Уини Адел Блер от Кармоди щеше да изпее шотландска балада, а Лора Спенсър от Спенсървейл и Анн Шърли щяха да рецитират.

Както Анн би се изразила преди време, това беше „една епоха в нейния живот“ и тя беше възхитително възбудена от вълнение. Матю беше на седмото небе от поласкана гордост за честта, оказана на неговата Анн, а Марила изпитваше почти същото, при все че по-скоро би умряла, отколкото да го признае, и заяви, че не смята за много благоприлично сума млади хора да търсят развлечение в хотела, без да са съпроводени от някой отговорен възрастен човек.

Анн и Дайана щяха да отидат на Белите пясъци с Джейн Андрюс и брат й Били с тяхната кола с двойни седалки; отиваха и някои други момчета и момичета от Авонлий. Група посетители се очакваше и от града, а след концерта щеше да бъде дадена вечеря на участниците.

— Наистина ли мислиш, че органдинът ще бъде най-добре? — загрижено попита Анн. — Аз не мисля, че е по-хубав от муселиновата рокля на сини цветя… и положително не е толкова модерен.

— Но тя ти стои толкова по-добре — възрази Дайана. — Тя е толкова мека, с набори и лежи прилепнала. Муселиновата стърчи и те прави да изглеждаш прекалено официална. А органдинът сякаш е пораснал върху теб.

Анн въздъхна и се предаде. Дайана започваше да печели име за изтънчен вкус в облеклото и мнозина я търсеха за съвет по такива въпроси. Самата тя изглеждаше много хубава тъкмо тази вечер, в рокля в шипков розов цвят, който никога нямаше да подхожда на Анн; обаче тя нямаше да взема никакво участие в концерта, тъй че нейната външност не бе толкова важна. Цялото й старание бе посветено на Анн, която както тя твърдеше, заради славата на Авонлий трябва да бъде облечена, сресана и разхубавена тъй, че да е достойна за вкуса на кралицата.

— Издърпай това воланче малко повече… така, тука, чакай аз да ти вържа колана; сега пантофките. Косата ще ти заплета в две дебели плитки и ще вържа на половината дължина с големи бели панделки… не, няма да оставяш никаква къдрица на челото… само да се подава меката част. Няма друг начин за твоята коса да ти стои по-добре, Анн, и госпожа Алан казва, че приличаш на мадона, когато я разделиш така. Ще ти сложа тази малка бяла розичка точно зад ухото. Имаше само един цвят на моя храст и аз го запазих за теб.

— Да сложа ли бисерната огърлица? — запита Анн. — Матю ми я донесе от града миналата седмица и съм сигурна, че би искал да ме види с нея.

Дайана присви устни; критично наклони чернокосата си глава на една страна и накрая се произнесе в полза на огърлицата, която веднага бе вързана на тънката й млечнобяла шия.

— Има нещо толкова изящно в тебе Анн — възхитено, без завист забеляза Дайана. — Ти държиш главата си с такова изражение! Предполагам, че това е твоята фигура. Аз съм направо кюфте. Винаги ме е било страх от това, а сега знам, че е точно така. Е, сигурно ще трябва да се примиря.

— Но ти имаш такива трапчинки — възрази Анн и се усмихна обично на хубавото живо личице, застанало тъй близо до нейното. — Чудесни трапчинки, като дупчици в крем. Аз вече загубих надежда да имам трапчинки. Моята мечта за трапчинки никога няма да се сбъдне, но толкова много от моите мечти са се сбъднали, че не бива да се оплаквам. Готова ли съм вече?

— Вече! — потвърди Дайана, когато на вратата се появи Марила, мършава фигурка с коса по-сива, отколкото доскоро, не по-малко ъгловата, но с много по-благо лице.

— Влезте и вижте нашата декламаторка, Марила. Не е ли хубава?

От Марила се изтръгна някакъв звук между сумтене и мънкане.

— Изглежда спретната и докарана. Харесвам косата й подредена така. Но подозирам, че ще развали тая рокля с прахоляка и росата, като пътува с нея, и тя ми се вижда прекалено тънка за тия влажни нощи. Органдинът без друго е най-непрактичният плат на света и аз му казах на Матю, когато го купи. Но напоследък няма никаква полза да казваш нещо на Матю. Имаше време, когато се вслушваше в моите съвети, сега направо купува разни неща за Анн, без да разсъждава, и продавачите в Кармоди знаят, че могат да му пробутат каквото пожелаят. Стига да му кажеш, че нещо е хубаво и модно, и Матю току изръси парите си за него. Да внимаваш да пазиш полата си от колелото и си сложи топлата дрешка.

След това Марила заслиза надолу, като си мислеше колко сладка изглежда Анн. Съжаляваше, че не може самата тя да отиде на концерта и да чуе нейното момиче да рецитира.

— Интересно, дали е прекалено влажно за моята рокля — промълви неспокойно Анн.

— Ни най-малко — каза Дайана и дръпна транспаранта. — Нощта е прекрасна и няма да има никаква роса. Погледни как свети луната.

— Толкова съм доволна, че моят прозорец гледа към изгрева — рече Анн и пристъпи към Дайана. — Такъв разкош е да виждаш зората да се сипва над тези дълги ридове и да пламва през острите върхове на смърчовете. Тя е нова всеки ден и аз се чувствам сякаш съм измила самата си душа в този поток от най-ранния слънчев блясък. О, Дайана, обичам тази стаичка толкова много! Не зная как ще живея без нея, когато отида в града идущия месец.

— Недей да говориш за заминаване тази вечер — замоли й се Дайана. — Не искам да мисля за това, ставам толкова нещастна. А пък много искам да прекарам весело тази вечер. Какво ще рецитираш, Анн? Нервна ли си?

— Ни най-малко. Толкова често съм рецитирала пред публика, сега не ми прави никакво впечатление. Реших да рецитирам „Клетвата на девойката“. То е толкова прочувствено! Лора Спенсър ще излезе с хумореска, но аз предпочитам да накарам хората да плачат, не да се смеят.

— Какво ще рецитираш, ако те извикат на бис?

— Няма и на ум да им дойде да ме викат на бис — засмя се Анн, която въпреки това таеше надежда, че ще я извикат, и вече си представяше как разказва всичко това на Матю на другия ден на закуска. — Ето, идват Били и Джейн: чувам колелата. Хайде!

Били Андрюс настояваше Анн да пътува на предната седалка с него и, ще не ще, тя се качи горе. Много повече би искала да седи отзад с момичетата, където щяха да се смеят и да бъбрят колкото им душа иска. С Били нямаше да има нито много смях, нито бърборене. Той беше едър, дебел, флегматичен двадесетгодишен младеж, с кръгло безизразно лице и болезнена липса на дарба да води разговор. Но безгранично се възхищаваше от Анн и се гордееше с предстоящата възможност да пътува до Белите пясъци с тази стройна, хубава девойка до него.

Благодарение на това, че говореше с момичетата през рамо и от време на време подхвърляше по някоя любезност на Били, който се захилваше и кискаше и все не можеше да измисли отговор, докато не беше вече твърде късно, Анн все пак остана доволна от пътуването. Пътят беше пълен с коли, всичките запътили се към хотела, и сребристо звънък смях ехтеше и отекваше по него. Когато стигнаха, хотелът беше блеснал от горе до долу в светлини. Посрещнаха ги дамите от комисията за концерта, една, от които отведе Анн в гардеробната за участниците, претъпкана с членове на шарлоттаунския Симфоничен клуб, сред който Анн изведнъж се почувства като смутена и уплашена провинциалистка. Нейната рокля, която в източната таванска стая й беше изглеждала тъй фина и хубава, сега й се видя проста и неугледна — прекалено проста и неугледна, мислеше си тя, между всичките коприни и дантели, които блестяха и шумоляха около нея. Какво представляваше нейната бисерна огърлица в сравнение с брилянтите на едрата хубава дама до нея? И колко бедна трябва да изглежда единствената й бяла розичка пред парниковите цветя, които носеха другите! Анн остави шапката и дрешката си настрана и притеснена се сви в един ъгъл. Искаше й се да си е в бедната стая в „Грийн Гейбълс“.

Още по-лошо бе на сцената на голямата концертна зала в хотела, където отиде след малко. Електрическите светлини заслепяваха очите й, парфюмите и общият шум я зашеметяваха. Искаше й се да е долу, в публиката с Дайана и Джейн, които като че ли се чувстваха великолепно там отзад. Тя беше затисната между една дебела дама в розов копринен тоалет и високо, с надменен вид момиче с бяла дантелена рокля. Дебелата дама случайно се обърна цялата и загледа Анн през очилата си, докато Анн, усетила болезнено, че я разглеждат, почувства, че ще изпищи на глас. А бялото дантелено момиче непрекъснато говореше високо на своята съседка от другата страна за „провинциалните простаци“ и „недодялани красавици“ в публиката и с равнодушие очакваше „така да се забавлява“ от проявата на местните таланти в програмата. На Анн й се стори, че ще мрази това бяло дантелено момиче до края на живота си.

За лош късмет на Анн в хотела бе отседнала една професионална декламаторка и се бе съгласила да декламира. Беше жива, черноока жена с чудна рокля от бляскав сив плат, сякаш изтъкан от лунни лъчи, със скъпоценни накити на врата и в черната коса. Имаше възхитителен кръшен глас и удивителна изразна сила, публиката полудя от поднесеното от нея. Анн забрави през това време за самата себе си и за своите грижи и слушаше с очаровани и блеснали очи; но когато декламацията свърши, тя изведнъж закри лицето си с ръце. Никога не би могла да стане и да декламира след това — никога! Нима някога е вярвала, че умее да рецитира? О, да можеше да си е в „Грийн Гейбълс“!

В този нещастен миг съобщиха нейното име. Анн, която не забеляза виновното леко трепване от изненада на бялото дантелено момиче и нямаше да разбере вложения в него недоловим комплимент, ако беше го забелязала, успя някак да се изправи и тръгна замаяно към авансцената. Беше толкова бледа, че Дайана и Джейн долу в публиката стиснаха ръцете една на друга от нервно съчувствие.

Анн беше жертва на убийствен сценичен страх. Макар често да беше рецитирала пред публика, никога досега не се беше изправяла пред такива слушатели и тази гледка напълно парализира силите й. Всичко бе толкова чуждо, толкова блестящо, толкова зашеметяващо: редиците дами с черни рокли, критичните лица, цялата атмосфера на богатство и култура около нея. Това беше много различно от простите пейки в Клуба за дебати, с редици простички, съчувствени лица на приятели и съседи. Тези хора — мислеше тя — щяха да бъдат безмилостни критици. Може би, както бялото дантелено момиче, те чакаха да се позабавляват с нейните „недодялани“ усилия. Чувстваше се безнадеждно, безпомощно засрамена и нещастна. Коленете й трепереха, сърцето й туптеше, обзе я ужасяваща слабост; не можеше да пророни нито една дума и в следващия миг щеше да побегне от сцената, въпреки унижението, ако го направеше.

Ала внезапно, както разширените й уплашени очи бяха устремени към публиката, тя видя Гилбърт Блайт, далече в дъното на залата, да се навежда напред с усмивка на лицето — усмивка, която се видя на Анн едновременно тържествуваща и подигравателна. В действителност нямаше нищо подобно. Гилбърт се усмихваше само заради удоволствието от цялото събитие и на ефекта, произведен от стройната бяла фигурка на Анн, и особено на вдъхновеното й лице на фона на палмовите дървета. Джоузи Пай, която беше довел, седеше до него и нейното изражение положително бе и тържествуващо, и подигравателно. Но Анн не виждаше Джоузи, а и да беше я видяла, щеше да й бъде безразлично. Тя дълбоко пое дъх и гордо вдигна глава — смелост и решителност я пронизаха като електрически шок. Тя нямаше да се провали пред Гилбърт Блайт — тя нямаше да му даде възможност да й се присмее, никога, никога! Уплахата и нервността изчезнаха и тя започна да рецитира; ясният й сладък глас стигаше до най-отдалечения ъгъл на залата, без да трепне, без да се пресече. Беше възвърнала напълно самообладанието си и като реакция на този ужасен миг на безсилие, тя рецитираше както не беше рецитирала никога преди. Когато свърши, избухнаха искрени аплодисменти. Анн се върна на мястото си, изчервила се от смущение и радост, а дебелата дама с розова копринена рокля енергично стисна и раздруса ръката й.

— Мила моя, вие декламирахте великолепно! — изпухтя тя. — Аз плаках като бебе, наистина плаках. Ето, викат ви на бис: искат да ви чуят пак!

— О, не мога да изляза — объркано каза Анн. — И все пак трябва, защото иначе Матю ще бъде разочарован. Той каза, че ще ме викат на бис.

— Тогава недейте разочарова Матю — каза със смях розовата дама.

Усмихната, поруменяла, с ясни очи, Анн излезе напред и рецитира чудновато и духовито стихотворенийце, което плени слушателите й още повече. Вечерята беше малък триумф за нея.

Когато концертът свърши, дебелата розова дама, която била жена на някакъв американски милионер, я взе под свое покровителство и я запозна с всички, и всички бяха много мили към нея. Професионалната декламаторка госпожа Еванс се спря и поприказва с нея, каза й, че имала очарователен глас и прекрасно изпълнявала стихотворенията. Вечерта в голямата, красиво подредена трапезария Дайана и Джейн също бяха поканени, понеже бяха дошли с Анн, обаче Били не можаха да го намерят — беше изчезнал, уплашен до смърт от някоя подобна покана. Но той ги чакаше с колата, когато всичко свърши и трите момичета се върнаха весело в тихото бяло лунно сияние. Анн дишаше дълбоко, загледана в ясното небе отвъд черните клони на смърчовете.

О, колко хубаво беше да си пак навън в чистото безмълвие на нощта! Колко велико, тихо и чудно беше всичко, със звучащия в него ромон на морето и тъмнеещите скали отвъд, като сурови великани, пазещи омагьосани брегове.

— Не беше ли това чудно хубава вечер? — въздъхна Джейн, когато потеглиха. — Колко бих искала да съм богата американка и да мога да прекарам лятото в хотел, да нося бижута и деколтирани рокли, и да ям сладолед и пиле-салата всеки Божи ден. Положително щеше да бъде много по-приятно, отколкото да бъда учителка. Анн, твоето декламиране бе направо знаменито, макар първо да бях си рекла, че изобщо няма да започнеш. Мисля, че ти декламира по-добре от госпожа Еванс.

— О, не, не казвай такива неща, Джейн — бързо отвърна Анн, — защото звучи направо глупаво. Не бих могла да декламирам по-добре от госпожа Еванс, ти го знаеш, защото за нея това е професия, пък аз съм само ученичка и малко ми се удава да декламирам. Аз съм много доволна, щом харесвам на хората и само така.

— Имам един комплимент за тебе, Анн — обади се Дайана. — Поне мисля, че трябва да е комплимент, поради тона, с който той го каза. Поне една част от него. Зад Джейн и мене седеше един американец, един такъв мъж с романтичен вид, с гарвановочерна коса и очи. Джоузи Пай казва, че бил прочут художник и че братовчедката на майка й в Бостън била омъжена за бивш негов съученик. Та ние го чухме да казва, нали Джейн? „Кое е това момиче на сцената с великолепната тициановска коса? Тя има лице, което бих искал да нарисувам.“ Ето ти, Анн! Но какво значи „тициановска коса“?

— Ако го превеждаме, значи просто „червен“, предполагам — изсмя се Анн. — Тициан е бил много прочут художник, който обичал да рисува червенокоси жени.

— Видя ли брилянтите, които носеха тези жени? — въздъхна Джейн. — Те бяха просто ослепителни. Не бихте ли искали да бъдете богати, момичета?

— Ние сме богати — отговори твърдо Анн. — Ние имаме зад гърба си шестнадесет години и сме щастливи като кралици, и всички имаме въображение, горе-долу. Погледнете това море, момичета, цялото сребро и сянка, и образи на невидими неща. Ние нямаше да можем да се радваме на хубостта му повече, ако имахме милиони долари и безкрайни нанизи брилянти. Вие не бихте се превърнали в никоя от тези жени, ако можехте. Бихте ли искали да сте това бяло дантелено момиче с това кисело изражение през целия си живот, и да гледате света отвисоко? Или розовата дама, каквато е добра и мила, толкова дебела и нисичка, сякаш изобщо е без никаква фигура? Или дори госпожа Еванс с този тъжен-тъжен поглед в очите? Трябва да е била ужасно нещастна някога, за да има такова изражение. Ти знаеш, че не би искала, Джейн Андрюс!

— Не съм сигурна — каза с известно колебание Джейн. — Мисля, че брилянтите могат доста много да допринесат.

— Е, аз не искам да бъда по-друга от това, което съм, дори да си остана неутешена с брилянти до края на живота — заяви Анн. — Аз съм напълно доволна да бъда Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ е моя наниз бисерни маниста. Зная, че Матю ми ги подари с толкова много обич, с колкото надали са били поднесени скъпоценностите на мадам „Розова дама“.